Рилско. Езерно.
В един от предходните си разкази ви бях споменала за извънредно оптимистичната ни идея да изкачим десетте планински първенци на България за около две седмици време, само 8 месеца след като бяхме станали трима вкъщи. И как тази идея постепенно се стопи до няколко дни по ергенски в Рила планина, в средата на август месец, докато дребосъкът се наслаждава на слънце, море и време с баба си и дядо си на Свети Влас. И за Свети Влас имам много да ви разказвам, все пак там съм израснала, но да не изместваме сега фокуса от планината към морето. Всичко по реда си и с времето си.
Трите ни дни планинарстване искаха сериозна предварителна подготовка с елементи на еквилибристика и синхронизация във времето и пространството между общо петима, даже шестима, души на възраст между 8 и 716 месеца. Бабата и дядото на дребосъка трябваше да се освободят от работни ангажименти, макар да бе разгарът на лятото, а по морето всеки ден лято да е ценен и година да храни, таткото на дребосъка трябваше да си вземе отпуска, май за мен беше най-лесно, бидейки си в майчинство. Най-лесно като свободен времеви ресурс, не като емоционален, все пак за първи път щях да се отделя за толкова време, цяла седмица, от малкото си копие. Направата на предварителни резервации за трите ни нощувки в три различни хижи е ясна. Така де, за мен поне е повече от ясно, че трябваше да се свърши като задача. Имаме познати които решават в последния момент накъде да тръгнат и почти никога не си резервират предварително ни хижа, ни къща за гости, ни хотел. И винаги носят палатки и шалтета в багажите си, за всеки случай. Ние определено не сме такива опортюнисти, играем на сигурно. В организационните етапи минахме и през приготвянето на два отделни багажа - голям куфар за дребосъка, изпълнявайки точно подадения от бабата списък с необходими, според нея, неща за времето на престоя му по морето, голяма част напълно излишни, според мен, но когато някой се съгласи да ти подари време по ергенски с половинката, изпълняваш условията му безропотно, да не вземе да не повтори предложението си повече. Отделно от този багаж стегнах по една малка градска раница за нас, за отиването и връщането до Свети Влас, имахме си по нощувка там в двете посоки, и всеки си стегна собствената планинарска раница. Преди да разберем, че дребосъкът вече се е загнездил и расте в мен, можехме да приготвим раница за планина със затворени очи, беше почти като действие по навик, навик от всеки един свободен ден, който успявахме да си откраднем от работата. Сега малко се пазамисляхме какво точно ни трябва, питахме се един друг имаме ли спомен дали да носим еди-си кое нещо. С общи усилия не забравихме почти нищо необходимо и не взехме почти нищо излишно. Почти. Претеглих раницата си - 7,5 кг., идеално. Дребосъкът по него време тежеше около 9 кг, така че нямаше да нося повече от обичайните килограми, с които бях свикнала в градски условия, с ергономичната раница.
И, стигаме до най-забавната от логистична гледна точка част от организацията, стотиците километри по маршрута София - Свети Влас - нощувка - София - нощувка - Сапарева баня - 3 дни из Рила - Говедарци - София - нощувка - Свети Влас - нощувка - София. Струва ви се налудничаво? Не бих казала. Толкова бяхме зажаднели за планина, че всяко едно усилие, всеки един километър напред-назад из страната си заслужаваше. И за да не ме разберете погрешно не, не бяхме зажаднели за време без дребосъка си и обичайно, както вероятно вече сте чели в други мои разкази, го взимаме навсякъде с нас по време на приключенията си, но към точно онзи момент не бе удачно да нощуваме с него на хижа, без достъп с автомобил до нея. А точно на такива хижа имахме нужда да отидем ние, да се откъснем поне частично от полуделия свят край нас. По достатъчно много причини имахме нужда да сме на такова място, включително като част от моето физическо и емоционално възстановяване след известни усложнения покрай появата на дребосъка. А нищо не лекува така добре, както планината. Поне в моя частен случай.
