Да чуеш вятъра на Гьокчеада

Събудих се и опитах да чуя вятъра. Вместо него слухът ми долови стържещия по релсите трамвай, няколко забързани клаксона в комбинация със сосни ругатни, сутрешния грохот на града. Не искам да съм тук, а там. Там където няма офис, часовници, интернет, домакинстване, търчане като гламав по задачи с различна степен на (мало)важност. Там където има само вятър. И той е всичкото - господар на времето. Не искам да съм тук, а там!

Това, точно това, дума по дума, написах в социалните си мрежи сутринта след завръщането ни от Гьокчеада. И още помня особеното чувство на скованост в онзи момент. По-точно окованост. След като цяла седмица си усещал свободата навсякъде и най-вече в себе си. По принцип обичам да се връщам вкъщи след приключения, харесва ми да спя в собственото си легло и да сънувам спомените си от пътуването. И този път не беше изключение. С удоволствие взех продължителен душ у дома, почетох книга на фотьойла у дома, изпънах гръб на матрака по моя мярка и твърдост у дома. Всичко си беше както обичайно, с изключение на това натрапчиво чувство, че нещо тежи, че нещо като да ми е вързало цялото тяло, та и ума с верига. С наниза на дни работни с графици препълнени и задачи, нетърпящи отлагане, градският живот малко по малко ме върна в своето русло. Както обикновено се случва. Но вече бях докоснала свободата, знаех какво е, щях да я потърся отново. Дори да не е на същото място, щях да я търся. Нали се сещате за онзи много известен цитат от Дон Кихот на Мигел де Сервантес, който леко изваден извън контекста си звучи съвсем намясто тук: „Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето”.

Беше зима и с компания сродни сноубордски души бяхме на Рилски езера да караме. Пътуването с лифта нагоре, към върха на пистите, е времето и мястото за обсъждане на какво ли не - от готини филми до предстоящи партита, от интересни книги до новости в света на екипировката, от служебни терзания до свежи идеи за пътувания. Така или иначе по-голямата част от снежните дни преминава на лифтовете, та човек може да научи много нови неща. Един вид обогатяващо в няколко различни направления занимание са си това зимните спортове. Седалката си трака заплашително на всеки стълб, тук-таме се чуват подвиквания на спускащи се между борчета и клекове, зимното слънце напича приятно и изведнъж на хоризонта се вижда платото над новата хижа, а на платото - кайтбордисти. Крилата им (онази част от екипировката, която прилича на хвърчило за неопитното око) - цветни, пъстри, хванали правилната посока на вятъра. Движенията им - плавни, уверени, предизвикващи те да кажеш “искам и аз така”. О, да, казахме го. Даже на глас го казахме. И в останалата част от деня разговорите на лифта бяха само за това какви са възможните форми да се хване, да се усети, да се контролира вятъра. Кайтбордът е съвсем наскоро появил се хибрид между сноуборд и кайтсърф. В България условия за практикуването му има на витошкото и рилското плато и то в ограничен брой дни когато вятърът е благоприятен. Защото, както предстоеше да научим, не всеки вятър е добър за вдигане на крилото. То и зимният сезон тук ни е относително кратък, съответно кога човек да се научи, кога да изпита самостоятелното удоволствие от практикуването, щяха да минат поне няколко години. Освен ако не се хванем лятото да се научим да караме кайтсърф и после, поне по наши разсъждения, а и като цяло си има такава логика, да съчетаем двете вече овладени неща в едно. Ами да, супер, тъкмо лятото на сърфче, зимата на бордче. И като ни се разгърнаха фантазиите, като рилското плато ни се разгърнаха. И усещахме вятъра, който ни брулеше, докато пътуваме с лифта, по различен начин. Вдъхновяващо различен начин. А откъде се намери един младеж, може би самата съдба го бе накарала да подслуша разговора ни, или пък ние сме били ентусиазирано шумни, та да ни каже “отивайте на Гьока, там е истината, пичове”. Брей, таз младеж много отворена пък, всичко знае! Ама както има една приказка да не питаш старило, а да питаш патило, послушахме съвета. Гьока, оказа се, е съкратеното, галеното име на Гьокчеада - турски остров, най-близко разположен до България, в северната част на Егейско море, току до Чанаккале. Гранична зона с Гърция и, всъщност, някога е бил част от нейната територия, като от този период в наследство му е останало и гръцкото име Имброс. Географски е една трета от архипелага Самотраки (Гърция) - Лимнос (също Гърция) - Имброс (Гьокчеада, Турция). Дотук почти класическо описание на егейски остров. Нещото, което го отличава, обаче, и прави притегателна сила за всички, които искат да хванат и укротят вятъра било то с уинд или кайтсърф е именно самият вятър. Не само благоприятен като посока и сила, но и наличен почти 300 дни от общо 365-те в годината. Практически целосезонна дестинация за практикуване на ветровити водни спортове. Само на 6 часа път с кола до Чанаккале, спрямо София, и още час с ферибота от там до острова. Точно в десетката! Жив и здрав да е онзи младеж, който ни отвори очите за това местенце. Казвам го умалително защото островът е сравнително малък, с кола се обхожда от край до край за има-няма два часа с всичките фотопаузи по пътя. 

