Рио де Жанейро, ама без карнавала
Като съм започнала да ви разказвам за разни далечни и екзотични приключения, свързани повече или по-малко с работни задължения, ми хрумна да върна лентата назад, ама много, много назад. Към първото си такова пътешествие, към вече виждащата ми се безкрайно далечна 2008 година. Това ще е истинско предизвикателство за паметта ми, но и интересен своеобразен експеримент да проверя какво, всъщност, наистина се запомня от дадено място толкова години по-късно. Ще е едно завръщане към впечатлителността на по-младото ми “Аз”.
Дестинацията със сигурност се е изменила във времето, възможно е паметта ми услужливо да е запазила от така наречените “придобити спомени”. Човешкият мозък е много интересен феномен по отношение складирането на емоционална информация. Мечка страх, меn не страх, да видим какво ще се получи.
По времето когато се развива действието, Рио де Жанейро беше много популярна туристическа дестинация. Със сигурност и без да работите в сферата на туризма, може да забележите, че на определени интервали от време модерните места за пътуване се сменят. Когато отшуми славата им или бъдат посетени от достатъчно на брой хора, та да няма повече желаещи, голяма част от тях изпадат в пълно забвение. Други изживяват ренесанс години по-късно. Трети никога не слизат от пиедестала. Рио де Жанейро към днешна дата малко е прашлясал, но имаше времена когато желанието на пътешествениците от родна земя да го посетят достигаше почти до масова истерия. Особено по време на карнавала. Най-вече за времето на карнавала. И заради карнавала. Е, така и не съм го виждала тоз пуст карнавал. Много иновативно подходиха колегите, мениджъри по продукта, обявявайки организирани групи не само за него, за карнавала, но и за една дата след него на тройно по-ниска цена, експериментално, да видим какво пък ще се случи. Друг не се беше сетил да го направи до онзи момент. Удобно, избраните дати бяха в началото на май, там където има струпване на неработни дни в страната. Месецът не е най-подходящият за посещения в Бразилия, но пак да подчертаем - цената беше тройно по-ниска от всичко останало на пазара. Познайте коя група се напълни първа. Даже препълни, помня колегите да стоят до късно през нощта, извънработно, да уговарят с партньори и авиокомпанията допълнителни места. Така вместо с 18 души, на път щях да тръгна с 36. Двойно отвсякъде погледнато. Е, добре че не беше тройно. На тройно по-ниска цена, с тройно повече хора. Звучи като преизпълнение на петилетката, но нека имаме милост и към прикрепения водач-придружител-представител от агенцията, в частния случай към мен самата. А какво е довело точно до моя избор не мога да ви кажа, наистина не мога. В онези години не съм и разпитвала. Получаваш призовка за явяване в стаята на шефовете, отиваш, изслушваш си “присъдата” и отиваш да стягаш куфара. С цялото вълнение на света. И с цялото вълнение за света. За новия свят, който предстои да бъде разкрит пред собствения ти поглед.
Дали съм имала притеснения при подобни служебни задачи? Ама, разбира се! При това огромни! Само си представете, че до него момент на самолет се бях качвала само точно два пъти и то за директни полети до Турция и Тунис. Близичко и кратичко като времетраене във въздуха. Никога не бях летяла с прекачване, никога не бях прелитала океан, никога не бях водила група. Да, точно така, никога не бях отговаряла за друг, освен за себе си по време на пътуване. Добре че тогава вълненията от предстоящото приключение взеха тотален превес над емоциите ми и дори не съм се замисляла в какво се забърквам и каква точно огромна отговорност е това. Отделно получих инструкции как да се държа максимално обиграно, все едно съм го правила поне милион пъти, въпреки крехката си възраст. И, да, все пак имах предимството да говоря португалски език. Може пък и то да е наклонило везните в полза избора ми. Най-вероятно ще да е било така.
Уставнячески бях на летището точно два часа и половина преди обявения час на полета. За да застана на предварително уреченото място в очакване на хората от групата, заредена с всевъзможни списъци, в които трябваше да следя и отбелязвам всевъзможни неща. И изведнъж те започнаха да пристигат. По един, по двама, по цели семейства или компании. И започнах да губя почва под краката си, леко да ми се завива свят, да изпадам в недоловима за околните вътрешна паника. Това определено е чувство, което не бих забравила. Толкова интензивна смесица от страх и радостно вълнение, ентусиазъм да се впуснеш през глава и желание да биеш тотален отбой, че бих го сравнила като усещане само с ученическо влюбване. От онези първите, неосъзнатите, които отнемат спокойствието на съня ти. Така се чувствах и си го спомням все едно е било вчера.
