За първи път в Анталия ... като туристи - част 1
Всяка история обичайно си има предистория. Понякога и самата предистория си има предпредистория. Та, така и с нашето семейно ходене на почивка в Анталия. Преди то да се случи съм била десетки пъти там, все служебно. Това във връзка с щастливото, бих казала, стечение на обстоятелствата, при което туризмът ме избра за свой проводник в професионалната светлина на думата. Разказвала съм ви за това. Била съм, ама нищо не съм виждала от самия район освен хотели, десетки хотели със стотици различни типове стаи и хиляди обещания за успешен бизнес. Била съм и все сме си говорили със свидната ми половинка колко много го впечатляват разказите за огромните отрупани с всевъзможни ястия маси на разположение почти по цял ден. Той си е вид чревоугодник, правилно казват че любовта минава през стомаха на мъжете, а според мен не е само любовта, като чувство и емоция, която да се корени в тази част от човешката и, по-конкретно за случая, мъжката анатомия. Била съм и все сме си коментирали със свидната ми половинка, че определено бихме отишли там на почивка, но когато имаме деца, за да използваме максимално от потенциала на построените огромни комплекси. И тук съдбата реши да ни покаже, че грешим в разсъждението си. Не, не това, че курортната зона е изключително подходяща за семейни ваканции, а това че човек не трябва да чака, за да направи нещо, за да тръгне нанякъде където му е интересно или смята че ще му хареса. Не трябва да си поставя условности като “ако”, “когато”. Защото близо шест години все така си го говорихме и близо шест години така и не ни сполетяваше щастието да станем родители. За сметка на това пък отидохме до Анталия. Дотук с ПРЕДпредисторията на това пътуване.
Споменах съдбата, редно е да разкажа за нейната точна заслуга. Обичайно от средата на януари месец до края на февруари в туристическия бранш се случват презентации на новото или подобреното старо за предстоящия летен сезон. Това са си цели събития под различен формат, но общото помежду им е раздаването на награди за отличилите се колеги през изминалата година, приятна вечеря с разговори за светлото професионално бъдеще и почти задължителната томбола с награди. Хич не я харесвам тази дума - томбола. Звучи ми много деветдесетарско, дори може би осемдесетарско, ама то като си е томбола, томбола си е. Пускаш си служебната визитка в голяма стъклена купа и стискаш палци сам на себе си да спечелиш някоя почивка, за което цялото насъбрало се множество да те поздрави с тънка завист. Никога не съм имала късмет в подобни начинания. Това е моят личен урок, че човек сам трябва да си изработи късмета, не да очаква да му се случи наготово. Точно така и стана по време на една от тези, описани по-горе, вечеринки. Организаторите решиха да подходят алтернативно заменяйки томболата, какво щастие!, с викторина. Не че и викторината не звучи осемдесетарско-деветдесетарско, ама някак има повече стойност. Защото за викторината трябват знания, не просто правилна подредба на звездите, луните и другите му там небесни тела в точния момент. В конкретния случай щяха да проверят кой колко е внимавал по време на презентацията, предшестваща гурме похапването, задавайки въпроси, свързани с нея. Ето това вече е моята стихия! Първи зададен въпрос. Първа изстрелвам отговор. Правилен отговор. Печеля! Аплодисменти, поздравления, шарен ваучер за бъдещо ползване. На това му се казва човек да си уреди почивката за няколко секунди време. Е, и много, много години труд и много, много инвестирано време в разучаване на дестинации, курорти, хотели. Като насън изслушах останалите девет въпроса, толкова се бях развълнувала, можех да отговоря на всеки един от тях, но имаше ограничение за само една награда на човек. Пък и кой ще ме пусне десет седмици отпуска така или иначе. Като насън, толкова се бях развълнувала, се прибрах у дома и споделих за преживяното със свидната ми половинка. Той също стана развълнуван. Гордо развълнуван. Винаги е вярвал, много повече отколкото аз самата го правя, в познанията ми в определени области. Дотук с предисторията на това пътуване.
