Пещерни вълнения

Пещера Резньовете, Враца /дължина 92м, денивелация 36м/

Петък вечер. Половинката великодушно е предложил да гледа децата през уикенда, а аз да ходя на пещера, защото последното ми влизане в дупка с джаджи е било преди има-няма 5 години. Да де, ама аз седя и си мисля, че нещо май ме е хванало някакво шубе и съвсем не съм убедена, че ми се ходи. Освен на думи. Предлагам той да ходи вместо мен, а аз да отглеждам зверовете. Нали и на него му се ходи. Ама той избухва със следното изречение: “На мен ми се ходи, ама ти имаш нужда!” :) Е, оказа се прав. Съвсем прав.

Събота сутрин събирам багажче – гумени ботуши, шалтенце, чувалче, челници, батерии. Изтупвам праха от раницата, издирвам си ножа и канчето с триста зора, докато Теди ме озвънява, че вече е долу. 

Тръгваме. 2 девойки, отсвирили деца и мъже, дето не са пипали въже и самохват от 5 години. Мрънкаме си по път, че “то па не е задължително да влизаме в дупка, може само на огънче да си кротуваме. Пък и палатка може да не опъваме, а да спим в колата, че нещо много ни мързи. Пък, ако вали много, може и да си тръгнем по-раничко. То и без това там сигурно са 3 души на кръст.” И изобщо в тоя дух на позитивизъм и смелост изкарваме пътя почти до Врачански Балкан. Обаче зеленото почва да пълни душичките. Онова великолепно, пухкаво зелено, дето ти идва да се гмурнеш в него направо. 

Стигаме до поляната по обяд и заварваме коли, палатки, хора, деца, кучета. Прегръдки, поздрави, смешки. Първата група пещерняци тамън са тръгнали да екипират дупката – Генчев, Ванчето, Яница, Тошко и Сотирис. Питам аз Генчев пещерата каква е, коя е? “Споко бе! Резньовете ще ти е тамън дупка! Екстра за припомняне.” Подвикваме след тях “Ами дообре, и ние идваме след малко.” Сууупер мързеливо започваме да се подреждаме в лагера. Търсим си равно място за палатка. След много гледане я опънахме. После я преместихме опъната. После пак я преместихме. И така 3-4 пъти разходихме една палатка, опъната почти колкото мозъчните ни гънки. Посмяхме се, попихме кафе, докато Стайчев не ни подкара да се стягаме за дупка. Е, хубаво де, то пък закъде бързаме толкоз. Теди, нали е пич, облича се чинно, джаджите в торбичка. Стайчев и Калинка са мега бързи. Аз обаче си мрънкам на почивки, а и нямам пещеризон. Обикалям тентите и намирам едно самотно жълто PVC гащеризонче. Не знам на кого е, ама си го познах – взимам! Е, верно ли го взех?! Стройното ми тяло рязко се омачква по формата на пещеризона. Велкрото се затваря, ама с гълтане на корем, кръвообръщението леко тръгва да се забавя, ама си викам – вали, дупка, нямам с какво друго да влизам – това ще е! 
И така – спирам с дишането и тръгваме. На 50 метра от лагера Стайчев пита “Някой телефон носи ли?”. “Неее”. “Еми, хубаво, ама няма да се връщаме”. Ок, вървим. Ами повървяхме известно време надолу, после нагоре, пообиколихме малко гората, попадахме малко. Признахме си накрая, че нямаме никаква идея накъде да ходим и май ще трябва да се върнем за телефон. Е, що не се върнахме, като бяхме на 50 метра?! Айде обратно – коларски път, конскиа тор, зло куче, аз - вир вода от дъжд и пот, и с леко неестествен цвят.

Връщаме се в лагера. Всички ме жалят. Ама повече ми се смеят на тая сауна/преса, дето си я бях спретнала. Атанас се залива от хилеж как обикалям из лагера с цвят и походка на патица. Викам му да не се подиграва на падналите, ама няма ефект. Калина се включва “Елено, на ти анцуг, стига се мъчила с тая пластмаса.” Измъкнах се аз от тоя ужас, облякох сухо термо, окрадох анцуга от Калина, полар от Теодора и с възстановено, равномерно дишане се подготвих за втори храстинг. Чуваме се с първата група. Търсили дупката час и половина. Дават някакви бегли инструкции – коларския път, електрическия стълб, заобикаляме коприварника и нагоре. Мхм! Айде и ние час и половина лутане – няколко стълба, няколко коприварника, много бъз, още повече храстинг и оп – венец и дупка. Стайчев я надуши точно когато ми се въртеше еретичната мисъл да се откажа. Колко па да ми се влиза! 

Стигаме ние – заварваме Сотирис навън и зачакваме да изпълзи дружината. Дишането ми пак се нарушава. Аз няма шанс да се оправя в тая дупка! Ама никакъв! 5 години са това, пък и преди не съм била някакво светило в пещерното дело. Що не си останах на огънче... Измъкват се Тошето, Яни, Ваня. Генчев излиза последен и вика отдолу “Белперчинова къде е? Да не се е отказала?” И аз подвиквам “Тук съм бе!”. Мисля си “Ще се откажа”. Изобщо шубето е голям страх. Знам, че дупката е супер лека, ама това не ми помага особено. Ваня ми връчва седалка и джаджи. Нахлузвам един-два крака. “Ваняяяя, хелп”. Идва тя, провеждаме един романтичен разговор: “Не влиза. Ама ще влезе. Само да го подръпна оттук. Дай малко насам. Я се наведи. Клекни малко. Клекни, за да ти го вкарам. А така!”. Вкара го де. И го завинтихме пустия майон.