Наперен господин на средна възраст се приближи до мен и възкликна “Та, ти си още дете, къде ще ни водиш, била ли си изобщо в Бразилия досега”. Отворих уста да му отговоря и в този миг цялата обиграност, за която ме бяха инструктирали се изпари. Исках да побягна, без значение накъде, но с максимални усилия да не се усети треперенето в гласа ми отговорих “Не съм била (абсолютно в разрез с инструктажа ми, но пък истината винаги е по-добрата стратегия), но не подценявайте по-младите от Вас, може напълно да Ви изненадат с уменията си”. Туше. И тези думи ги помня, все едно казани вчера. Помня и мигновената промяна в изражението на господина. Омекна, дори леко се усмихна. “Много добре, значи ще е приключение за всички ни”. И ме потупа по рамото, почти бащински. Огледах останалата част от групата, нямаше напрежение, всички ми се усмихваха и кимнаха одобрително да ходим да си хващаме самолета. В последствие щях да разбера, че са били силно респектирани от смелия ми отговор. А откъде намерих точно тези думи в точно този момент идея си нямам. Но пък свършиха чудесна работа. И си отдъхнах наум.
Полетяхме кратко до Париж, откъдето хващахме връзка за Рио де Жанейро, най-ужасното летище, на което някога съм била. И това го казвам от сегашната си позиция на натрупан съществен летателен опит. Хаотично, объркано, къде има табели, къде не, а ако ги има и са на английски е цяло чудо. Персоналът говори само и единствено френски или поне не желае да е по друг начин комуникацията. Вероятно притеснението ми е започнало да става леко видно защото до мен се изравни млад мъж от спътниците ми, видимо само няколко години по-голям от мен на възраст, пътуваше сам, и ми каза едва доловимо, за да не чуят останалите “знам отлично френски, ще вървя с теб, ще си говорим някакви свежи неща и ще те напътствам по коридорите на летището накъдето трябва”. Жив да е! Моят спасителен пояс.
Вървим си ние смело напред из плетеницата от стрелки в ляво, стрелки в дясно, много надписи само на френски и тук-таме някой изпаднал в криза англоговорящ пътник на ръба да си изпусне следващия полет, вероятно най-често срещаната гледка на летище Шарл дьо Гол. Вървим и от време на време сравнявам по екраните, доколкото успявам да уловя, дали сме на прав път към изхода ни. Изходът, който щеше да ни спаси от това мъчение и да ни отведе към лелеяното Рио де Жанейро.
Вървим си и явно привлечени от оживения разговор, който се опитваме да поддържаме с младия господин, към нас се присъединиха още две дами от групата. Изгубена съм! Сега всички ще разберат, че той ми помага и съм буквално изгубена. И усетих как ръката му докосна моята. В един друг контекст това би било чиста свалка, но с леки потупвания ми подсказваше посоката. Хитро. Е, останалите приеха това в първия споменат контекст и до края на пътуването ни подмятаха колко чудесна двойка се е заформила на път. Не се и опитвахме да ги оборим, така или иначе върнах жеста с превода и по време на престоя в Рио ходехме почти навсякъде заедно в свободното си време. Колко детайли, оказва се, помня, но не и неговото име. Странно. Не разменихме никакви контакти, не сме се срещали и в други пътувания след това. Беше приятна споделена емоция от вълнуващо посещение на нови земи и после всеки си поема по неговата житейска посока. Като се замисля дори и не сме си говорили за лични неща. Просто обсъждахме в детайли видяното и преживяното ден по ден. Колко прекрасно неангажиращо.
Успешно се прикачихме на полета от Париж до Рио де Жанейро. От него си спомням нещо, което може да ви се стори безкрайно наивно. Не беше нито продължителността, нито комфорта на седалките или големината на самолета с всичките му коридори, салони, та дори и втори мини-етаж, до който, водена от безкрайно любопитство, се качих да надзърна. Впечатлих се от храната. Тристепенното меню с топло основно ястие, стори ми се толкова безкрайно вкусно, та после месеци наред разказвах за него на приятели, които също като мен не бяха летели по подобен маршрут към него време. Когато човек е млад и когато събитието се развива в едни години когато не бяхме ежедневно заливани от потоци информация в писмен, снимков и видео вид, впечатленията му са коренно различни. И най-дребното нещо може да се окаже катализатор на висша форма на вълнение, ентусиазъм и възхищение. По този повод се сещам за една мисъл, облечена в думи от Томас Суик в критично-аналитичната му статия относно писането на пътешествия “Не е турист”: “В миналото най-важното качество за един пътешественик бил приключенският дух; днес това е способността да се удивляваш. Залети сме отвсякъде с информация, светът изнемогва. Но за тези, които пътуват с широко отворени очи в епохата на информационното претоварване, откритията са още по-смайващи (ако не и по-многобройни), защото са неочаквани. А те ви чакат, защото дори цял куп снимки и данни не може да замени личното преживяване.”