Ако се чудите откъде в цялата тази схема се появи и шести човек, то ето го и отговорът - бяхме уговорили приятел да ни закара с неговата кола до Сапарева баня, и по-точно до района на Паничище, и после да ни събере обратно от Говедарци. Така нямаше да се налага в рамките на трите дни, които имахме насаме с планината, да се движим два пъти по един и същ маршрут, щяхме да видим повече, щяхме да обходим повече. А колкото повече, толкова повече. Особено когато става дума за планинарстване.
Преди мисълта ми да е прескочила в друга посока, да взема да ви кажа, че когато планирате време в Рила през август месец, особено в района на Рилски езера, съобразете го с паневритмията на Бялото братство. Около седмица преди обявените дати за конкретната година (плаващи са) започва скупчване на участници в района на езерата, съответно трафикът по маркираните пътеки се засилва още повече от обичайното за сезона. Около седмица след събитието все още има участници, които лека-полека се изтеглят от мястото, но без да бързат особено. Ако сте от хората, които предпочитат да срещат по-малко себеподобни из планините, определено избягвайте този промеждутък от две седмици. Ние хванахме, така да се каже, точно времето, в което започваха малко по малко да се събират членовете на братството по склоновете и поляните на Рила.
Друг полезен ход, ако искате да се насладите на красотите на езерата, без да се чувствате като в петъпкан търговски център, където отвсякъде някой ви ръчка, притиска, диша във врата, определено е да идете в делничен ден. Не че и тогава, през юли и август, не е трудно да се намери място за паркиране пред лифта към хижа Рилски езера, но поне имате всички шансове изобщо да стигнете до официалния паркинг. Преди няколко години попаднахме там в неделен ден и не стигнахме до-далеч от разклона за водопад Скакавица, а това са си поне едно десетина завоя преди крайната точка. Всичко беше блокирано от напаркирали в двете посоки коли. Истински шок за мен, която бях ходила на езерата само зимно време, за сноубордване и бях свикнала да няма почти никакви хора, най-много петдесетина коли на паркинга. Което си е наистина малко, макар да не звучи така на пръв прочит.
Два мъдри съвета по-късно, да взема да се върна към разказа си за конретното ни приключение, с елементи на лечение. За първа нощувка бях резервирала хижа Пионерска. Много си я харесвам. Има удобен достъп с кола, има голям паркинг, различен от този пред лифта, на броени метри от самия лифт е, което я прави отлична отправна точка и зиме, и лете за нагоре, за към езерата, има голяма зелена поляна отпред, има страхотно дружелюбни хижари и, не на последно място, ама така се получи в изреждането, има отлични битови условия - всички бани и тоалетни са реновирани, част от спалните помещения също. Две от двойните стаи са със собствен санитарен възел, нямахме късмет да са свободни точно за нашата дата на престой, но пък се уредихме с двойна стая с общ санитарен възел, което беше също толкова добро решение. Изненадващо нямаше много други хора, то си беше и сряда като ден. Менюто в столовата е скромно и ако ви се хапва нещо по-скоро тип манджичка или супичка, не скара и пържени неща, точно отсреща е кокетната хижа Малка Юрта. Там винаги готвят вкусно и с доста алтернативен подход към хранителните продукти. Оптималната комбинация е спане на Пионерска и изхранване на Малка Юрта.
Настанихме се в стаичката си, оставихме раниците и само с един фотоапарат на рамо решихме да поогледаме из района, да се раздвижим, да направим загрявка за утрешния ден. Първо отидохме до касата на лифт станцията да проверим от колко часа сутрин стартират през лятото - има разлика в летния и зимния график, плюс текуща техническа профилактива всеки понеделник до обяд и всеки последен понеделник на месеца – цял ден, през май месец има сезонна профилактика, която е с продължителност около седмица. Разбира се, до езерата човек може да се качи и пеша, без да ползва лифта, което удължава с около два часа на посока прехода му. Ние предпочетохме да се възползваме от техническото съоръжение, за да поспим повечко сутринта. Предполагам родителите с малки деца ще ни разберат отлично.
