Началото на ноември, 2019г. Есента в България тъкмо настъпва и всичко започва да шаренее. В този момент аз и моята спътничка в приключенията и живота - Александрина, заминаваме на нашето първо номадско пътешествие. Водени от любопитството и окрилени от любовта, напук на всички обществени възприятия, решаваме да зарежем всичко. Слагаме по една раница на гръб и, хванати за ръка, се впускаме в най-щурото приключение, което някога сме си представяли. Това бе нашата детска мечта. Нашият малък бунт. Нашият жадуван риск. За вземането на това решение се изисква много вяра, малко смелост и капчица безрасъдност. Решение, което променя животите ни завинаги.
По това време аз съм на 25, а тя на 26 години. Млади, зелени и, очевидно, достатъчно наивни. Току-що завършили висшите си образования и на прага на следващата голяма стъпка в животите си. Най-нормалното нещо е да се захванем с реализацията на иначе обещаващите ни специалности и да се потопим в комфорта и удобствата на градското ежедневие. Да гоним кариера, сигурност, спокоен и подреден живот. Уви, идеологията, която споделяме на този етап далеч не кореспондира с подобни действия. Бързо разбираме, че сме твърде диви и свободолюбиви. Осъзнаваме, че тази зона на комфорт ще ни лиши от нещо ценно. Искаме да поемем по наш, уникален път. В нас бушува огън, подклаждан от огромното ни любопитство към света. Към флората, фауната, човешките взаимоотношения, етноси, ритуали и традиции. Не ни стига да гледаме приключенски филми и предавания по телевизията. Мечтаем да изживеем цялото това изобилие от първо лице, с всичките си сетива. Петдневни екскурзии до Рим и Барселона? Не. Сега е моментът за нещо по-голямо. Искаме да се озовем в дивото. Да заминем надалеч - за дълго и без да имаме никаква идея кога и откъде ще се приберем. Да се изгубим и да видим какво ще намерим. Жадуваме за екшън, за истинско приключение. И го получаваме.
Казват, че за да се превърне едно обикновено пътуване в приключение, то трябва да оставиш себе си вкъщи. Така и правим. Диполомираме се, напускаме работите си, отдаваме апартамента под наем. Свършваме всичко, което трябва да се свърши и някак си с това приключваме с тези наши, стари образи. Оставяме ги някъде назад. Вече са минало. Няма друг начин. Трябва да се освободи пространство, за се родят новите ни личности. Тези на двама приключенци, които искат да разказват истории. Да припомнят на семейства, приятели и непознати в какъв невероятен, фантастичен свят живеем. И че всичко е възможно. Стига да го поискаш достатъчно силно.
Далеч сме от мисълта да заминем и просто да се излежаваме на плажовете по цял ден. Искаме да работим по нещо, да дадем един по-висш смисъл на всичко. Затова решаваме да документираме цялото приключение. Любовта към фотографията, писането и създаването на интересно, въздействащо съдържание винаги са ни окрилявали. Знаем, че голяма част от нашите близки и познати никога няма да посетят тези далечни земи. Искаме да ги вземем с нас, макар и виртуално. Така създаваме “Cosmic Giggle” - нашия общ проект, където публикуваме снимки, видеа и истории, свързани с пътуванията ни. Такива, каквито са - магични и автентични. Суровото ежедневие на номадския пътешественик. Хубавото и лошото. Всичко.
В тази статия ще разкажа за първата седмица от нашето лудо, петмесечно приключение. Изборът на континент, който да бъде арена на нашите обиколки е категоричен - Азия. Не, че Африка и Южна Америка не ни звучат достатъчно екзотично. Просто нещо ни влече към Изтока. Будизмът, практиките, монасите. Лъха на спокойствие и мъдрост. Противно на всичко това, за първа държава се спираме на нейно величество - Индия. Цветна, шумна и хаотична. Ароматна, вкусна, магнетична. Едва ли има достатъчно думи и похвати, с които да обрисувам какво представлява тази необикновена земя в Южна Азия. Тя трудно се описва. Трябва да се усети. Да се вкуси и помирише. Да се изживее и преживее. И въпреки това, нека ви разкажа.