С наближаване на уговорената дата за пътуване и едноседмичен престой във ветровития рай, от уж голямата ни и стегната група ентусиасти малко по малко започнаха да отпадат хора по различни причини. Знаете как се случва когато човек се запали по нещо, но после ежедневието и трудовите задачи го налегнат. Или пък дори мързелът. Май последният е най-непреодолимата пречка при осъществяването на приключение. И често се замаскирва под формата на нежелание да се излезе от собствената ни зона на комфорт. Е, моят личен комфорт е свикнал на всякакви сътресения, така че макар накрая да се оказахме само бъдещият ми мъж и аз на път за Чанаккале, нито градус от приповдигнатото ми настроение не се бе изпарил. Определено си има причина бъдещият ми по него време мъж вече да ми е настоящ. Винаги ми се връзва на акъла, особено когато става дума за пътуване.

Беше юлска жега, старата ни кола нямаше климатик, а за капак на всичко единият цилиндър на двигателя не функционираше. Не разбирам много-много от коли, но на който и да казахме в последствие, че сме тръгнали из турско с кола в такова състояние опулваше очи и се плесваше по челото, та сигурно си е било нещо сериозно като повреда. На мен друго ми беше в главата. Как от един снежен и мразовит ден на лифта сме в тоталната опозиция на потен и слънчев по шосето. А то едно шосе като тепсия, особено след Свиленград, където минахме граница. Равно, гладко и все направо, все направо. Току очите се изморят от еднообразната гледка и морето се показва от едната ни страна, значи още малко и ще стигнем фериботния терминал. Проверили сме си предварително разписанието, тъкмо навреме ще сме там. Само трябва да се уредим и с билети за колата и нас самите. Когато застанах на касата и отброих еквивалента в турски лири на около 18 лева тотал за всичко, си помислих колко е добре, че островът не е останал на гръцка територия, тогава цената на ферибота щеше да е поне десеторно по-висока. Поне. Все пак гръцките фериботи си имат славата на скъпо удоволствие.

Имахме половин час до отплаването и решихме да се освежим с по един турски айрян. Студен, осолен и с щипка прясна мента. Животоспасяваща напитка при температура на въздуха от около +38 градуса. Следващият път, казахме си, ще направим нощен преход. Още тогава, още преди да сме отплавали от континентална Турция към острова, вече знаехме, че ще се върнем отново. И отново. Необяснимо как и защо, но го знаехме. Може би вече усещахме свободата във въздуха. Или пък вятърът се беше заиграл с мислите ни.

Но все пак да не се откланяме от главната цел, довела ни до острова - да овладея изкуството на кайтсърфа. Бях се свързала предварително със сърф училище, което е собственост на българи. Което не е никак изненадващо. Български сърф номади са открили ветровитите прелести на Гьокчеада преди двадесетина години, те са положили основите на този тип туризъм на този, иначе, разчитащ само на ограничено земеделие и животновъдство остров. Първоначално всичко се е случвало на палатки, после на кемпери, сега освен тях има и множество частни къщи за гости, местните са отворили домовете си, и няколко хотелчета и комплекси с бунгала. Като в никакъв случай не си представяйте много бетон в картината. Хотелите са максимум на два-три етажа, почти без никаква прилежаща територия. Бунгалата са на групички от по 7-8 до 10, дървени, но спретнати и с всички необходими удобства за оцеляването, включително климатици. Точно в такова бунгало бяхме избрали да прекараме първата си седмица на острова. А след това и всички останали при завръщанията ни там. С малката добавка, че вече имахме едно на ум да си носим машинки против гадинки. Най-вече против комари. При влажно-лепкаво-горещ климат няма начин да се мине без тях, особено в часовете след залез слънце.