На сит стомах кацнахме в Рио на разсъмване. Докато минем обичайните летищни процедури, без никакво затруднение в езиково отношение, навсякъде указанията бяха на португалски, испански и английски, и с трите езика се разбираме, какво облекчение само, вече бе станало ранен предиобед. Или поне часовникът така твърдеше, не мога да преценя по слънцестоенето защото слънце се не виждаше под дебелата пелена от сиви облаци. Да, май месец определено ще се окаже неподходящ за посещения из тези ширини. Дано поне е топличко, да не се налага да вадя яке от багажа си. Човек трябва да внимавам какво си пожелава. В секундата, в която излязохме от залата за пристигащи в посока паркинга на летището, да си търсим автобусчето за трансфера към хотела, ме удари с всичка сила влажна жега или гореща влага, както ви харесва го наречете, но беше като удар с парен чук, за малко да ме върне крачка назад, зад климатизираните врати на терминала. Добавям още едно съвсем ново усещане към списъка си със спомени. И отново детинското удивление как точно може да е толкова горещо без да има директно слънцепечене. Сигурно затова колегите ме бяха предупредили да ползвам козметика с фактор дори в облачни дни. Сетих се за този съвет и после щях да съм им безкрайно благодарна, че ме спасиха от изгаряне. Още с настаняването в автобуса извадих от ръчния си багаж грижливо опакования в пликче с ципче, според изискванията за течности, крем. Старателно се намазах и видях как голяма част от групата последва примера ми. Ето го и стадният принцип, в най-добрия смисъл на думата, когато хората инстинктивно следват водача си, дори вече да са разбрали, че вероятно е с по-малко опит в пътуванията по широкия свят от тях. Стана ми хубаво, вече се чувствах професионално. И се загледах през прозореца в пейзажа навън.
От летището до града се стига за около час време, в зависимост от задръстванията. О, какви задръствания само може да има в Рио! Не в туристическите му зони, които, както в последствие щеше да се окаже, са твърде малка част от цялата територия на града. Навсякъде из жилищните и индустриалните квартали. Задръствания, клаксони, смог. В комбинация с картина, изпъстрена с всякакви полу-срутени бараки, складове, високи бетонни стени ограждащи, може би, някакви производствени цехове. Такава беше гледката през по-голямата част от трансфера. Приближавайки към хотелската част, там където е безопасно за туристи, започна да се разнообразява със зеленото на градската джунгла. Буквално джунгла, все едно хората си бяха откраднали от природата правото да се заселят на това място. Което, ако трябва да бъдем честни, си е точно така. Скален венец от потънали в зеленина карстови скали. Навсякъде около града и из града. И по склоновете им накацали цели квартали с бараки, жилищни бараки. Бедни, извън регулация, мръсни. Гето. Прословутите бразилски фавели. От екскурзовода, придружаващ ни по време на трансфера, получихме много ясни и достатъчно императивни указания докъде можем да се простираме на собствен ход из града и къде категорично да не стъпваме, защото и с полиция не биха могли да ни открият после. Излишно е да казвам, че фавелите са зона маркирана образно казано в тъмно червено като рискова.
Не видях някой от групата да е особено притеснен от казаното, няма защо и аз да се притеснявам значи. Сега, години по-късно, и множество заплетени ситуации от всякакво естество, в които съм попадала благодарение на туристи от групите ми, определено нямаше да съм толкова спокойна при такива предупреждения. През главата ми щяха да минат всякакви сценарии, част от които достойни за екранизация в жанровете драма, трилър, криминални ужаси. Когато човек е млад и необременен от опит, натрупан по трудния начин, морето му е до колене. Точно за морето си мислех най-вече в онзи момент. За океана. И да се натопя наистина поне до колене в него.