Датата е 3-ти ноември. Отваряме очи рано сутрин в хола на дома ни в ж.к. “Сухата река”. Събуждаме се не с пеперуди, а с цял рояк крилати насекоми в стомасите. Само след няколко часа излитаме. Вълнението е голямо! До летището ни изпращат семейства и приятели. Някои плачат и ни гледат, като за последно. Други се вълнуват с нас и ни казват, че всичко ще бъде наред. Че ще се справим. Точно това, което имаме нужда да чуем. Минаваме през ескалатора махайки на всички, докато и последният поглед не се скрива зад ъгъла. Този на родителите на Александрина. Останали само двамата, се споглеждаме и осъзнаваме - всичко започва, точно в този момент. Вече няма връщане назад.
Полетът ни за Ню Делхи минава през Дубай, Обединени арабски емирства. Още с пристигането в този сюрреалистичен мегаполис прочитаме новина, която пряко ни вълнува. И наистина ни развълнува, но не и приятно. Качеството на въздуха в столицата на Индия рязко се влошава вследствие на прекомерната употреба на фойерверки по случай най-големия индийски и индуистки празник - фестивала на светлината “Дивали”. Положението не просто се влошава, ами Ню Делхи по това време оглавява класациите за град с най-замърсен въздух в целия свят. Седем пъти по-мръсен от този в Пекин. Ситуацията е толкова сериозна, че властите в Индия алармират населението да не излиза от домовете си заради повишен риск за здравето им. Чуваме и за полет, който трябвало да кацне в столицата, но поради нарушена видимост от гъстия смог, е отклонен. Новините са навсякъде из сайта на BBC. И всичко това се случва два часа преди да се качим на самолета именно за Ню Делхи. С Александрина отново се споглеждаме. В началото смутени, после избухваме в смях. Какъв е шансът? Дали да не си закупим билет директно за Непал и да пропуснем столицата на Индия? Но багажът ни вече е на самолета. Ясно е. Ще рискуваме. Пожелахме си приключение, ето ни приключение. От ден едно. Качваме се и се молим за най-доброто.
Гледайки изгрева от самолета първо над Арабско море, а впоследствие над пустите планини в Пакистан, се замислям колко красиво нещо е животът. Как дори за момент не спира да бъде приказно вълнуващ. Невинаги в добрия смисъл на думата, но все пак вълнуващ. Такъв, какъвто винаги съм искал да бъде. Чувствам се благодарен.
Пристигаме в Ню Делхи (Ню Дели, както го наричат местните) рано сутринта. Купуваме си по една маска за лице, малко преди да станат толкова модерни по цял свят. Качваме се в разбричкано такси и потегляме към нашите първи домакини. Казвам домакини, защото една от целите на пътуването ни е изживяването да бъде максимално автентично. А какво по-автентично от това да спиш при местни хора? Да влезеш в дома им, да усетиш бита им, да готвите заедно и да си разказвате истории по цели нощи? Благодарение на платформата “Каучсърфинг” това е възможно и за нас. Целта е изцяло културен обмен, като не се включва заплащане. Поне не и парично. Домакинът приветства госта у дома си, а той му се отплаща с присъствието и вниманието си. В Индия има известен рефрен “Guest is God” - Гостът е Господ. И това не е случайно.
Нашите първи домакини се казват Югендра и Праной. Югендра - висок, тъмнокос, с невинно изражение и усмивка на дете. Сърдечен, мил и любезен. Изключително добър човек. Праной - не толкова висок, отново тъмнокос. Забавен, музикален и впечатляващо интелигентен. Както екзистенциално, така и емоционално. И двамта леко закръглени. Но как да е иначе, като всяка сутрин се закусват чапати. Какъв тандем бяха само тези симпатяги! Откроява се високото им ниво на английски. Може да се каже, че е по-добро от нашето. А вкъщи ни плашеха, че никой няма да говори английски в Индия… да, бе! Вторият официален език на страната е английски. Дори бездомните по улиците го говорят.
Готвим си вкусотии, а Юг и Праной ни показват как да ядем с ръце. Там прибори не се ползват, дори в скъпите ресторанти. Изключение се прави за супа или десерт. Както казва Праной, “храната е най-вкусна, когато ядеш с ръце, а накрая си оближеш пръстите от кеф!”. Любимо местно ястие ни става “панеер бътър масала”.