Като свършихме тази полезна работа с проверката, повъртяхме се още малко около сергиите с уж домашен боров мед и разни дребни сувенирчета от Рила планина, все едно спомените за преживяванията в нейната прегръдка не са най-добрият възможен сувенир, и като от нищото пред погледите ни изникна табелка за хижа Ловна. Бяхме чували много добри думи за нейните нови стопани и реновацията, която са успели да направят, само на час пеша се пада от нас, ще идем да я погледнем. Наистина е добре да разгреем телата си след около година и половина пауза от активно планинарстване. Пътеката е лека, почти равна, сред иглолистна гора и минаваща покрай няколко сечища. На места личат следи от гумите на високопроходими автомобили. Не се задържахме много около самата хижа, симпатично кацнала на слънчева поляна, доста беше пренаселено - и от хора в бяло, и от доброволци по обновяването ѝ - поехме обратно към нашия подслод за тази първа рилска вечер. Преди да заспя на широко отворен прозорец в стаята ни, поех дълбоко въздух. Рилски, чист, хладен въздух. И се отпуснах блажено, вече усещах подобрение в общото си състояние. Лечението бе започнало своето действие.
В планината човек се наспива по-бързо. Дори спътникът ми, в живота и приключенията, пословичен със своето трудно разбуждане сутрин (под сутрин обикновено се разбира някъде около 12:00-13:00 часа в дните когато не сме наумили да ходим някъде) бе ококорил очи малко след изгрев слънце и само гледаше часовника си кога ще стане време за закуска. Страхотен фен е той на хижарските пържени филийки, където ги има в менюто, винаги ще си поръча. Под одобрителния поглед на хижаря аз си избрах омлет, по-добрият нутриент за сила при предстоящ преход. Хапнахме спокойно, лифтът започва работа в 08:30, ще сме тъкмо навреме. 25-30 минути е самото возене с него. Малко бавно, може би, но пък дава възможност човек да се наслади на ширналите се пред него гледки, като от пощенска картичка (тук малко издадох възрастта си, да, от поколението, което е пращало пощенски картички съм). И сред цялата тази хубост имаше нещо, което леко ме глождеше, леко напрягаше мислите ми - дали наистина е толкова зле проектът по изграждането на каменни пътеки, стълби и преградни перила по панорамната пътека към и между езерата? В медии и социални мрежи се вдигна олелия до небесата по този повод, нямаше как да я подмина. Като знам спътникът ми как се люти, като полу-македонец се люти, за всякакви такива съсипии из природата, направо страх ме пролазваше от неговата реакция. А наближавахме крайната лифтова станция, наближавахме часа на истината. А тази истина ни се стовари на главите като чувал с бетон. Още досами кабинката на лифтаджиите се мъдреше някак нелепо в своята гордост чисто нов строеж. Какво пък чудо е това?!? Явно сме пропуснали новината за неговата поява. Или пък е умишлено премълчана в светлината на и без това нестихващите скандали за злоупотреби из района. Искахме да попитаме какво е планираното ѝ предназначение, може би ако се окажеше функционална сграда за ПСС (Планинска спасителна служба), щяхме да преглътнем яда си. Искахме да попитаме, но нямаше кого. А и неусетно се оказахме повлечени от приливна вълна хора. Идваха на талази с всяка следваща седалка на лифта. Смеещи се деца, цупещи се на нещо свое си тийнейджъри, родители, млади двойки, влюбено държащи се за ръце, побелели планинари. Екипирани по еталон за подражание и по плажни джапанки. От всички краища на България и малко чужденци за разкош. Всякакви хора искаха да се докоснат до чудото на Седемте рилски езера. Спогледахме се със спътника ми, ако поддържахме обичайното си планинарско темпо, скоро щяхме да се откъснем от масовката.