Същинската история започна с бързия ни избор на дата за ползването на получения шарен ваучер. Според неговите условности можехме да пътуваме или преди 15-ти юни, или след 15-септември. Такива награди обичайно се дават извън активния туристически сезон, но това за нас категорично не е какъвто и да било проблем, така или иначе почти винаги пътуваме по този начин и в това време - когато повечето хора са заети с лични, училищни, служебни дела. Дори може да се каже, че абсолютно предпочитаме морето през септември, та даже и октомври месец. Топло и слънчево е, достатъчно топло и слънчево като за плаж, и като за щъкане напред-назад по екскурзии. Морето обичайно е гладко като тепсия и с температура на съвсем леко охладен чай. Спокойно е. Има още толкова много плюсове в есенното море, но тези са най-обективните. Без колебание спряхме избора си на последната възможна дата за директен чартърен полет до Анталия - в първия уикенд на октомври. И стартирахме обратното броене.
Чудно лято си изкарахме по българските планини и гори, в чудна есен нагазихме. И всеки ни питаше “а вие на море няма ли да ходите”, и на всеки отговаряхме “чакай де, има време”. И дойде нашето време. Метнахме по някоя дреха и чифт бански в куфарите и отлетяхме.
Анталия ни очакваше точно такава, каква си я спомнях от предишни посещения и точно такава, каквато половинката си я беше представял - много слънчева и топло гостоприемна. Взимат ти паспорта за проверка с усмивка, насочват те към лентата за багаж с усмивка, указват ти в кой автобус да се качиш за трансфер до твоя хотел с усмивка, през целия път ти разказват къде си попаднал и с какво допълнително интересно можеш да си запълваш свободното време, пак с усмивка ти го разказват, на рецепция те посрещат с усмивка, помагат ти с влаченето на куфарите до твоята къщичка в потъналия сред зеленина хотелски комплекс, все така с усмивка. И, накрая, когато просто се отпуснеш върху хладните завивки на леглото, да вземеш глътка въздух след пътуването, усещаш себе си усмихнат. Вътрешно и външно. Усмихваш се и знаеш, че ваканцията тепърва започва.
Тук, вероятно, е правилният момент да вмъкна, че Анталия не е просто една точка от картата. Така де, има си едноименни град и летище, но това, което ние сме свикнали да назоваваме така е, всъщност, дълга близо 200 километра непрекъсната брегова ивица. Курортните зони в рамките на това протежение са условно 5 - Сиде, Алания, Лара, Кемер и Белек. Всяка носи свои собствени характеристики и отличителности, които я правят по-предпочитана или по-малко предпочитана за едни или други хора. Моят абсолютен фаворит сред тези зони е Кемер. Заради планината. Хотелските комплекси са сгушени буквално между тюркоаза на морето и зеленото, преминаващо в гранитено сиво на високия Торос. Харесала съм си това от неговите имена, но може да бъде срещнат още като Таурус, Тавър, дори Олимп. Величествен, осигуряващ прохлада в знойните летни дни и защита от нахлуващите хладни есенни и зимни ветрове. Комбинацията между море, борови гори и високи скални отвеси е повече от съвършена, повече от идилична, повече от всичко. Точно моето мечтано място за почивка. Пак ще трябва да спомена съдбата. Хотелът, за който си спечелих шарен ваучер бе точно в тази зона, в Кемер.
Тук, вероятно, е правилният момент на вмъкна няколко думи за хотелското строителство в Анталия, цялата крайбрежна зона с всичките ѝ пет подзони. Повечето от комплексите са издигнати с мащабен замах, на огромни територии, включващи десетки забавления за малки и големи - амфитеатри за шоу спектакли, басейни, водни атракциони, лунапаркове, ухаещи на стотици екзотични цветя градини, ресторанти, барове и каквото още човек може да си представи, че би му било необходимо по време на почивката. Самите сгради могат да са монолитни - една голяма, обичайно не много висока, разлята на площ, или една по-малка и десетки самостоятелни къщички, разпръснати сред територията. Именно вторият тип е моят предпочитан. Ниско строителство и настаняване в стая, част от блокче с къщички, скрито сред свежа зеленина. Уютно и уединено. Прекрасно! Ще прозвучи малко нагласено, нагласено от самата съдба, но шареният ми ваучер бе за точно такъв хотел и точно такова настаняване, щяхме да сме седмица време в наша си къщичка под сянката на борови дръвчета.
