Разкази от Тихия град
Измина време откакто бях посетил за последно това уникално място, но вероятно именно защото беше точно такова, то често изплуваше в мислите ми и за секунди се пренасях отново там притваряйки бавно очи. Мдина беше заела своето кътче в сърцето ми, като други скъпоценни за мен неща, които завинаги оставиха следа в душата ми и сякаш се бяха спотаили тихо в очакчване да ги потърся, когато имам нужда и да ми дадат сили в трудни моменти. И вдъхновение също така – онова, което запалва пламъчето в душата ни и сякаш дава сили да продължим напред, някаква магическа сила, която ни помага да имаме усещането, че може да направим и невъзможното.
Реших, че е време да седна и да разкажа за това магическо място, което сякаш те връща назад във времето докато се разхождаш сред старинните красиви сгради в Града на тишината. Избрах късната вечер, за да бъде максимално тихо и да успея да се пренеса напълно в Мдина. Късметът явно ме следваше, защото по перваза се чуваха капки от пролетния дъжд навън, а това сякаш допълнително наля емоция в мен. Дръпнах пердето и се загледах по водните струи, които бавно се стичаха по стъклото, светнах нощната лампа и си сипах малко червено вино в хладната вечер, като с поглед проследих как кехлибарната течност като морска вълна обля за миг от вътрешната страна чашата, за да затихне и се успокои постепенно. Погледът ми вече беше някъде в далечината, като без да поглеждам чашата, с механично движение леко я разклатих и доближих до устните си, за да усетя от близо аромата, а след това притваряйки очи бавно отпих първата глътка. За да се насладиш истински на нещо е нужно търпение, време и способност да го усещаш. Сетивата ми бяха достатъчно изострени и сякаш долавях всяка нотка от привкуса на виното, както и всяко кътче от езика ми, което беше обляла преди да преглътна. Притворих отново очи и пред мен се отвори величествената порта на Мдина. Усетих, че съм напълно готов да се потопя в Града на тишината, всъщност вече бях се върнал там, отключвайки с ключа на емоцията онова кътче в сърцето ми...
Чуваха се птички и ритмично потропване на конски впряг някъде навътре из уличките. Вървях по моста към величествената и красива порта на старата малтийска столица и оглеждах високите стени, които я обграждат. Норманите били тези, които издигат здравите и дебели отбранителни укрепления зад дълбоките ровове. А в исторически план, Мдина е заселена още 700 г. пр.Хр. от финикийци и е била столица на Малта до средновековието. След едно земетресение през 1693 г. се установило, че има нужда от преустрояване на града. Така се появил бароковия му облик и се получила смесицата с норманската архитектура. Много от дворците, които били построени тогава, днес се ползват за частни домове. Интересно е да се отбележи, че местният римски управител построил своя дворец и се споменава, че даже Св.Павел останал там, след като преживял корабокрушение в близост до бреговете на острова. Продължавах с бавни стъпки към величествената порта на града. Тя е издигната само на метри вляво от оригиналната такава през 1724 г. , като ясно се виждат очертанията къде е била. Лъвовете в изящния герб над входа на крепостта се повтарят като статуи пред портата, а също така и в края на моста. От вътрешната страна на портата има други три статуи на светци-покровители. Огледах се и останах на мястото, опитвайки се да усетя колко история има там, колко различни хора са влизали през тази красива порта на Мдина и на какво е била свидетел каменната настилка под краката ми. Трудно беше да си го представя, но усещах колко уникално е, че стоя точно на това място. Припомних си, че в по-ново време това е едно от местата за снимане на Игра на тронове в Малта – сцената на King’s Landing Gate е заснета там. Отворих брошурата, която носех в себе си и зачетох. Портата на Мдина е построена в бароков стил в края на сводестия каменен мост, проектирана от Шарл Франсоа дьо Мондион за Великия Магистър на Ордена на Св.Йоан – Мануел дьо Вилена. Най-важно било всеки един, който влизал през портата да види герба на Великия Магистър. Портата е включена в Списък на антиките през 1925 г., а през 2008 г. е възстановена от реставрационна група.
Старата малтийска столица е носела различни имена през различните периоди на историята – Мелита /по време на римляните/, Медина /по време на арабите/, Чита Нотабиле /по време на Рицарите на Св.Йоан/ и Чита Векия /след построяването на новата столица Валета- в превод Стария Град/. По времето на Великия Магистър Вилхена се извършва солидно строителство, голяма част от което е запазено и до днес. Мдина е наричан Град на тишината или Тихият град заради спокойствието, което излъчва по всяко време – в него не могат да влизат и да се движат моторни превозни средства /освен малкото такива на живущите, които почти не се забелязват/. Често може да срещнете файтони, теглени от коне и озвучаващи с ритмично потропване камменните тесни улици.