Ние пък им приготвяме таратор и миш-маш.
Само че не откриваме копър и взимаме кориандър за таратора. Най-голямата грешка! Впоследствие изграждам специално отношение към кориандъра, за което ще разказвам в следващите ми статии. За моя изненада Праной има плейстейшън и най-новата ФИФА 20. Прекарваме няколко нощи в игра. А аз си мислех, че като дойда в Индия ще доя крави и ще копая картофи. Вместо това играя най-модерните видеоигри и гледаме заедно Шампионска лига. Хората даже си имат чистачка и готвачка!
Посещаваме пазара “Дели хаат”, където за пръв път си поръчваме плодова бира. Уви, носят ни я с лед и не я опитваме. Там водата от чешмата може да бъде опасна, затова трябва да се внимава и с леда.
Успяваме да видим India Gate (портата на Индия), където сме нещо като атракция за местните. Идват да се снимат с нас, дават ни бебетата си и ни снимат с тях. Изобщо, много сме им интересни!
Първият храм, в който влизаме е и един от най-красивите, които сме виждали някога - Акшардам или “Осмото чудо на света”. За жалост, там не може да се влиза с телефони и камери, съответно всяка техника се оставя на входа. Ние влизаме поотделно, докато другият пази нещата отвън. Все още имаме проблеми с доверието. Типични туристи! В храма е задължително да събуеш обувките си и да ходиш бос. Когато и аз го правя за пръв път, изпитам лекота и свобода. Земята е топла, а музайката на пода гладка. Ходя бос по древната индийска земя под мен. Уникално! Май трябва да го правя по-често.
Очите ни шарят навсякъде из града. Накъдето и да се обърнем се случва нещо. Във въздуха се носят всякакви миризми - на ароматни пръчици, вкусна храна, подправки и захарен памук.
Залезите са магични, а сърцата ни пълни. Пишейки тези редове жадувам отново да изпитам това чувство.
В един от дните Юг ме качва на мотора си за разходка из града. Моторите са неговата слабост. Аз досега се бях качвал на мотор веднъж в живота си. Когато бях на шест, с брата на дядо в село Трън. В даден момент Юг ми казва на висок глас и със забавен индийски акцент: “Хвани се за мен! Дръж ме здраво и каквото и да става, не се паникьосвай, окей?”. Това изказване само по себе си създава леки нотки на притеснение у мен. Без да имам много време да осъзная какво се случва го сграбчвам здраво, а той се снижава и натиска газта. Развиваме над 200 километра в час. Хоризонтът пред очите ми се свива в прав и тесен коридор от скоростта, а всичко отстрани е размазно. Сякаш летим през времето и пространството. Тогава разбирам, че всъщност съществува такъв термин сред мотористите - “tunnel vision”. А си мислех, че Джъстин Тимбърлейк сам си го е измислил.
И така, след като планирахме да останем 3 дни в Ню Делхи, неусетно минава цяла една седмица. На третия ден Юг и Праной ни предлагат да останем още. Разбира се, че оставаме, та ние толкова хубаво си прекарваме заедно. Планът ни е да пътуваме поне две години. Закъде да бързаме? След изтощително дългия полет и кацането ни в Индия, изморени и мръсни, единственото нещо, от което се нуждаехме бе да попаднем на сигурно място сред нормални хора. Важно бе да можем да си починем и аклиматизираме. Благодарение на нашите домакини прекарваме първата си седмица в достатъчно сигурна и приятелска среда, което ни дава необходимото време да потънем в културата на страната плавно. Дава ни и нужната увереност, за да можем да продължим сами занапред. И най-вече ни дава двама нови приятели. До края на пътуването ни имаме общо деветнадесет каучсърфинг домакина. Юг, Праной и Амби (домакинът ни от Гоа), са хората, с които успяваме да създадем най-силна връзка. Да се свържем на едно истинско, по-дълбоко ниво. Какъв късмет, че още със стъпването ни в Индия попадаме на първите двама! Така де, дълбоко в себе си знаем, че не е просто късмет.
Сега е време за три седмици в мистичния Непал, преди отново да се върнем в Индия за същинската обиколка на страната. Сбогуваме се с нашите другари и се отправяме към първото ни пътуване с влак в Индия - до границата “Сонаули”.