При така описаните обстоятелства как да не полежи човек усмихнат върху хладните, ухаещи на чисто завивки в хотелската си стая. Стая в къщичка под боровете, къщичка почти на брега на морето, морето почти целуващо планината. Да полежи и да отмори за кратко, пък после да се впусне през глава в приключението. Защото, казват, птичето само по веднъж кацало на рамото, може да няма друг шарен ваучер, предвиден за спечелване от мен. Макар че, ако пак се опре до викторина, мисля да провокирам, съвсем добронамерено, разбира се, съдбата, да изкова отново своя късмет. Вече вярвам в себе си и него. Засега, обаче, да не гоним дивото, да се фокусираме върху питомното, това, което вече ни се случваше.
Почти се бе свечерило докато се стъкмим да напуснем ваканционното си убежище и да поразгледаме наоколо - из хотела и извън него. Първо се отбихме до плажа - тясна, камениста ивица, пригодена с дървени скари за плажуване. Да, това е основният недостатък на Кемер - плажовете са полу или изцяло каменисти, въпреки опитите да бъдат засипвани с пясък в началото на всеки летен сезон. За нас лично това не е никакъв проблем, не сме от хората, които прекарват дните си в лежане на шезлонг, ако ни остане време измежду вече наумените екскурзии, ще съберем малко естествен витамин D край басейна, там място има колко му се иска на човек. Маркирахме къде е ресторантът и барът с живата музика, надникнахме в СПА-то и тайничко, с ъгъла на едното си око, фиксирах фитнес залата. Също толкова тайничко бях сложила в багажа си спортен екип и маратонки. След всичко, което бях разказвала на половинката за легендарните огромни и отрупани с всевъзможни ястия маси на разположение почти по цял ден, тайничко, ама много тайничко се надявах да не сложа излишни запаси по снагата си. Предполагам се досещате, че така и не стъпих във фитнеса. Но няма лошо човек поне да знае къде е. За лично успокоение на съвестта. Особено докато дегустира по парченце от всички сладкиши, изложени на съвсем пряк достъп за гостите на хотела по време на вечерята. Сладкиши, обилно заляти с извънредно лепкащ от захарност сироп. Сладкиши във всевъзможни форми, цветове. Сладкишите са ми огромна слабост, моя Ахилесова пета, а в Турция е просто невъзможно да се въздържа. Можех, съвсем честна дума, можех цялата тази седмица да не обърна никакво внимание на масите с пресни плодове, разнообразието от сезонни зеленчуци, съвършено приготвеното агнешко, телешко или риба, ароматните видове яхнии, и да си карам само на сладкиши. Единствена тяхна конкуренция бе печеният на място, пред очите ни, в огромна пещ на дърва, хляб. Тънък, почти като пица, ароматен, понякога поднасян със златно-разтопен кашкавал отгоре, понякога само облян в приятната тръпчивина на зехтина. С толкова, толкова хрупкава коричка. От кумова срама, ама чиста пробва кумова срама, добавях към него по малко салата, шепа маслини и прясно сиренце. Нищо чудно, че след всяка вечеря имахме нуждата да се разходим за поне час време, преди изобщо да си помислим за прибиране към къщичката ни под боровите дървета. Това е заради салатата, маслините и сиренето, убедена съм, не заради хляба и сладкишите! Нито заради агнешкото, което пък е Ахилесовата пета на половинката. Но пък заради тези салати, маслини и сирене в комбинация с агнешко опознахме добре района около хотела ни надлъж и нашир. За щастие Кемер, в по-голямата си част, е доста пешеходен. Излиза човек от загражденията на хотела си и попада на осветени улици с плътно разположени едно до друго магазинчета за какво ли не. От класически боклучави сувенири през класически реплики на популярни модни марки до класически бръснарски салони. Всички гъмжащи от посетители, преговарящи на всякакви езици за цената на туй или онуй, във вечерните часове изкуството