Различните култури оставят по нещо от себе си в града, като един от приносите на арабското управление е уличната система на старата малтийска столица, организирана в поредица пътни артерии, което било характерна особеност и за Сицилия например. В днешно време Мдина има население от 250 души, които населяват територия от около 1 кв.км между здравите градски стени. От 1998 г. градът е вписан като част от Световното културно-историческо наследство на ЮНЕСКО. В непосредствена близост е разположен Рабат с население близо 12 000 души.
Време беше да премина през това респектиращо място – Портата на Мдина и да вляза в света на барока и благородниците. Огледах я още веднъж – изящните бели каменни блокове, някои от които с красива гравюра, бяха обляни от слънчевите лъчи, които им придаваха още по-впечатляващ вид. Сякаш минавах машина на времето, толкова различно беше усещането от другата страна. Влизайки, тишината ме посрещна и сякаш ме хвана за ръка, за да ме разходи по тесните улички на старинния град, за да вдишам от въздуха на аристократите, населявали мястото, и да ми разкрие някои от ревностно пазените си тайни. Исках да премина по същите каменните плочи, които по които бяха стъпвали рицари, да вляза в изящните дворци, запазени до днес и да усетя духа им, благородническата атмосфера в тях. И разбира се имах намерението да се насладя на тишината и спокойствието, които магически владееха Мдина, за да мога по-късно да напиша Разкази от Тихия град. Вървях под ръка с моята въображаема домакиня Тишината и усещах магията на това аристократично място, чиито дух беше във всяко кътче и дори усетих как тръпки преминават през тялото ми, след като машината на времето изостри сетивата ми и можех да чуя и най-тихия звук, да усетя най-финия аромат, носен във въздуха, да доловя вкуса на най-далечни моменти от историята тук.
Вдясно от портата видях надписа Природонаучен музей и реших да надникна в двора, преминавайки през още една изящна порта. Погледът ми се спря на голям малтийски кръст на средата на двора, величествено изобразен върху плочите от бял мрамор. Малко по-назад беше и входът на музея, като над него имаше друг красив герб. Толкова история имаше във всяко място! Невероятно! Върнах се на главната улица на града и продължих, преминавйки покрай друга красива сграда с дървена синя врата – местното полицейско управление. От другата страна видях красив надпис на сградата MDINA GLASS и видимо привлчен от него, реших да вляза, за да видя какво има там. Погледът ми не можеше да спре – толкова много неща от стъкло имаше, подредени и изложени за продан – декоративно стъкло, вази, абажури, свещници, канички, купи и всички те бяха в уникални сами по себе си цветове. Не, цветове не беше точната дума – те бяха в красиви преливащи нюанси на цветове, грабващи окото и носещи абсолютна наслада от срещата с тях в това уютно магазинче. Чувствах се като малко дете, влязло в магазин за лакомства, които бяха опаковани в най-различни цветни книжки. Погледът ми се рееше сред всички тези изящни произведения на изкуството, а красивите им разнообразни и преливащи се цветове сякаш галеха очите ми. Усещането беше интересно и много приятно – успях напълно да се изключа от заобикалящия свят и просто се наслаждавах – на мига, на красотата. Нищо друго нямаше значение в онзи момент. И всичко това беше ръчно направено. Излязох в леко опиянение от красивите произведения на изкуството и продължих обиколката назад във времето.
Завих наляво и пред мен се откри картина на живо – рамките бяха каменните стени от двете страни на тясната уличка, малко във височина се забелязваха красиви прозорци с орнаменти и кепенци, боядисани в тъмночервено, а на заден план беше небето с малки облачета в красив нюанс на синьото, може би млечносиньо или нещо подобно. Стоях загледан в откритието си и се наслаждавах. Не усещах нито къде съм, нито мислех накъде съм тръгнал, застинал на място се опитвах да вкуся достатъчно дълго момента и тази гледка.
Заслушах се и долових почукванията на капките пролетен дъжд по перваза на прозореца. Отворих бавно очи и забелязах чашата вино, като бавно я поднесох към устните си, за да отпия. Цветът на виното ми напомни за кепенците на следващата красива сграда по пътя ми и отново затворих очи, за да се потопя обратно из уличките на Мдина. Високи френски прозорци, любимите ми, закрити от кепенци в различни цветове, но като по някакво неписано правило – често входната врата на старинната сграда беше в същата гама като дървените капаци на прозорците, придавайки хармония и непринуден чар. В същия цвят са и известните малтийски дървени балкони. Интересна е историята на появата им в Малта – Рицарският орден издал декрет всяка сграда да бъде украсена с декоративни елементи. За прототипи на малтийските се смятат мароканските балкони, които служели на местните жени да наблюдават какво става навън, без да се налага да излизат и без никой да ги види. Малтийските жени също почти не излизали от своите жилища в миналото и от балконите наблюдавали какво се случва навън.