Хотелът ни бе разположен в непосредствена близост до Копакабана - най-емблематичният плаж на Рио де Жанейро. След приключване на настанителните процедури за всички участници в това бразилско приключение имахме на разположение цял свободен следобед. За почивка и собствени нужди. Попитах дали някой има някаква необходимост от мен и след като получих единодушно отрицание се заех с моето си любимо нещо - разглеждане на всичко възможно във всяка възможна секунда за това. Буквално метнах куфара си в стаята, изрових от него чифт удобни кецки, преоблякох се по-подходящо за климата и се втурнах към покрива на хотела. Там, вече знаех, има тераса за слънчеви бани и почивка. Определено трябваше да видя що е това чудо тераса за слънчеви бани на покрива. Дотогава не бях се сблъсквала с такова архитектурно решение. В последствие съм го срещала в почти всеки хотел от градски тип в топла десетинация. Но тогава ми беше за първи път. Още няколко стъпала, предпочетох стълбището пред асансьора, да се раздвижа малко след дългото стоене на едно място в полета и автобуса, още няколко стъпала, стъклена плъзгаща се врата и...кому е нужна тази имитация на басейн с размери 2 х 2 метра на покрива на хотела като само на стотина метра се виждат плажът и океанът?!? Отсъдих го като възможно най-неразумната инвестиция. Но пък възрастна двойка немски туристи, завзели цели три от общо шестте шезлонга около фонтанчето, на такова повече ми приличаше това водно съоръжение, явно не бяха на моето мнение. Подминах ги с възмущението на младостта, присъща за една възраст, когато човек току се е отърсил от собствения си пубертет и още търси правилния баланс на емоциите си, особено при срещата с нови и непознати неща, странни и странични за собствения му мироглед. Когато човек е млад са му простени такива отклонения.
Опрях се на перилата на покривната тераса и попих с очи докъдето погледът ми стигаше. Надясно и направо бяха все жилищни сгради, плътно долепени един до друг блокове на по много етажи, а зад тях и, където има място помежду им, зеленина. Много зеленина. Наляво, в дъното на булеварда, и наистина съвсем близко до хотела - жълтото на пясъка и синьото на океанската вода. “Ще си губиш ли още от времето тук или ще вземеш да ми върнеш жеста с превода и ще се разходим из града”. Може да се сетите чий глас бе това зад гърба ми. Усмихнах се много широко, а после се и засмях с глас когато го видях как се е преоблякъл - бермуди на палмички, хавайска риза и джапанки. “Хайде да вървим, да покажем на света, че сме новодошлите туристи в града, няма да е трудно като те гледам как си се издокарал”. Сега и той се засмя. В един друг контекст това би било чиста свалка, но не и там, не и тогава. Беше просто неангажиращо споделяне на момента. И двамата бяхме сами на това пътуване. За мен бе работно задължение, за него - личен избор. И е хубаво, че можехме да си правим компания.
Стъпихме на булевард Атлантически (avenida Atlantica), пулсиращото сърце на туристическата зона. Трябваше да прекосим платна за моторни превозни средства, широко платно за колоездачи, средно широко платно за бегачи и пешеходно платно, за да стигнем до плажа. Още при самото пресичане бях впечатлена от разделението на платната на пътната артерия. Специално платно не само за колоездачите, но и за бегачите! Съдейки по числеността на последните, определено добро решение да не се смесват с шляещите се и спонтанно спиращи за снимки туристи. Нямаше да е приятно преживяване нито за едните, нито за другите. Не се сещам да съм виждала подобно нещо другаде досега, дори и след толкова години обикаляне по света.
А плажът, безкрайният пясъчен плаж, ми се стори стихийна красота. Океанът се вълнуваше, вълни се разбиваха с грохот, по-силният от обичайното бриз вдигаше песъчинки във въздуха. И това на фона на сивото небе бе фантастично по драматичен начин. Изобщо не съжалявам, че не пече ярко слънце. Макар да съм сигурна, че тогава цялата картина ще има съвсем различен облик, ще носи съвсем различно настроение и впечатление.
Решихме да ходим по пешеходната алея, не по пясъка. Бяхме в единия край на Копакабана и докъдето очите ни стигаха бе все пясъчна ивица и плътна редица от сгради острани на нея. Ще ходим докъдето можем да стигнем безопасно, искаме да видим какво има в края на булеварда, в края на плажа. Любопитството ни превзе. Мисля в точно този момент за първи път изпитах какво е да искаш да се потопиш в някое място. Нещо, което щеше да ме води по пътища неизброими години след години. Със спътника ми почти не разговаряхме. Не беше нужно. Всеки сам си преживяваше видяното, пречупваше го през собствената си емоционална призма. Колко прекрасно неангажиращо.
