Рио и Игуасу - продължението ...

На следващия ден посетихме Петрополис, Имперския град, създаден покрай лятната резиденция на император Педро II. Планински град, с изключително красива архитектура  и природа, и богата история. Ето тук вече Луиш-Карлош се развихри на едро, зарина ни с информация, а гласът ми си взе отпуска.

Прибрахме се в хотела привечер, а дрезгавият ми глас съвсем си замина. Помня, че стоях във фоайето, туристите ми задаваха въпроси, а аз звук не можех да издам. Поли отговаряше вместо мен, а всички се надпреварваха да ми носят топло мляко и чай с мед. Но гласът така и не дойде до следващата сутрин. „Ами така е, Елено - пожела си екскурзовод, който много да говори – на́ ти сега!“ шегувах се със себе си. Наум. Но въпреки загубата на гласа, бях щастлива. 

Голямата вода

И така, стигнахме до кулминацията на цялото ни пътуване - на следващата сутрин се отправихме към летището за полет до Водопадите “Игуасу”, в превод от индиански “Голямата вода”. 275 водопада разположени на границата между Бразилия и Аржентина.

Всички чакахме с нетърпение двудневното преживяване, което не разочарова и за секунда. За съжаление Луиш-Карлош не пътува с нас, но на място ни посрещна читав местен екскурзовод. През първия ден разгледахме бразилската страна, като стартирахме с разходка с хеликоптер. Идеално начало. Не мисля че мога да намеря подходяща дума за Игуасу - могъщо, зрелищно, красиво, великолепно, неповторимо място. Не, не мога. Няма дума която да събере това чудно творение.

От бразилска страна разходката беше по-скоро лежерна. Емоционална, но с доста сенчести места и без особено драматични денивелации. По пътя към хотела местният екскурзовод извади една карта и чинно започна да показва маршрута за следващия ден - аржентинската част. Обясняваме подробно:

1. Днес имаше доста сянка по пътеките, утре почти цялата разходка е на слънце.
2.Обличайте бански, къси панталони, удобни обувки, шапка, слънцезащитен крем.
3.Имаме включени лодки под водопада. Слизането до лодките и качването обратно до пътеката е стръмно и със стълби. Не е подходящо за хора със сърдечни, двигателни или други здравословни проблеми. Ако не сте сигурни, че ще ви понесе, по-добре пропуснете тази част.
4.Движим се стегнато и избягваме да се разпръсваме, за да не се търсим по Аржентина. Самолетът ни за Рио е следобед и е препоръчително да не го изпускаме.

Така, минават инструкциите и пристигаме в хотела. Тук при мен се появява едно семейство - аристократична фамилия от наш крайморски град - съпруг и съпруга, и двадесет и няколко годишният им син. До този момент, с хората се разбирам доста добре, както и с всички останали от групата. Мъжът идва до мен, докато настанявам останалите и отдалеч: “Елена, само да ти кажа, че ние и синът ми настояваме за съседни стаи. В Рио Де Жанейро сме през няколко стаи и го преживяхме, но ако и в този хотел не сме в съседна стая със синът ни, ще пускаме рекламации"

Опулвам се. Обикновено хотелите се съобразяват с изискванията за съседни стаи, но не ги гарантират. Въпреки това правим всичко възможно да настаним хората според желанията им, но заплахата за рекламация, ако не са в съседни стаи, откровено ме озадачи. Особено при голям син. Но, без значение, желанието им беше изпълнено и забравих за случая. Припомних си го на следващия ден.

От аржентинската страна изживяването беше още по-натурално.

 

Освен разходка покрай водата, ни спретнаха и джип сафари из сенчестата джунгла.

 
Рафтинга под водопада също беше неописуем. Един от по-възрастните туристи взе разумно решение и отказа лодките. Останалите бяха на върха на щастието.

След рафтинга имахме малко свободно време за шляене из парка, и уговорка от кое място да тръгнем обратно към автобуса, за да си хванем самолета. Събираме се, всичките въодушевени души, обменяме размисли и настроения, и групата полека започва да върви към паркинга. Движим се известно време със средна скорост и се опитваме да не се разкъсваме - самолет гоним. Аз вървя 20 метра назад, последна. Или поне така си мисля.