Продължих по пътя напред. Пред мен се откри ново площадче с открояващата се катедрала „Свети Павел“, построена върху останките от норманска катедрала, разрушена от земетресение, което унищожава голяма част от Мдина. Най-старата съществуваща средновековна камбана в Малта, наречена „Petronilla“, е отлята в „Bottega di Colle dei Fabbri“ във Венеция за катедралата Свети Павел през 1370 г. През 1888 г. са произведени два часовника от известния малтийски часовникар Микеланджело Сапиано, като единият е за часа, а другият е календар – зачетох в брошурката си. Погледнах нагоре и видях как достолепно стояха от двете страни на катедралата. А отвътре тя е не по-малко впчатляваща – таванът е покрит със стенописи, изобразяващи живота на Свети Павел. Една от тях, намираща се над олтара, изобразява именно корабокрушението му и Божията намеса, която го довежда до бреговете на Малта.
Разходката из тесните улички води до площад Mesquita. Вероятно почитателите на Game of Thrones ще разпознаят мястото, тъй като и там е снимана сцена от филма. След малко спрях отново и се загледах в близката сграда, като я сравних с няколко снимки в една от брошурите ми. Осъзнавах, че стоя изправен пред най-старата оцеляла сграда в Мдина – Palazzo Santa Sofia. Първият етаж е построен през 1233 г., като датата е изписана на корниза на един от прозорците му, а горният етаж е от 20-ти век. Сградата е била използана като училище. Продължих разходката с бавни и тихи стъпки, както подобава за този град и последва срещата ми с Palazzo Falzon, наричан още Palazzo Cumbo Navarra, Норманската къща и Casa dei Castelletti, като се смята, че е построен към средата на 16-ти век, а това прави Palazzo Falzon втората най-стара сграда в града /първата я споменах/. В луксозно обзаведените зали, които добре показват бита на местната аристокрация през миналите векове, е представена колекция от антични мебели, художествени платна, съдове и оръжия. Дворецът Falzon, кръстен на най-известните си собственици, живели тук, представлява двуетажна сграда с двор и е известен с факта, че Grand Master Philippe Villier е отседнал тук по време на посещението си в Мдина. В красивата старинна сграда може да се видят повече от 200 произведения - семейни и автопортрети, митологични и морски сцени. Има и голям брой забележителни картини от 17-ти век, приписвани на Матиа Прети, сър Антъни ван Дайк, Бартоломе Естебан Мурило, Никола Пусен и много други. Почувствах се пропит с духа на благородническата епоха, дори за миг погледнах дали нямам бели ръкавици, толкова впечатляваща беше обстановката, сякаш се придвижвах в една съвсем друга епоха.
Чух ритмичнен конски тропот от приближаващ зад мен файтон и се дръпнах плътно до стената на къща. Това сякаш беше знак, за да забележа едно от любимите ми цветя по Средиземноморието – бугенвилията. Няма как да останете равнодушни, ако сте видели това цвете за пръв път някъде, обляно в слънчеви лъчи. Любов от пръв поглед! Казват, че мореплавателят Луи Бугенвил обикалял и търсел нови територии за Франция. На него кръстили остров, както и буйно цъфтящо растение. За родина на бугенвилията се смята Южна Америка, като са описани 18 вида, достигащи височина от 1 до 12 метра. Тази пред мен беше в красив цикламен цвят, достигаща до покрива на двуетажната къща, красиво разпростряла се върху част от старинната фасада от жълтеникав камък. Разгледах постройката в детайли – желязна входна врата в бледосин цвят, който я правеше много фино изглеждаща, хваната с 6 красиви черни панти, които добре контрастираха и изпъкваха като произведение на изкуството. Вдясно имаше френски прозорец, загадъчно затворен с кепенци в същия бледосин цвят, като на горния етаж това се повтаряяше с много кокетно допълнение – малко балконче с извит парапет от ковано желязо в черен цвят. Файтонът отмина и отново настъпи тишина, като се чуваха само песни на птичките наоколо. Загледах се в красивата картина, откриваща се пред мен – старинната къща с виещата се цикламена бугенвилия по фасадата и бяха обляни в слънце и изглеждаха още по-впечатляващо. Ако бях художник бих седнал с четка и бои, за да я нарисувам, но нямам този талант. Извадих фотоапарат, за да я снимам поне преди да продължа, зареден с енергия от гледката.