Минахме покрай улична сергия за кокосови орехи. Продаваха си само и единствено това - срязани през средата кокосови орехи със забучена вътре сламка, да си ги изпие човек за разквасване на устата в това лепкаво, макар и облачно време. Взехме си по един, за първи път щях да пия такова чудо и по детински наивно отбелязах, че не с толкова сладък вкус, колкото кокосът в популярни по нашия пазар десерти. “Ако се разчиташе на естествената сладост на плодовете, с чийто вкус са направени масовите десерти, без да им бъде добавено сериозно количество захар, тази индустрия щеше да е фалирала”. Прав бе спътникът ми. От тогава насам почти не ям такива изделия. Не че съм си го наложила нарочно, просто така се случи. И всеки път когато вляза в магазин и се запътя към щанда с примамливи сладки изкушения се сещам за тези думи. Интересно нещо е човешката памет. Помня думите казани от човека, но не и името на човека.
Видяхме множество улични артисти - клоуни, акробати, най-вече художници, музиканти и скулптори, работещи с пясък. Извайваха истински чудеса от този естествен и най-лесно достъпен в района материал. Детайлни, с хумористично намигване към чужденците. Младото ми аз се впечатли. И това ми беше за първи път - да видя такива творения. Сега си имаме дори на наша земя фестивал на пясъчните скулптури в Бургас, но тогава за мен бе ново, интересно, любопитно. 
Стигнахме края на булеварда, неусетно. Завършваше с нос, на който бе построена крепост. Форт Копакабана. Разглеждане, няколко снимки за спомен и изведнъж бяхме привлечени от гледката от другата му страна. Драматични, спускащи се към разпенения океан скали, врязващи се във вълните, все едно искаха да поемат силата им, да ги укротят или пък допълнително разлютят. Като мравки видяхме хора да пълзят по тях, значи могат да бъдат достигнати от по-близко. Думичка дори не си казахме със спътника ми, просто се отправихме мигновено натам. Имаше обезопасени места, от които човек да направи няколко кадъра за спомен или просто да се наслади на пръските разбити вълни върху лицето си. Със замъглен от тях поглед видях как зад скалите се простираше отново плаж, също толкова дълъг като обходения Копакабана, но по-тесен и “изяден” от вълните. Това трябва да е Ипанема. Кратка справка с туристическата карта, взета от рецепцията на хотела, да, Ипанема е. Добре сме си походили, а нямаме намерение все още да се връщаме назад. Ако не ни притискаше късният следобеден час и надигащият се глад вероятно и до неговия край щяхме да стигнем, но се наложи около средата да дадем команда кръгом.
По пътя назад, обсъждайки къде да намерим нещо за похапване, стана ясно, че и двамата със спътника ми сме с доста ограничени финанси. Аз разчитах на скромните командировъчни, които бях получила служебно, той бе похарчил по-голямата част от спестяванията си за самото пътуване, на място трябваше да бъде изключително разумен в разходите си. А в Рио, туристическото Рио, цените не са шега работа. Срещнахме други от спътниците ни, които явно водени от същата физиологична нужда, отиваха към известен рибен ресторант, точно до плажа, на пъпа на булевард Атлантически. “Страшно хвалят омарите им, елате с нас да опитаме”. “Благодарим, предпочитаме нещо по-леко за вечеря”. Благородно излъгахме в един глас и продължихме в търсене на нашето подходящо място за хапване. Шмугнахме се между сградите в квартала, имаше заведения от всички популярни вериги за бързо хранене, но искахме да поразгледаме още преди да вземем окончателно решение. Така се лутахме може би близо час време, из малките странични улички, вече виждахме хотела си в непосредствена близост когато съзряхме табела над входа на доста препълнено с всякаква народност посетители заведение “All you can eat”. Спътникът ми ме дръпна рязко за ръката в посока да влезем. “Това е нашето място, ще се пръснем от всякакво ядене за никакви пари, в Барселона така изкарах близо десет дни с минимални средства”. А уж аз трябваше да съм човекът с опит. Но нямах против да се поуча от неговия, пък и да пробвам поредното ново нещо за мен, никога не бях яла в ресторант където плащаш такса, в случая около 8 долара, дават ти огромна порцеланова чиния и може да си я напълниш с каквото искаш и колкото поискаш. Ако една чиния не ти стигне, което направо ми се виждаше невероятно предвид големия ѝ размер, плащаш пак и повтаряш процедурата. Имаше наистина всичко възможно за ядене - готвено от европейската, индийската и китайската кухня, салати, гарнитури, пресни зеленчуци и плодове. Супи, като те си бяха бонус към куверта, за купа не се плащаше отделно. И дори морски дарове. И суши. Ще ми се смеете, но по детински наивно си напълних чинията със суши. Не бях опитвала, а в България тепърва навлизаше като кулинарна мода, с все още висока цена, нямаше начин да убедя някой от приятелите ми да се нагостим с толкова скъп ориз с малко сурова риба отгоре. Но тук можех да си го позволя на тази цена и в тези количества. Тази първа вечеря в Рио бе истинско пиршество. А ресторантът ни приюти и в почти всички останали дни от престоя ни. Към самия му край вече бяхме в компанията на почти цялата ни група, всички бяха опитали по веднъж от скъпите крайбрежни заведения, по няколко пъти по-приемливи туристически ресторантчета, дори няколко пицарии, и вече на края на предвидения си за пътуването бюджет, се присъединиха към нас. Колкото повече, толкова по-весело. Нямаше нужда от извинителни оправдания, че са били изненадани от високите цени в града. Не и за пред нас.