Чували ли сте за израза “ходя като в паници/грънци”? Демек ходя нестабилно, залитайки, с неестествено усещане за краката. Обикновено съм го чувала в употреба когато някоя баба види мома да пази с всички сили баланс върху високите си токчета, и обикновено е придружено с ясно изразено цъкане с език. Е, точно този израз ми дойде на главата, и на краката когато стъпихме върху новосъградените павирани пътеки към езерата. Без основа под каменните парчета, без спойка, без изравняване. Истинско изпитание за баланса, особено когато си със сериозна туристическа раница на гърба, и за нервите. Видяхме значителна част от планинстващите да вървят успередно, отстрани на пътеката, вместо да се мъчат върху плаващите плочки, като по този начин се утъпкваха допълнителни участъци от Национален Парк “Рила”. Ама, нали точно това уж трябваше да се избегне с този проект?!? Опитвам да не се ядосвам, наистина опитвам, опитвам и да не си развалям доброто настроение, наистина опитвам. Спътникът ми вече се бе свъсил почти като облаците, които надвиснаха тежко-сиви над нас малко преди да стигнем Бъбрека, може би най-известното и най-сниманото от седемте езера. Дали пък няма да ни завали, да освежи мислите ни. След топъл летен дъжд нещата винаги изглеждат по-положителни. По времето, в което аз се занимавах с дзен настройките си, спътникът ми също е разсъждавал за евентуалния дъжд, но в малко по-друга светлина. Спря се до един от майсторите, старателно пренареждащ разместените от поредната тълпа туристи плочки и го попита какво се случва при дъжд. “Еми, как какво, правим го почти изцяло наново. А дойде ли зимата, още с първия сняг всичко ще се свлече надолу”. Погледнах надолу - към Трилистника и Рибното езеро - какви бяха шансовете тези каменни плочки със снеговалежа и после неговото топене да достигнат техните води, нарушавайки естественият микроклимат на езерото? Големи! Големи са шансовете. Големи ставаха облаците над главите ни, големи ставаха облаците и над мислите ни, още по-големи ставаха прииждащите тълпи. От последните започнахме леко да се раздалечаваме с напредването ни към Езерен връх. Колкото повече имаше за катерене, толкова по-малко хора имаше да се катерят. На панорамната площадка да бяха една трета, а буквално няма и две минути пешеходстване след нея, в посока Сълзата, последното от седемте езера и, явно, най-слабо посещаваното, направо си нямаше никой. Бяхме ние, малко крави и коне, пуснати на свободна паша и водопой, няколко малки групички чужденци и двойка, запътила се към Урдини езера. Също като нас, само дето ние преди втората рилска езерна група ще се отбием за нощувка на хижа Иван Вазов.
Тук вече мога да кажа, че започна истинското ми усещане за планина. Седемте рилски езера са уникални, прекрасни, възхитителни, но твърде залети от масовия туризъм. Не страдам от липса на въображение, но дори не мога да си представя какво се случва в летен почивен ден в района им, щом в средата на седмицата е такова положението. А границата в концентрацията на хора преди и след Езерен връх е толкова рязка, та чак стряскаща. Все едно човек е попаднал без да иска на времеви-пространствен портал и се е прехвърлил в паралелна реалност. Лично за нас със спътника ми - по-добра реалност. Дори си позволихме да свалим за малко раниците от гърбовете си и да погледаме. Просто да погледаме наоколо. И да видим, че сивите облаци бяха останали зад гърба ни, а над нас бе само безкрайният лазур. Подобно на лятното небе се успокоха и мислите ни. Планината успокоява, планината лекува. Когато имаш времето, спокойствието и възможността да останеш насаме с нея.
С лека стъпка продължихме още малко по билото, докато от дясната ни страна, в далечината, съзряхме хижата, Иван Вазов, насред дол, ограден от рилски масиви, без достъп с каквото и да било моторизирано транспортно средство. И без мобилен обхват, както щеше да се окаже съвсем малко по-късно. Истински санаториум за духа и тялото.
Хапването е каквото има сготвено за деня или каквото е донесено на конски и магарешки сили като провизии. Спането е горе-долу където си намериш място в общи помещения. Тоалетните са на приземния етаж, арабски тип (клекало). Баня няма, подмиваш и се освежаваш на наличните вътрешни и външни чешми. Спартански условия, но е чисто и гостоприемно. А най-ценното се вижда нощем. Навън, когато вдигнеш глава нагоре. Звездите. Милионите искрящи диаманти върху черното на небесното кадифе. Усещане за поезия, за свобода, за лекота.