Изведнъж телефонът ми звъни - аристократитичната дама ме почва на бой:
“Ако обичаш, ела да ни вземеш! Как може такова нещо? На мен ми стана лошо! Вие какво си въобразявате! Веднага да дойдете!” И в тоя дух ме насмитат набързо, докато изобщо успея да се окопитя. Питам: “Вие къде се отделихте от групата? Аз мислех, че сте напред. Добре ли сте? Опишете ми какво виждате наоколо, за да се опитаме да ви локализираме” Отсреща продължават, включва се съпругът - “Не сме добре! Не Ви е срам! ДА НИ ИЗЛАГАТЕ ПРЕД ГРУПАТА ТАКА! Какво е това отношение. Ние трябваше да си починем. Стана ни лошо. Какво е това темпо. КАКЪВ ВОДАЧ СИ ТИ!”

Давам телефона на гида, който в този момент се изпотява, не от слънцето, поглежда си часовника и ми прави притеснен знак. Слуша знатните особи тихо и културно, докато му описват между какви видове дървета и трънки точно се намират. Физиономията изглежда угрижена. За момента изобщо не може да прецени къде са, а часът на полета ни наближава. Изведнъж лицето му светва: “Знам къде сте, идваме да ви вземем”. Продължаваме с групата до момента, в който те вече само по права линия ще стигнат до автобуса, и няма шанс да се загубят.

Хукваме наобратно да издирваме отцепниците из необятния парк. Намираме ги поседнали на пейка и аз в този момент разбирам защо на дамата и́ е станало лошо. Явно не сме били достатъчно изчерпателни в препоръките си за облекло предния ден, защото госпожата се беше спретнала по пола-пура, черно поло без ръкави, високи токчета и тънък чорапогащник. ЧОРАПОГАЩНИК! ТОКЧЕТА! На безумна жега и влага. В джунглата! Ей, побеснях. Обаче клиентът си е клиент. Пословичното ми търпение влиза в ход, прехапвам езика и ги повеждаме към автобуса. През това време покрай мен валят заплахи и от мъжа и от жената: “Не те е срам. Да ни излагаш така. Сега цялата група нас чака. Такава рекламация ще ви пуснем, че свят ще ви се извие. Погледът ми минава през младежа, който върви, навел глава и видимо грам не е съгласен с родителите си, ама няма право на избор - мълчи. Драматизмът се лее с кофи, докато стигнахме автобуса и след това. Заплахите се точат една след друга, но аз стоически понасям цялата тирада. Опитах се да обясня, че на дамата вероятно нямаше да и́ прималее, ако се бяха всушали поне частично в нашите препоръки, но думите ми неколкократно бяха пропускани и се отказах да тъпча в „разговора“.

Когато стигнахме на малкото летище на Игуасу, напрежението вече се режеше с нож. Първите записани от групата имаха директни билети Игуасу - Рио, но половината група беше с билети с прекачване, пореди липса на места за директния полет в момента на записване. Брейнсторвам с туристите и решаваме да питаме дали срещу доплащане няма да можем да сменим билетите на всички за директен полет. Скептично се отправям към гишето, с гида за съпорт. Оказва се, че има някакви свободни места и срещу 50 евро на човек можем да пробваме да пребукнем билетите. Това ни беше последната вечер в Рио Де Жанейро и всички приветстваха опцията да се върнем в хотела малко по-рано. Започнах да сменям билетите един по един - най-мрънкащите първи, най-лежерните типове последни. Не знам аристократите крак ли повлякоха, но трима човека от групата се изредиха тихо да ми обясняват, че ако те не са на директния полет, ще ми пускат рекламация като се приберем. Добре, казах си - явно книгата за оплаквания няма да ми стигне. Язък! Накрая ми се оплеска окончателно пътуването. Ама, каквото сабя покаже. Сабята показа свободни места за всички. Когато смених и последния билет, групата избухна в екстаз. Сбогувахме се с екскурзовода и Игуасу и се качихме в самолета, правейки планове за вечерта.