Нов ден в градската джунгла. Буквално и преносно джунгла. Джунгла от растителност и от хора. Много, много хора, предимно туристи. В програмата ни имаше посещение на двата най-известни карстови купола, извисяващи се над града - Захарната глава и Корковадо, там където е статуята на Иисус Изкупител (Cristo Redentor). Каквото помня най-отчетливо бяха върволиците от хора, докъдето поглед стига. Крачеха в редици, където строят бе последното нещо, с което някой се съобразяваше, по стълбите нагоре, тъпчеха се, предреждаха се, бутаха се с лакти да влязат първи във влакчето или в лифта към върха. Водени от желанието да се снимат с едно от новите седем чудеса на света изваждаха на показ най-животинското в човешката природа. А ни бяха предупредили да се пазим от крадливи маймуни и на двата хълма. Къде ти, маймуни, то игла няма къде да пуснеш от хора, маймуна да се провре. Не се изкачих до последната площадка, тази точно под статуята. Останах на една от по-ниските и се загледах в града под краката си. Обикновен крайбрежен град. И толкова необикновен с притегателната си сила. Подреден с улиците и сградите си. И хаотичен с дивообраслите хълмове, които разделяха кварталите един от друг. За първи път усетих слънцето да ми липсва, имах нужда да видя града облян от светлината му. Но пък ако сега потокът от посетители ме задушаваше, замислих се, какво ли бе в пиковите туристически месеци. Или пък по време на карнавала. Можеше ли градът да побере десетки пъти по толкова още хора, прииждащи от всички краища на света. По-скоро да, реално го правеше. Но аз бях безкрайно благодарна, че не го установявам от първо лице. Струва ми се по него време сдобих навика да планирам личните си пътувания в така наречените гранични сезони за избраните дестинации - точно по ръба между обичайното им най-добро време за посещение и сезона, в който не бяха препоръчителни било заради дъждове, ветрове, снегове или други климатични проявления.
Придвижването между двата хълма в градския трафик и самото им изкачване за панорамни снимки и гледки в човешкия трафик запълни почти целия ни ден. За финал, преди връщането ни към хотела, оставаше да посетим стадион Маракана, което видимо ободри мъжката част от групата ни. Футболът е със статус на религиозен култ в Бразилия. Всяко хлапе по улиците рита топка. Всяко хлапе от фавелите рита топка, потънало в прах и мръсотия, и мечтае това ритане да го спаси от нищетата, да му осигури шанс за по-добър живот, дори да не е задължително луксозен, но поне по-добър и далеч от саморазрушаващите се бараки без ток и вода, от дилърите на наркотици и оръжие, от борбата за къшей хляб. В този смисъл Маракана е национален символ. Маракана е името на квартала, в който се намира стадионът, официалното му име е Ещадио Жорналиста Марио Фильо. При създаването си е бил с внушителния капацитет от 210 000 места – най-големият в света. Никога не е изпълван до краен предел. След направените реконструкции, капацитетът му към днешна дата е 78 838 места, което все пак продължава да му осигурява титлата за най-голем стадион в страната, а и в цяла Южна Америка. За моя и на спътниците ми изключително приятна изненада бяхме почти единствените посетите в този ден и час. Дори и да имаше други, те се губеха на общия огромен мащаб на спортното съоръжение. Според екскурзовода ни, рядко някой има интерес да го види без конкретно събитие, което да се провежда в пределите му - футболен мач или концерт. Прекарахме два пъти повече време от планираното, разходихме се по терена, снимахме се в съблекалните, ахкахме на Алеята на славата. На никой не му се излизаше обратно в трафика на Рио. Но все пак трябваше. Имахме останало време за вечеря и следващо приключение, включено в програмата за идващия нов ден.