Заради тях, заради звездите, се зачудихме дали да не променим маршрута си и да останем още една нощ на хижа Иван Вазов, но мисълта да не мога да чуя бебешкото бълбукането на дребосъка по телефон още цял ден се оказа достатъчно непоносима за майчиното ми сърце, та да се стъкмим отново за пешеходстване по билото на Рила. Но преди да го достигнем това било имахме изкачване на денивелацията между подслона ни за изминалата вечер и него. Надолу, по път към хижата, бе лесно и приятно като детска игра. Нагоре, към билната пътека, краката тежаха. Вероятно защото бяхме допуснали любимата си планинска грешка - да тръгнем на път когато слънцето е вече високо на хоризонта. Но пък толкова ни се усладиха приказките с малцината други гости на “Иван Вазов”, че улисани в тях съвсем забравихме за бързия ход на времето. А то лети неумолимо когато си на път и точно когато искаш да поспреш мига, за да му се насладиш напълно.
Час и много пролята, най-вече от мен, пот по-късно бяхме на раздела към следващата ни цел - Урдини езера. От този подход няма как да слезем до тях, не и напълно безопасно, но поне ще им се полюбуваме от птичи поглед. Знаех, че са красиви. Бях чела много, бях гледала снимки, но наживо е съвсем различно, много по-хубаво различно. Толкова различно, че в един момент се улових да стоя с леко отворена уста, хипнотизиран поглед и преизпълнено сърце. Абсолютен планински дзен момент. Нарушен от настойчивия звън на телефона. Значи бяхме уловили някакъв сигнал, а бабата и дядото, отговарящи за дребосъка, бяха получили известие за това и бързо-бързо ни набрали да се чуем, преди отново да изпаднем в комуникационно затъмнение. Планински дзен и най-сладкият, най-желаният да чуя глас в него момент, на дребосъчето, по-съвършено няма как да бъде. Толкова съвършено, че дори се зачудих защо хората се тълпят така около Седемте езера, след като Урдините са в пъти по-красиви и само на половин час пеша от Сълзата, ако се следва билната пътека без отклонения. А, всъщност, може би са толкова красиви именно защото хората не се тълпят около тях.
Ето това е сред миговете, които би ми се искало да поспра, но слънцето не само бе достигнало пиковата си точка на хоризонта, но и вече преваляше, та ние трябваше да продължим по пътя си, следваща цел - връх Мальовица и хижа Мальовица. Само още една кратка пауза да се подкрепим с вода и бърз протеин, по време на която бяхме застигнати от шумно весела компания планинарстващи над средната възраст. Направо някои биха ги нарекли пенсионери с щеки. Ама какви ти пенсионери, като държаха по-отревисто темпо и от нас. От Ямбол, всяка година по два пъти си правят такива разходки за 3-4 дни из различни български планини. Да поддържат духа млад. А планината това го умее. Наред с лечебните си свойства, тя оказва изключително благотворно и подмладяващо влияние върху всеки, тръгнал по нейните пътеки.
Набързо ни интегрираха към компанията си. В градски условия надали някога бихме имали повод да се срещнем или да обменим мисли, колкото и интересни да са те, но сред допълнителните свойства на планината е да сближава хората. И не само ни интегрираха, ами и леко започнаха да забавят крачка в нашето темпо. А по-опитните жени деликатно ме подпитаха дали се чувствам напълно добре. Явно имах по-блед вид от обичайното, така се бях залисала в гледки, въздухът ме бе замаял, та не бях отчела леката пулсираща болка ниско в корема, там където гордо се мъдри шевът от появата на дребосъка. От половин дума ме разбраха и веднага направиха нов временен бивак, опънаха одеала и шалтета, отвориха кутии с домашна храна, термоси с билков чай, бран на ръка лично от тях, и, манерка с домашно вино. Сигурна съм, че последното бе решаващо да възвърна руменина на лицето си и сили в тялото си. Планината вади най-доброто от хората. И не, нямам предвид изредените провизии, а самия жест по спонтанната, но и много навременна организация. Е, и старите планинарски песни, които се извисиха в един хармоничен в своето несъвършенство глас наоколо.