Продължих напред по каменната улица, за да стигна до друга интересна аристократична сграда от 17-ти век, която е обект на ЮНЕСКО - Palazzo Xara. Трябва да отбележа, че има страхотна панорамна гледка към острова, при това 180-градусова. Всяка стая там е била проектирана индивидуално с романтични декори, гоблени, оригинални картини и старинни мебели от дърво. Самият аромат на помещенията те пренася назад във времето на благородниците и бавното темпо на живот, носи усещане за изящност и красота и действа много успоокяващо. Сградата е построена от малтийско благородническо семейство Ксара /Xara/ в началото на 18-ти век след силно земетресение. Стилът отразява бароковата епоха разбира се, а архитектът е повлиян от инженерите Блонел и Мондион, които са проектирали много от сградите в Малта по това време. В наши дни, Pallazzo Xara e превърнат в изискан ресторант. На долното ниво се намират Бистрото, Бароковата зала, Дворът и Частната стая. Реших да надникна в последната и дъхът ми почти спря. Невероятна обстановка и стил! Винаги съм харесвал комбинацията камък и дърво – създават толкова уют и топлина в един дом! И тук ефектът беше видим - каменните стени, с няколко сводести колони бяха сякаш нежно обливани от меката и топла светлина на старинния, висящ от тавана полилей, като по този начин не излъчваха ни най-малко студенина, а напротив – придаваха много уют и интимност на атмосферата. Красивата ваза, старателно аранжирана с цветя и зеленина, разположена централно на голямата маса, създаваше усещане за свежест и изящност. Бялата покривка, която изглеждаше безупречно изгладена заедно с белите кожени столове, подредени около тежката дървена маса придаваха достатъчен аристократизъм на обстановката. Но не си мислете, че всичко е съвсем консервативно и строго официално – поглеждайки пода видях колко много настроение създават красивите плочи, комбиниращи сиви шестоъгълници с червени цветчета между тях и как добре се съчетават с античния масивен шкаф от махагоново дърво с красива дърворезба, ръчна изработка. Беше разположен в единия ъгъл на стаята, в близост до прозореца, от който се прокрадваше и естествена светлина. Входната врата с красиво витражно матирано стъкло беше от същото махагоново дърво и внасяше още и още топлина в това уникално помещение. В този миг забелязах, че и краката на столовете са в подобен тъмночервен цвят прекрасно контратиращи с бялата кожа на облегалките. Елегантна. Романтична. Уютна. Интимна обстановка. Ето как посетителите са описали страхотната Частна стая в Palazzo Xara. Изисканият стил предразполага към перфектно приготвени ястия, съчетавани със страхотни вина, които дават акцент на храната. И всичко това би подхождало чудесно на компанията на изящна дама, носеща финеса в себе си и излъчваща допълнително топлина в помещението с красивите си очи. Всъщност бях сам в Palazzo Xara и усетих, че е време да си тръгна, след като имах щастието да надникна и се докосна до страхотната атмосфера на мястото.
Излязох с бавни стъпки, отново сякаш опиянен от обстановката и видяното. Вървях и имах усещането, че излъчвам аристократизъм, с който сякаш се беше напоила душата ми в Palazzo Xara. Бях изгубил представа за времето, но все пак мога да кажа, че след около 5 минути се озовах пред друга красива стара сграда с масивна тъмночервена врата по средата, над нея на горния етаж имаше балкон с каменен парапет, а от двете му страни се извисяваха френски прозорци, затворени с красиви кепенци в същия цвят като входната врата. Най-отгоре, отново на централно място беше разпложен красив релефен каменен герб на двореца. Намирах се пред легендарния Palazzo de Piro – внушителна постройка от 17-ти век. Този дворец в бароков стил е приютявал много балове на аристокрацията в Малта в своите големи зали. Красиво и просторно фоайе води към големи стаи с изящна декорация и обширно дворно пространство. Стълбището с каменен парапет е украсено със склуптури също от камък, като едната е гербът на де Пиро. От двореца се открива впечатляваща панорамна гледка към малтийския остров, която мисля, че е пододящ завършек на Раказа от Тихия град.
Погледнах към прозореца – струите дъждовна вода продължаваха бавно да се стичат по стъклото, а капките приспивно потропваха по перваза. Отправих поглед към чашата вино и забелязах, че е останало малок на дъното. Механично разклатих леко с ръка столчето и повдигнах към пресъхналите си устни, отпивайки бавно и със задоволство с притворени очи. Отправих поглед към стената, сякаш за да проверя колко е часа, въпреки че много добре знаех, че в хола няма часовник, а може би и да се уверя, че съм щастлив човек при липсата на уред, измерващ времето. Защото няма по-фин механизъм от човешката душа, а тя може да покаже всичко. Стига да умееш да я настройваш вярно. И да имаш вдъхновението за това.
Благодаря, че се разходихте с мен в Града на тишината! За мен беше чест да ме последвате из тесните каменни улички на Мдина, уважаеми читатели! J