Натоварихме се в автобуса в посока колониално градче, което обещаваше да ни разкрие прелестите на спокойния живот в провинцията. В момента не мога да възпроизведа името на въпросното населено място. Покрай този експеримент, който провеждам, да ви разкажа за толкова отдавнашно пътуване, накрая ще вземе да се окаже, че имам проблем с наименованията - човешки и топографски. Но, да бъда честна, от този ден генерално не си спомням особено много. Освен безкрайното пътуване в автобус. Малко над два часа на отиване, близо три часа на връщане. За да видим една катедрала, няколко къщи в колониален стил и малък подреден градски парк. А това се води най-близката до Рио забележителност. Оттогава винаги когато ме питат отговарям едно и също - в Рио де Жанейро се ходи заради самото Рио де Жанейро, заради това, което е в пределите на града, всичко останало от страната, което би представлявало интерес е на минимум вътрешен полет разстояние. Мащабите са такива, че с автобус или кола не се стига почти до никъде за ден. Тази незапомнена екскурзия е натрупан ценен професионален опит.
Свободен ден из града. Попитах дали някой има някаква нужда от мен и след като получих единодушно отрицание със спътника ми, следвайки вече споменатата туристическа карта на града, взета от рецепцията на хотела, се отправихме към ботаническата градина. По пътя и двамата обсъдихме любопитството си да видим що за чудо ще е това предвид, че целият град е една своеобразна ботаническа градина. Градина сред градината се оказа мястото. Приятно, спокойно, подходящо за разтоварваща от градската лудница разходка. Започна да ръми и посетителите съвсем оредяха. Дъждът предизвика интензивни изпарения от затоплената земя, изведнъж всичко около нас стана като декор от филм с много пушечни ефекти, навсякъде се стелеха ниски вълма мъгла, които мистериозно подчертаваха цветовете на дивите орхидеи. Капчици дъжд потропваха по кората на бамбуковите дървета. Листата на водната лилия събираха дъждовна вода като в леген, но не просто битов леген, а някакъв приказен горски, от който да пият феи и еднорози. Отплеснах се. Ама така си ги спомням нещата, приказни. Чудно нещо е това човешката памет, понякога добавя допълнителни нюанси към спомените ни. 
Излизайки от градината, усетихме дъждът да се усилва. Поехме по най-близката и безопасно изглеждаща улица, която преценихме да е в посока към хотела ни. Може би днес просто щяхме да хапнем по-рано в нашето си заведение и да прекараме следобеда с коктейл в ръка на закритата тераса на хотела или пък с книга, всеки по стаите си. А дъждът продължаваше да усилва интензитета си. До такава степен, че се видяхме принудени да се шмугнем в нещо като импровизиран закрит базар насред площада в обикновен жилищен квартал. Чувахме едрите капки да падат звучно върху брезентовото покривало, опънато на метално скеле над десетината сергии. Подушихме отнякъде да се носи невероятен аромат на домашна гозба. Пред погледа ни се спря сергия с улична храна. Колоритни дами разсипваха щедри порции от горещи тенджери срещу относително скромна сума заплащане. Нямаше нужда от излишни коментари, днес това щеше да е вечерята ни. Поръчах си скариди в щедро овкусен доматен сос върху канапе, така е модерно да се казва, иначе просто си беше изсипан черпак, пюрирана бамя. Обожавам бамя. Повечето хора я намират за странна на консистенция и вкус, но аз я обожавам и не съм очаквала, че на другия край на света ще опитам толкова апетитно приготвена. Както и не съм очаквала, че ще е толкова необичайно добра комбинацията ѝ със скариди. Не по-малко неочаквано добра комбинация бе яхнията от нахут, боб (обикновен, бял), царевица и скариди, която си поръча спътника ми. Еманация на блаженността бе това неочаквано кулинарно попадение насред дъждовно Рио. Ако това е типичната бразилска кухня, то има силното ми одобрение. Пристрастително одобрение. Дори си взех допълнителна порция за по-късно, в хотела. В ресторанта, където до онзи следобед се изхранвахме, залагаха на международно познати ястия, нямаше акцент върху традиционното. Когато е млад човек не се замисля толкова за това, гледа просто да хапне нещо в бързината и да продължи приключението си, но сегашното ми, по-зряло “Аз”, е благодарно на съдбата, че така стече обстоятелствата, та да не пропуснем този нюанс от откриването на новите земи, да не пропуснем традиционните вкусове. Защото би било наистина жалко. Чудно нещо е това човешката памет, докато пиша тези редове и буквално усещам на върха на езика си вкуса на описаните ястия, запечатани съвсем реално като спомени.