Взехме да обсъждаме в какъв ред ще пускаме. Препсувах на ум Генчев, че няма да влиза с мен. Гад! На глас само го изгледах многозначително. Влизат Калинка и Теди. Аз стоя на входа и ме препитват. “Сееега, как се работеше с десандьора?” Гледам недоумително! “Какво правиш на въжето?” Бяло петно!!! Ама от най-белите, дето не можеш ни да говориш, ни да виждаш, вече коня е в реката и аз къде съм тръгнала, бре!!! Шест човека ме наобиколили, ама се усещат като тълпа. Пълна тишина, а аз искам да се спъна, да падна в дупката по бързата процедура и да се свърши с тоя срам! Пеперудите в корема тамън тръгнаха да излизат през пъпа и Ванчето се смили над мен, припомни ми тайнството на джаджите и няма как, ще се влиза.

Мисля си аз - що не отидох на една скаличка първо, да се поупражнявам на спокойствие, ами сега ще трябва да ме вадят от пещерата. Нищо, нали имаме спасители, пък и малка дупка, колко да е драма. Срамът е по-голям. Оф. Треперят всичките ръце, кореми и крака. Десандьора ми се вижда като бомба. Абе, бомбата все щях да я обезвредя, ама това... Липсата на мозъчна дейност е потресаваща. Успявам да се вържа, пускам се. Хората ми дават разни инструкции, окуражават ме, а на мен ми бучи главата и всичко ми е бял шум. Генчев пробива в шума – “водещия на нивото на очите!”. Или по-рано го каза. Не знам. Срам, срам. Първо закрепване. Фиксаж. Ремък. Увисвам. Добре. Сега какво беше. Аха. Десандьор, фикс, водещ самохват, педал, разкачам осигурителния... Минала съм закрепването! Юхууууу, обзема ме топла радост, треперенето намалява. Почвам да чувам и да реагирам що-годе адекватно. Теди отдолу ме предупреждава за висящо въже на следващо закрепване. Жива да си, Тодоре! След още 2 закрепвания успявам да стигна дъното. Дъно, ама на мен ми е връх! Дишам!

Разцъкахме пещеричката. Малка, ама красива, всичко си има. Някак на място съм. За малко. Сърцето ми започва отново да прескача. Дотук добре, ами нагоре? Нищо, Стайчев ще ме извади, бре! Уж се държа нормално с хората, ама пак почвам леко и тихичко да блокирам. Теди се закача на въжето, аз гледам внимателно. Тръгва. Подпитвам Стайчев “Кажи ми ред”. “Моля?!” “Ред, Стайчев!” “Ремък, гръден,водещ.” “Благодаря!!!” Ок, имам си опорните точки. Ще го сборя това дупче бе, как не!

Ами, сборих го! Както каза Теди – мускулната памет е голяма работа. Е, седалката малко не си я бях прогонила, оплетох осигурителния ремък на най-горното закрепване, закучих и гръдния за малко, изпотих се около 435 пъти, но излезнах! Сама! Йей! На кандидатстудентските си изпити не съм се радвала толкова.

Пътят наобратно беше един лекичък. Кал, храсти, камъни, дървета, гъби, хлъзгаво, мокро. Ритах ги камъните, падах по дупе, ама едно лекичко бе! Никой не може да ме бутне! Калинка и Стайчев нали са си войничета, пък и с тренинг, вървят си, говорят си нормално, естествено им идва деня. Ама аз и Тедиии – героини в червата! “Избягахме ли ние от децата и мъжете? Избягахме! Влезнахме ли в дупка? Влезнахме! Заслужили ли сме си бирата? Заслужихме си я! Ама много сме готини бре! Браво на нас!” И така.

Връщаме се в лагера гордо и победосносно, все едно сме пуснали и изпомпали 200 метров отвес! Абе, голяма работа сме! Почнахме да се струпваме около огъня. Децата свършили работа и посъбрали дърва. Защото нали, какво са палатки, ако няма експлоатация на детски труд ;) Преоблякохме се, докопахме бири. Заформи се чудна вечер – вкусни мръвки и лека пънкарийка.

Абе, събрахме се! Наздраве! И си обещахме това лято много пещери. А с девойките дори обсъдихме и яки бизнес идеи, ама не мога да портя отсега. А Стайчев къде е? “Стайчев, мерси за търпението в дупката!”. И Генчев ми трябва. “Генчееееев, прав беше – тамън ми беше Резньовете! Та-мън! Добре че ме натири да дойда!” Всички да са живи и здрави, че ми изтърпяха словесното разстройство и леката паник атака.

Еййй, а пък тоя, моя мъж, колко е готин! И децата гледа. Пък аз - на полянка! Ех, как се уредих! Свобода ли бе – да я опишеш.

p.s. Искам само да вметна, че пещерни курсове се провеждат всяка пролет и есен. Не са скъпи, а носят много. Носят емоции, приятели и усмивки. Учат те да се доверяваш на хората и да споделяш. Позволяват ти да се оцапаш като хлапе, но те учат да пазиш чисто. А и току-виж си намериш нещо ценно под земята 😊