на пазарлъка се разгръщаше с пълна сила. Дори по сергиите за пресен сок от нар или силно ароматизиран локум. Човек би се зачудил как след вече описаните огромни и отрупани с всевъзможни ястия маси на разположение почти по цял ден, на някой би му се дояло още локум, но има и хотели, по-скромни като цена, инфраструктура и предлагани блага, пък и все нещо за армаган трябва да се отнесе у дома. В нашия хотел, конкретно, не се предлагаха фрешове, така че станахме редовни клиенти пред машината за цедене на нар. Поне седем пъти я посетихме. Така де, по веднъж за всяка от вечерите ни престой. Сокът от нар е вълшебен в редица здравословни направления, особено подходящ при тежест в стомаха и затруднено храносмилане. Ние просто харесваме тръпчивия му сладко-кисел вкус, оставящ особено свежо усещане след себе си. Продължително свежо усещане, чак докато човек не положи глава на възглавницата за ваканционен сън преди следващия отпускарски ден край турските брегове.
На втория ден след кацането ни в Анталия имахме среща с представител на местната туристическа фирма. Среща в предварително уговорен час, за да си закупим екскурзии, които предварително вече си бяхме набелязали. Не че не можехме да си ги купим от което и да е гише на улицата, но решихме да се придържаме към официалните ни домакини, един вид като жест, че все пак настаняването ни е безплатно, и като своеобразна подкрепа за работата на въпросния представител. Човек не трябва да забравя откъде е тръгнал. А моят път в туризма тръгна именно като представител, посрещащ и обслужващ португалски туристи из Слънчев бряг, така че си ми е един вид сантиментално. Ако оставим сантимента настрана, чисто прагматично разликата в цените на допълнителните мероприятия между официално предлаганите от туроператора и тези “на улицата” е пренебрежимо малка, толкова пренебрежимо малка, че е по-добре, ако нещо не се случи както трябва, човек да има на кого да мрънка и от кого да си търси правата. Нали сега сме клиенти, а клиентите винаги имат право. Един вид заложихме на сигурното. Може да сме за сефте в Анталия като туристи, но ще си се държим като истински такива, като истински туристи и ще си правим всичко по туристическия начин. С лека нотка на проява на нашия си собствен пътешественически характер. Най-вече що се касае до избора ни на това, с което да запълним времето си. Искахме да видим нещо от Ликийската цивилизация, искахме да видим потопения град, искахме да качим връх Тахталъ с всичките му 2365 метра във височина. За първите две добре, ама за третото горкият представител се наложи да вдигне глава, иначе забита в някаква папка, в която отбелязваше бройките заявки за всеки тур, и да ни погледне с един особен поглед, все едно бясно куче ни е нахапало по улиците. Не че това с бясното куче може да се случи точно където сме, но изразената емоция има нужда от някакво достатъчно релевантно сравнение. “Как така да го качите сами, има си лифт?!?”, “Не, не, носим си туристическите обувки, искаме да си го качим пеша, от кота нула до +2365 метра”, “Не искате ли билет за лифта и трансфер до него, както правят останалите туристи?”, “Не, не, искаме да ни упътите откъде тръгват маршрутите за изкачването му или да си наемем планински водач до там защото в интернет не намерихме подходяща информация”, “Това не го предлагаме, искате ли екскурзията с лифта?”. Предаваме се, купуваме си въпросния полудневен тур, ще бъдем като другите туристи. Ще правим нещата по туристическия начин. По-добре така, отколкото да останем съвсем без връх по време на това пътуване. Скрепяваме сделката с плащане в някаква странна комбинация от лири, долари и евро, бързо ръкостискане, представителят тръгва на урожай към друг хотел, ние имаме ден край басейна. Като другите туристи.