Някъде насред цялото това описание покрай нас почти прелетяха две жени, видимо майка и дъщеря на възраст около 30-40 и 50-60 години. Няколко часа по-рано, край Урдини езера ги бяхме видяли - устремени към целта си, сега явно се връщаха. Любопитството на половинката надделя и ги заговори, подтичвайки като малко пале покрай тях защото те не спряха своя ход. Докъде ходихте? - До връх Мальовица. Ама откъде? Е, как откъде, от Паничище? Ехааа, много сте бързи, нали с лифта се качихте до Седемте езера? Лифт, хахаха, никакъв лифт! - това последното беше казано с някаква смесица между недоумение и тънка насмешка. И се отдалечиха бързо към хоризонта.
Не е за нас тая работа, не е за нас такова състезателно темпо. То все едно не си на планина ако я преминаваш на високи обороти, без да спреш да зарадваш окото и душата с гледки. Но всеки си има неговия начин да я изживее и никой не бива другия да съди.
Подозирам, че чисто мъжкото его на половинката леко бе пострадало от разговора, който сам си изпроси, тъй като не продума докато сгъвахме обратно временния ни бивак, не продума и докато покорявахме последните метри до разклона към връх Мальовица. Там се разделихме с по-възрастните си другари и обратно на всякаква логика и очаквания те поеха към самия връх, ние надолу към хижата. Леката болка, която ми се бе появила започна бавно, но сигурно да се засилва. Всяка спестена крачка щеше да ми е от полза. А слизането към хижа Мальовица си е достатъчно предизвикателно само по себе си - отвесни скали, зъбери, чукари...Няма къде щека да заклиниш, на места няма и къде да се подпреш. Пулсът ми се ускори, ушите ми бучаха, като на сън ми бяха тези близо два часа слизане. Чак на Еленино езеро взех малко свяст и изпънах гръб на зелената поляна. Чак тогава забелязах да сноват доброволци, маркиращи спортно трасе, на следващия ден предстоеше да се проведе Sky Run Maliovitsa - не е за нас тая работа, но e истински впечатляващо предизвикателство. Чак тогава забелязах в почти непосредствена близост до нас сърна (или пък може би планинска коза) с малкото ѝ - то се гушеше в нея, тя се опитваше да се извие така, че да го предпази от хорските очи. Майчински порив, прилив на нови сили, още час надолу между поточета, малко клекове и боровинкови храсти, леко по-равнинна част и - хижата! За разлика от Иван Вазов, хижа Мальовица е сравнително лесно достъпна и обичайно доста пълна по всяко време на седмицата и годината - само на 20-30 минути пеша по лека пътека от ЦПШ-то (Централна планинска школа, която наскоро май бе взета от частен инвеститор и превърната в модерен хотел с огромен СПА център), където пък има достатъчно големи паркинг площи, та доста хора идват за еднодневна уикенд разходка из района, хапват на хижата и се връщат обратно. Което си е доста добра идея. Записах си я мислено за по-зимните и снежни месеци, да дойдем с шейната и дребосъка.
По времето, в което се развива разказът, ни предстоеше нощувка, и без това слънцето току бе залязало. Идеално се разположихме като време в светлата част на деня.
Последният етап от рилското ни приключение бе да слезем по вече споменатата пътека и от там да хванем асфалтовия път към Говедарци където щеше да ни чака уговореният превоз към София. Малко съжалих, че не помолихме семейния приятел да ни вземе директно от ЦПШ-то. Вървейки по пътя, усещах като изгаряща отрова дима от всеки преминал автомобил. За двата часа вървене да са минали не повече от десетина превозни средства, но на дробовете ми, поемали до същата нея сутрин само рилски планински въздух, им се сториха като стотици. От друга страна, пък, това си бе вид плавен преход към завръщането ни сред градския смог. Какво да се прави - колкото и хубаво да ни е в планината, колкото и да опитваме да задържим, удължим моментите си в нея, завръщането към столичната рутина зове. И единствено мисълта за следващото приключение я прави по-поносима. А и бабата и дядото на дребосъка настояха поне веднъж годишно да им го оставяме така, за по-дълго време и да си бъдем малко по ергенски. В никакъв случай не бихме искали да ги разочароваме с отказ, колкото и да ни харесва да си пътуваме тримата!