В късния следобед фериботът ни акостира на Гьокчеада, минахме през едноименния главен град на острова по път към Ешелек. Там има най-много къщи за гости, ресторантчета с домашна кухня и най-страхотните гьозлемета, а на километър от селото, право напред като посока, е кайт заливът, там където вятърът е подходящ за кайтсърф. А плажната ивица е осеяна с къмпингуващи. Като в пъстър калейдоскоп се сливат ярките цветове на летните палатки с ярките цветове на уловилите вече вятъра крила, теглещи своите волни ездачи над морската шир. Отново прилив на усещане за свобода при тази гледка, макар да я зърнахме само отдалеч, завивайки надясно от Ешелек към залива Кефалос и соленото езеро където са уиндсърф базите, но и нашите бунгала. А те бяха като наниз от мъниста, бонбонено зелени мъниста на фона на златното на пясъка и плажа. В този час всички вече се наслаждаваха на предпочитаната си разхладителна напитка, била тя с алкохолен градус или без, бяха насядали по тревата в градината, по дървените шезлонги, по меките възглавници под навеса на ресторанта. На всяка една веранда се сушаха бански, неопрени, UV-защитни облекла, всички леко побелели от солената вода. И миришеха на свобода. Носеха се оживени разговори на български, сръбски, турски под общия знаменател на ентусиазма от овладяването на вятъра през изминаващия ден. И звучаха като свобода. Веднага скочиха да ни посрещнат, да ни въведат в компанията и атмосферата, като стари приятели. Буквално се строполих върху един хамак и жадно поех запотената чаша с домашна лимонада, която ми подадоха. И отпих глътка свобода. С щипка прясна мента.

Сутринта, по навик, станах доста рано и в нетърпелива за първия ми урок по кайтсърф забързаност седнах под навеса на ресторанта да закуся. Инструкторите също бяха там. Ей сега, хапвам и съм готова, само минутка. Погледнаха ме все едно идвах от друга планета, ако ли не и друга галактика. На остров не се бърза, вятърът няма да избяга, наслади се на закуската си, ние имаме кафе да си допиваме, най-рано след час-час и половина ще се отправим към тренировъчния плаж. О! Ами, добре. Значи ще хапна по-бавно и спокойно. Пусти градски навици, все да се бърза за някъде! Погледнах в чинията си - простичка на вид закуска, но една от най-вкусните, които съм яла някога - черни лъскави маслини, пресни домати и краставици, миришещи на току що откъснати от градината, плочка сиренце, също оказа се домашно, препечени филийки и яйце с направо оранжев жълтък, такъв какъвто имат само яйцата на бабините кокошки на село (наистина си имам баба, да е жива и здрава с нейните близо 90 години, която си гледа кокошки на село). И айрян. Студен, осолен и с щипка прясна мента. Не бих се сетила за нищо друго, което да ми трябва в този момент. Може би само за някой друг. Например бъдещия ми мъж, който хич не е от ранобудните. Бях убедена, че няма да му видя очите преди да се върна от двата часа урок по ветроулавяне. Или преди да е станало време за следобедната ни опознавателна част от пътуването. Умишлено реших  да не превръщам посещението ни на Гьокчеада в спортен лагер и целодневна борба с крилото, а да оставя време и за разглеждане, за изследване, за трупане на впечатления. И време за нас двамата с бъдещия ми мъж, който освен, че не е ранобудна натура, не е и водна натура. Плува толкова добре, колкото тухла потопена във вода. Но пък това си има своите плюсове, в последствие разбрах, тъй като за практикуването на кайтсърф е добре човек да си има другарче-помощник за вдигането и свалянето на крилото, за сгъването и разпъването му.

