Пещера Проходна - преход от дивото към комерсиалното

Пещера “Проходна” или “Очите на Бога”, или просто “Окната”. Наричат я с много имена. За мен е “щастливото място”. Онова там, между Карлуково и лудницата, до Пещерния дом. Имам толкова много спомени тук, че е трудно да ги събера на лист.

 За първи път дойдох преди 13-14 години. Домъкнаха ме приятели да скачаме с бънджи. “Елено, хайде да те водим да скачаме от пещера”. Погледнах изключително глуповато. “Как така от пещера?” В пещерите се слиза, не се скача от тях!” Смеят ми се насреща: “От тази се скача”.

 Отиваме ние и аз оставам изумена. Как е възможно никога да не съм идвала тук досега? Как?! Скача се от покрива на задния вход на пещерата, който е висок около 40 метра. Влюбих се в това място на секундата. Ходехме през седмица. Освен скокове, с лудите ми приятели пускахме рапели от очите, катерехме, правехме си люлки с въжета, а понякога ходехме и просто ей така, на полянка. Опъвахме палатки пред големия вход. Често се засичахме с други групи - пещерняци, алпинисти, детски лагери, всякакви луди глави и чудати елементи.

 Един приятел си има правило - когато ходи някъде на палатки винаги да оставя една идея по-чисто отколкото е заварил мястото. Е, на Проходна трудно му се получаваше. Заварвахме поляната всеки път без грам боклук, въпреки купчините хора, които идваха да палаткуват. Не знам как се получаваше, човеците просто бяха такива. Идват да тренират, да се учат един друг, да се опознават, да огласят поляните с просташки песни, а после да се върнат отново. На чисто.

 Наоколо е пълно с пещери, та няколко години по-късно, когато записах курс Пещерняк, често идвах, но вече не да скачам, а да се калям в дупки. Пещерняците разказват една история, която звучи като виц, но си е съвсем истинска. Преди години една групичка тръгнала да търси някаква дупка от другата страна на реката. Когато минали покрай двора на лудницата, там се разхождали хора и пещерняците им махнали за поздрав. Лудите се обърнали към тях, изгледали ги съжалително и развъртели ръце като да завиват крушки… Кой за кой е луд 🙂

 За добро или за лошо, Проходна пещера стана доста популярна и започна да се посещава все по-масово през последните години. Покрай децата аз ходех по-рядко, а и с пещерняците често лагерувахме на други места в района. Горе на пътя направиха табела с огромна стрелка, обозначаваща пещерата. Направиха и информационен център. Започнах да чувам за първите сергии, появили се на входа и гледах невярващо. Последният път, когато отидох да скачам, не минах през самата пещера изобщо. Качих се директно на покрива и си казах, че не искам да минавам през стъргалото. Не исках да ми се чупят спомените.

 Обаче ето ни на: аз и една приятелка, с общо 3 деца (4-6г.), се чудехме през къде да опънем палатки с чаветата през последните прилично топли октомврийски дни. Карлуково ни се видя естествен избор. Нашите хора със скоковете имаха мероприятие там и ние се натресохме в базата им с дечурлигата. Под “база”, разбирайте къща в Карлуково с чудесен, огромен, равен двор за търчане и читава ограда (оградата е важна, когато си със зверчета, пък се опитваш да си почиваш). Опънахме палатките, изморихме децата, приспахме ги криво - ляво. А на следващата сутрин все пак решихме да ги заведем на пещера.

След дълги и мързеливи кафета се упътихме към Проходна. Искам да доложа, че по принцип съм съгласна да се промотират природни забележителности, които да подпомагат местната икономика, да развиват международния туризъм и като цяло колкото може повече хора да са информирани и да се любуват на тия красоти. Но, поляната, превърнала се в паркинг и търговската улица, която заварих пред големия вход на пещерата, малко ми скъсаха сърцето. Ей там, на мястото на ей оная сергия опъвахме палатаките обикновено. А аз ей там си хвърлях спалното чувалче да спя под звездите. Ееех. Децата обаче не знаят за вътрешните ми терзания и тичат ли тичат щастливо, и се увесват на всяка сергия. Кеф ти плод, вафла, мед, сладко, магнити, сувенири, кебабчета, вятърни мелници.

С много усилия изтъргах голямото хлапе от сергиите и се наредихме на входа за влизане. Не че се плаща вход, ама си имаше трафик и чакахме да се разминем с излизащите. Пристъпих неуверено и със смесени чувства. Но, вървейки навътре пак усетих онзи, лекия гъдел, който ти казва, че си на много специално място. Вече не го чувствам егоистично свое, но пък децата, препускащи и катерещи се по камъните пълнят душата и ме усмихват. Пак има алпинисти, които тренират. И пещерняци, които се учат. Пак се пускат рапели от Очите и се правят бънджи скокове и пандюли на малкия вход. Все още мястото е великолепно. Барабар с цялата глъчка. Пълно е с хора, но има място за всички.

 Децата ни тичаха наоколо с широко отворени очи, а аз плувах в спомени. Спомних си за онзи рожден ден, който празнувахме в пещерата. Как камъчетата ръбеха под шалтетата и колко много се смяхме. Помня колко дълго време ми отне да премина ръба с първия си рапел. И колко мега зле бях в катеренето. И още съм де 🙂. Помня как след скок не ни теглеха с лебедка, а ни пускаха с въжето до земята. Там задължително някой ни посрещаше, за да не цопнем в копривата. И после минавахме през цялата пещера, обратно нагоре, през пътя и хоп - пак на покрива на малкия вход за следващия скок. Все бърках пътечката от асфалтовия път до мястото за скачане. Едно обрасло и камъняк - все излизах на различна точка :) Помня живата бира в Луковит и онзи Великден в Карлуковската църква. И прилепчетата, хвърчащи покрай терасите на Пещерния дом. И как се товарехме по колите, за да скачаме от скалите на Ъглен, и да катерим фератата до Съева дупка. Помня когато чешмата още работеше. И стадата по поляните. И овчаря помня. И реката помня. Помня разходките по каньона на Вит и пържените филийки в Дерманци. Помня пещерните сборища и калната пързалка в Банковица. Помня лагерни огньове, хамаци и изгреви. Помня и как намерих моя човек – ей там, из карлуковските поляни, сред многото усмивки и хора. И как всеки път като се качвах в колата и тръгвах в онази посока, сякаш си отивах у дома. И всичко започна с един скок, от покрива на пещера.

 Обичам си спомените. И ще продължавам да идвам тук. Понякога сама, но по-често с децата. Техните спомени ще са малко по-различни. Пътят към бънджито вече е маркиран и няма да се губят. Пред пещерата ще си купуват локумени вафли. Ще се радват на великолепни залези и ще ръкомахат срещу прилепчетата. Ще щъкат по пътеката от Проходна към Пещерния дом, ще откриват пещери и ще тичат по поляните. Ще гледат възхитено приказните каменни къщи и ще слушат в захлас истории в базата на Пещерно спасяване. И ще трупат приятели.

Зарекла съм се да започна да ги водя на повече места в района - на тези, на които съм била и на такива, на които още не съм - скалния манастир Св. Марина, екопътеката Искър-Панега, Реселешките кукли… Има толкова много места, които да разбунват детското въображение и да подклаждат неизчерпаемото любопитство. Иска ми се моите деца да откриват нови и нови неща там, а аз да продължавам да усещам всичките тия места по същия начин - уютни като у дома.

 Последните палатки за сезона събудиха носталгия и желание за нови открития. А аз нямам търпение за следващите.