СКАЧАЙ!

Аз съм си диване. По рождение. И затова когато на 29-тият ми рожден ден приятели ми подариха бънджи скок, ми се видя съвсем естествено. До този момент само на маса си бяхме говорили за бънджи:
-Хей, хайде да ходим да скачаме.
-Супер, кога?
-Ами, не знам - другия уикенд? 

Ама “другия уикенд” обичайно приключвахме на хижа, вила, къща за гости или просто по барове. И така идеята си висеше във въздуха. Докато не ме поставиха пред свършен факт:
-Елено, отиваме да скачаме в събота. На Витиня - 120 метра.

Ама разбира се Витиня. Като ще е гарга, да е рошава. Няма да се лигавим с някакви 60-70 метра, нали? Речено – сторено.
Младежът, който прави скоковете е луда глава и ме заплашва:
-Виж сега, днес имаме организирана група (тийм билдинг) и всички ги е шубе. Получаваш си подаръка, само ако откриеш деня и скочиш първа.
Кой, аз ли няма да скоча първа?! Този пък какво ме плаши. Ха-ха. Пффф. Екипират ме, смеем се, шегуваме се.
-Качвай се.
-Къде бе?!
-На парапета.
-На КОЙ парапет?!
-Е, на тоя, дето опасва моста бре.
-ТОЗИ - тъничкия, тесничкия ли?!
-Баш същият.

Ето в този момент цялата ми смелост скача през моста без въже и се размазва като Уили койота от Road Runner. Почвам да треперя от вътре навън и се моля да не ми личи, защото, нали, иначе съм една супер яка мацка-непукист. Външно обръщам на майтап:
-Абе ще скачам сега, я следващия. Е, ама вие СИГУРНИ ли сте, че добре сте ме вързали? Я, я, пак да ме проверите.
-Айде стига шикалкавене, качвай се!

Някак в просъница ми бяха инструкциите: “Скачаш, като свърши люлеенето чакаш второ въже, с карабинер на края, да стигне до теб. Хващаш карабинера и го щракваш на кръста. После въжето започва да те изтегля, обръща те нагоре и лебедката те прибира на моста.” Наум: “мхм, ок... Какво, какво? Карабинер? Какво закачам? Къде? Да. НЕ! Няма да скачам!”
На глас, през смях, щото съм готина, мърморя едно шеговито:
-Що се занимавам аз с глупости...

Качвам се на оня парапет, широк колкото косъм. Погледът напред. Ръцете настрани. Като скочиш - ръцете зад главата. НЕ хващаш въжето в полет. Наум: “Добре бе, хора - няма да гледам надолу преди скока. Никъде не искам да гледам. Сънувам в момента. А можех да си пия някъде кротка съботна биричка. Защооо?!”
Ширнала се оная великолепна витинска гледка. Едно ясно синьо небе. А аз съм някаква ситна точка в тая панорама. Сега нещо ще се оплеска и съм дотук. Ама поне е красиво…
-Готова ли си?
-НЕ!!!!!
-Едно, две, три - Скачай!

Поех въздух и… Вятъра ли ме наклони, дали леко ме докоснаха по гърба, сама ли скочих… не знам.

СТОП.

Да - стоп кадър. Светът спря. Сърцето ми прескочи. Дъхът ми секна. Секунда тишина. Свободно падане. Свободно… 3 секунди свобода. Ах! Не дишам. Падам. Летя. Боже, защо не съм го правила досега?! Първо разпъване на ластика. Изведнъж всички инструкции се избистрят. “Ръцете зад тила първите 3 опъвания. После отпусни, люлей се, кефи се.” Отпуснах се, хора. Люлея се на най-яката люлка в историята. Въртя се. Протягам ръце. Във въздуха съм. Чувате ли? Във въздуха. Греба го тоя въздух. Очите ми се пълнят със зелени въртележки, а аз съм разтегнала една високомерна усмивка, все едно съм покорила Еверест. Или поне Мусала.

Това беше! Денят, който прекатури представите ми за свободно време. Денят, който ме запрати в зеленото и ме научи, че няма бар, който да си заслужава повече от лагерния огън. Че няма хотел, който да замени шалтето под звездите.

През това лято чаках с нетърпение всеки уикенд и търсех. Себе си. Почнах да скачам при всяка възможност. Така се получи, че свалях височината: първо Витиня (120 м), после Клисура (70 метра), после от кран (60 м), Проходна пещера (43 м), жп моста на с. Буново (30 м), Велико Търново (30м). В общи линии скачах от всички възможни по това време места, с изключение на Аспаруховия мост. Скачала съм с осигуровка на кръста или надолу с главата, напред или назад, а най-обичам да ме вдигнат над глава и да ме “изхвърлят” :) Броях си гордо и чинно скоковете докъм 50-тия. После малко ги позагубих, а и след някоя и друга година съвсем оредяха. Почнах да правя и други интересни неща на открито, но любовта към бънджито не се изгуби.

Все още ме е страх. Сърцето ми пропуска по удар и коремът ми се обръща. Но именно затова все още скачам. А най-любимото ми място за скокове е Проходна пещера, но тя заслужава отделен разказ и специално внимание…

На тези, които още се чудят дали бънджито е тяхното нещо:
1. Вече сте закъснели.
2.Това е един от най-бързите и ефикасни начини да се освободите от стреса и да изчистите главата си от ежедневните драми.
3.Бънджи скокът е може би най-безопасното екстремно преживяване, което не изисква никаква физическа подготовка или специални познания.
4. Не - няма да получите сърдечен удар.
5. Не - няма да си счупите нещо.
6.Не - осигуровката няма да изпусне.
7. И не - въжето не може и няма да се скъса!

А на тези, които вече са го решили, ще кажа:
***Ако ви е страх - удоволствието ще е още по-голямо.
***Преди скок водата е за предпочитане пред бирата.
***Изпразнете джобовете си.
***Вържете косите си.
***Слушайте инструкторите.
***Донесете чувството си за хумор - вицовете по такива мероприятия често са нетипични.
***Усмихвайте се и ще намерите чудесни нови познанства и приятелства.
***Твърде вероятно е да повторите.

Места за скачане с Бънджи:
Витиня - 120 м.
Клисура - 70 м.
Проходна пещера, между с. Карлуково и гр. Луковит - 43 м.
с. Буново, жп моста - 30 м.
гр. Габрово, мост над р. Янтра - 42 м.
гр. Велико Търново, Стамболовия мост - 30 м.
гр. Русе, с. Писанец - 60 м.
гр. Бургас, мост на Ковач - 60 м.
гр. Видин, Дунав мост 2 - 35 м.
гр. Русе, мост над р. Русенски Лом - 42 м.
гр. Пловдив, скок от балон - до 100 м.
 *Можете да скочите сами или в тандем с любим човек.

И накрая, малко история:
Първият Бънджи скок в историята се случва на 1 Април, 1979 г, от Clifton Suspension Bridge в Бристол, Великобритания. Няколко души скачат едновременно, като всички са арестувани след скока. Освободени са след обещание, че "никога повече няма да правят така". За наша радост, те все пак продължават да организират скокове, но на територията на Съединените щати и разпространяват концепцията по света. 

Винаги ми се е струвало много готино, че началото на Бънджи делото е положено именно на 1ви Април.

 Лудите, лудите – те да са живи!