Предпоследна сутрин в Рио, даже може спокойно да си я броим и за последна защото следващата щеше да е пътуване към летището за полет към София през Париж. Времето си оставаше все така топло, но облачно, а за групата и мен предстоеше разходка с лодка до остров в залива Гуанабара. За името не ме питайте, не мога да се сетя. Но пък за сметка на това, сега ме връхлетя това на колониалното градче, за което ви разказах по-рано - Петрополис, кръстено на император Педро I и негова предпочитана лятна резиденция. Това обяснява защо местните толкова усилено препоръчват точно екскурзия до него. Точка по тази тема. Да се върнем на острова, току виж до края на писанието ми съм успяла и неговото име да си спомня.
Рядко ще видите местни жители по известните плажове в града, те предпочитат да се придвижат с лодка, малка яхта, катамаран или друго плавателно средство, често лична собственост, до някой от сателитните острови край града и да потърсят там спокойствие. Разбирам ги напълно. И даже малко ми стана притеснително, че ще ги обезпокоим с посещението си и в това им убежище. Но само малко, отново любопитството надделя. То винаги побеждава по време на пътуванията ми. И преди, и сега.
Стигнахме малкия къс земя насред многото вода и веднага ме завладя едно робинзоновско усещане. В края на дървения мостик, по който новодишлите стъпваха на твърда земя след известно плаване от града до тук, ни очакваше един безкрайно приказлив пернат домакин, който с удоволствие позираше за множество снимки от всички ъгли. С ярката си окраска контрастираше на дивата зеленина превзела острова. Покрай брега различих да се вие каменна пътечка, която ни отведе до частна къща, превърната в резиденция. Стопаните не бяха местни, двойка пенсионирани европейци, купили своето парче от Рая на безценица. Съвременно колонизиране му се вика на това. И, за да не стоят по цял ден без работа, пък и да добавят някой друг долар към сметката си, са го устроили като кът за посещение от други себеподобни, европейци. Вече нямах никакво притеснение, че ще обезпокоим когото и да било на острова. За тях това си беше работа точно толкова, колкото и за мен. Романтичните ми представи бяха разбити, но това не попречи да прекараме едни чудесен ден на мястото. Имаше си малко пясъчно плажче, имаше пътеки сред буйната растителност за разходка, имаше чудесно похапване в трапезарията на резиденцията. За щастие домакините ни бяха съобразили да вземат местна готвачка, така че да предложат истински автентичен вкус на посетителите си. Не мога да им отрека, имаха нюх за бизнеса. А моят нюх за известно време бе зает от ароматната и вкусова експлозия в чинията ми. Със спътника ми направихме коментар, че ни напомня на кулинарното преживяване от миналия ден, от уличната храна на пазара. Доволен коментар, определено местният стил на готвене ни се нравеше добре.
Със свеж коктейл в ръка, на борда на нашата лодка за разходка, стигнахме до неизменния въпрос “А след Рио накъде?”. Зададох го аз. “Не знам, тепърва пак ще трябва да спестявам от нулата, всичко зависи от добрите оферти на пазара, винаги дебна нестандартни предложения, често извън сезон. Ами ти?”. “Никога няма как да знам, където ме пратят, обикновено е изненада, за която ме информират седмица-две преди полета”. Засмяхме се. И двамата оставахме на произвола на приключенската съдба. Накъдето ни отвее. Поотделно.
Честно казано съм изненадана колко неща си спомних за това мое първо далечно пътешествие от преди толкова много години. Бях без очаквания когато седнах пред виртуалния бял лист, а толкова спомени се събудиха от зимен сън. Чудно нещо е това човешката памет. Не е запазила името на човека, с когото съм прекарала голяма част от времето си, нито на някой от останалите ми спътници. Но е съхранила емоцията толкова жива, че буквално мога да усетя влагата във въздуха по кожата си, вкуса на хубаво ястие върху небцето си, мириса на орхидеите в ботаническата градина. И се питам важно ли е наистина да помним имена, когато имаме напълно сетивни спомени от дадено място. Какво, всъщност, ни предопределя като добри пътешественици - запомнените и натрупани факти или самото усещане за дестинацията. Може пък отговорът да е някъде посредата. За баланс.