Не бях усетила колко време е минало откакто седнах на масата за закуска, но изведнъж слънцето ми светна в очите, беше се издигнало високо на хоризонта и прогонило сянката в протовоположна на моята посока. Колко часа стана, забравила съм си телефона в бунгалото и не мога да видя? Бързо се учиш на островен живот, браво, явно ще си добра ученичка - пошегуваха се с мен инструкторите. Е, не бяха съвсем прави за последното. Тая работа с вятъра и крилото се оказа по-сложна отколкото си я представях. Тъкмо успея да го вдигна и то ме повлече в посока противоположна на исканата от мен. Ако пък успея да го накарам да отиде там където му е мястото в небесната шир, в миг проявява вироглавство и ме захлупва отгоре цялата. Добре че първите няколко дни тренировките са на сухо, в коритото на пресъхващото през лятото солено езеро. Когато влязохме и във водата нещата не се подобриха кой знае колко, но ден след ден продължавах да влагам всичките си сили и ентусиазъм. Такъв ентусиазъм, че дори бъдещият ми мъж започна да се измъква заедно с мен от леглото, вече съвсем нищо и никой не ми липсваше по време на закуската, на която се наслаждавахме бавно и протяжно, и да идва с мен на плажа докато траят часовете ми обучение. В този ентусиазъм открих свободата. Мислех, че тя би била равна или поне правопропорционална на успехите ми в овладяването на кайтсърфа, но не. Тя бе еквивалент на искрата, запалена от новото приключение.

 Инструкторите често се шегуваха, че ако кача някое и друго килце върху себе си, ще имам по-добър контрол над вятъра в крилото и ни препоръчваха страхотни ресторанти из всички краища на острова за всяка една от вечерите ни. Оцених това като невероятно добър и отработен начин хем да направиш комплимент на една жена, без да се натрапваш, хем да дадеш съвет за добрите места за похапване, отново без да се натрапваш. Много добър ход. И всяка една препоръка беше попадение. Не само от кулинарна гледна точка, но и като локация от картата на Гьокче. А тя е толкова пъстра, колкото пъстри са крилата на кайтовете, носещи се по вятъра. На острова мирно съжителстват турски и гръцки етнос. Съответно има турски и гръцки села, всяко със своята традиция в архитектурата и бита. Със своята религия. На Гьокчеада има 8 църкви, 65 параклиса и 11 джамии. Има и българско село - Ширинкьой. Посетихме и него, разбира се. Отбихме се още в Уурлу, Дерекьой, Тепекьой, най-много време сумарно при всичките ни посещения сме прекарвали в Зейтинликьой, или по гръцки - Агиос Теодорос, най-голямото и добре развито като туристическа инфраструктура (доколкото я има на този все още неопетнен от комерсиалния туризъм остров) гръцко селище. След него веднага се нарежда Калекьой с рибарското пристанище и таверните, предлагащи изкушения от дневния улов, и с фотогеничната панорамна крепост. От любопитство се отбихме до плажовете по западното крайбрежие, които са безветрени и се препоръчват за посетители, които искат просто да си плажуват, не са дошли да гонят вятъра. От още по-голямо любопитство най-често просто карахме без посока по пътя, обикалящ целия остров в кръг. Най-често просто оставяхме колата край шосето, по което я засечем още един автомобил за целия следобед, я не, и тръгвахме пеша към скалист бряг, към обляни в златно от залеза поляни с причудлива растителност, към скрит водопад или не толкова скрит язовир, към останки от каменни къщи, може би някога село без път до него. Движехме се в ритъма на свободата. Островен живот, както биха казали инструкторите по сърф. Островен живот между камък и дърво, основните материали за изграждането на жилищните постройки тук. Островен живот между мирис на море и маслини от хилядите дървета насаждения с този плод (да, всъщност, маслината е плод), който след преработка се превръща в течно злато - зехтин - плътен, с леко пиперлив послевкус. Островен  живот между вкуса на гьозлеме с агнешка кайма и пресен октопод на скара. Островен живот с усещане за свобода.

Виртуоз на кайтсърфа, както си бях мечтала зимата на лифта, не станах. По-спокойна, отпусната в добрия смисъл на думата- да. Чух вятъра на Гьокчеада, чух свободата. И това ме е връщало още пъти на това блаженно късче земя, сякаш захвърлено от детска ръка насред морето. Някои пеят за вятър на промяната, аз бих възпяла вятъра на свободата. Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората.