Подарихме ли си достатъчно тази година?

А докато опаковах подаръците, в последния момент при това, защото не си планирах добре нещата и се зарових с работа до Коледа, че и след нея, се замислих за себе си. Да, позволих си да помисля малко за себе си и за нещата, които аз на себе си подарявам. Бях сигурна, че ще получа прекрасни подаръци от семейството и близките ми – красиви, щедри, избрани с много любов. Но дали аз самата съм достатъчно щедра към себе си, дали си подарявам нещата, от които наистина имам нужда? Тези, които не идват в красива опаковка и никой друг не може да ми ги даде, невидимите подаръци, които хранят душата и ни дават спокойствие и баланс. Подаръците, като време за себе си, обич към себе си, грижа към себе си?

Имах дълги години, цели десетилетия, в които мислех, че необходимостта от това «време за себе си», за което всички говорят, е силно преувеличена. За какво ми е притрябвало «време за себе си», когато толкова обичам да съм със семейството си, да съм вечно дейна, да се хвърлям напред за това или онова, да постигам, да правя неща? Може би моето време за себе си аз така го разбирам – като време за семейството или време за работа? Толкова ли е странно това?

Ясно си спомням един ден преди години, в който изпратих децата по училища и градинки, върнах се вкъщи, свърших нещо домакинско на бърза ръка и тъй като нямах никаква спешна работа за първи път от много време насам, реших да се отдам на «време за себе си» и седнах в 10 сутринта с книга в ръка на люлката в двора. В делничен, работен ден. Седнах, почетох 10 минути и скочих. Усетих, че изпитвам огромно чувство на вина, защото посред работната седмица НИЩО НЕ ПРАВЯ. Седя и четя, а нито е вечер, нито е отпуск, нито е събота или неделя. Какъв срам!

Случвало ли ви се е нещо подобно? Подозирам, че да.

Защото такъв ни е светът. Живеем толкова интензивно, главите ни са пълни с толкова планове и задачи, напомнянки и графици, че дори малкото време, в което просто спираме на пауза, ни носи усещане за вина, вместо наслада. Дори когато почиваме, когато сме заключили вратата на офиса и сме сложили табелката «затворено», зад стъклото надничат трескави лица и безброй юмруци тропат по него.

- Имаш работа за вършене!

- Купи ли това? Купи ли онова? Точно сега е на промоция, побързай!

- Трябва да измислиш нещо за ваканцията на децата! Сега го измисли, ще изпуснеш срока за записване!

- Плати ли тази сметка? Тя е до днес! А онази, дето беше до вчера?

- Застраховката на колата! Провери докога е, може ли да си толкова разсеяна!

- Кредитът? Ремонтът? Данъците?

- Не забравяй да организираш! Да подредиш, да сортираш, да оправиш всичко! По възможност и целия свят!

Ако се вгледаме в тези лица, които ни крещят, докато се опитваме да си починем, ще различим в тях своето собствено. Ние сами се ръчкаме и не се оставяме на мира. Не ни е виновен светът, не ни е виновна работата, не са ни виновни близките. Ние си го правим. Може би това осъзнаване е първата крачка към намирането на време за себе си. Истинско време за себе си, такова, в което да спрем без чувство за вина, без страх, че нещо ще пропуснем, без телефони и аларми, без бързане и тревога.

И тогава, може би ще чуем най-после и собствените си мисли – тези, в които не си крещим и не се обвиняваме, и не си напомняме колко работа имаме да свършим и колко много зависи от нас.

Може би лека-полека ще се научим да се обичаме, да се грижим без стрес и вина за тялото и ума си. Може би ще чуем какво ни пеят птиците в песента си и ще позволим на слънцето да ни погали, вместо да ни изгори. Може би най-после ще бъдем щедри със себе си – щедри на обич и време, не на изисквания и амбиции.

Защото няма как да дадем на друг това, което нямаме. А откъде ще имаме, ако не сме дали първо на себе си?

Пожелавам ви през новата 2025 година да сте по-щедри и милостиви със себе си. Пожелавам го и на мен си. Мисля, че всички имаме нужда от това.

Нека ни е щастлива и спокойна година!