Прибрахме се в хотела по живо, по здраво. Туристите ме наобиколиха на рецепция. “Елена, последна вечер ни е. Може ли пак да ни организираш някое заведение, като Рио Сценариум. Може даже пак там да отидем, много беше хубаво.” Казвам “Няма проблем, ще измислим нещо. Само да знаете, че аз няма да дойда с вас.” Погледнаха ме изумени: “Как така, защо?” Отговарям “Ами ние с Поли решихме последната вечер да изкараме на басейна, на покрива на хотела, да се любуваме на гледката към Рио и Копакабана.” Не искаме да обикаляме. Имаме и едно уиски от летището. Тук ще си останем.

Очите на цялата група светнаха и започнаха един през друг: “И аз имам бутилка уиски! Аз имам вино! И ние искаме с вас на покрива. Никъде не ни се ходи. Ех, че хубава идея”

Речено - сторено. Качихме се на покрива вечерта. Аристократите не присъстваха на уговорките във фоайето, затова специално се обадих да ги поканя. Отказаха и си останаха по стаите. С групата изкарахме чудна вечер. Направихме разбор на цялото пътуване. Бяха супер доволни въпреки дребните драми. Посмяхме се и си пожелахме страхотна година. Накрая една жена се обърна към мен и тихичко ми прошепна: “Изобщо да не им се впечатляваш на сърдитите. Цяла седмица ходи с чорапогащник тая жена. Как не се свари в тая жега” Помислих си - прави са хората. Обикновено един недоволен може да зарази цялата група с недоволство. В случая изкарах голям късмет.

 На следващия ден Луиш-Карлош дойде да ни прави трансфера за летището. Дойде два часа по-рано, защото си беше говорил с един турист за Веселин Топалов, световният по шах, и се бяха хванали на бас. Та, Луиш-Карлош дойде с шахматна дъска и седнаха да играят във фоайето на хотела. А ние наблюдавахме с интерес този сблъсък на титани. Накрая Луиш-Карлош завърши с разочарован тон. “Вие, българите, не сте особено добри хора. Идвате ни в страната, ядете, пиете, разхождате се, цапате. Ние ви посрещаме, обгрижваме, ставаме ви приятели и накрая - НИ ЧУПИТЕ ОТ БОЙ НА ШАХ!!!! Не е справедливо!” Цялата група избухна в смях. Сбогувахме се като стари приятели и се качихме с усмивка на автобуса.

Е, имахме още малко премеждия - като пълен лаик щях да си изпусна полета, заради едни джапанки на летището, в самолета 2 деца плакаха цяла нощ (накрая не знаех кого жаля повече - децата, родителите или мен самата)

Времето до полета изкарахме в разговори, шеги и планове за следващи пътувания. Защото най-сладкото нещо на света е да събираш куфари и да трупаш спомени. А това пътуване беше пиршество на Мърфи - откраднаха ми пари изпод главата, сменях екскурзоводи, възпалих си очите, загубих си гласа, загубих туристи в Игуасу, сменях самолетни билети, говорих френски, заплашиха ме неколкократно с рекламации и накрая - това си остана едно от най-добрите му пътувания по служба. Рекламациите така и не се случиха, но в офиса дойдоха благодарствени писма. А аз всеки път се сещам с усмивка за Игуасу и все още необяснимата за мен случка.

Много неща не ви разказах. Не ви разказах за огромните шишове аланглѐ в новогодишния ресторант и за жриците на любовта, търсещи с дежурни усмивки рицаря на бял кон. Не ви разказах за кокосовите орехи по плажа и за пазарите на Ипанема. За фавелите,  просяците по улиците и бижутата на H.Stern. Не ви разказах как ни върнаха забравен фотоапарат от зоологическата градина и как бразилките разхождат тънките си талии и зрелищните си дупета със самочувствието на Хайди Клум. Контрасти. На всеки ъгъл. И не ви казах как на тръгване си взех малко пясък от Копакабана. За да се върна.  

А ако някога наистина се върна в Рио, не искам да е за карнавала. Искам отново да съм там на нова година. Този път и аз ще даря цветя на морето – за късмет и благоденствие. И ще танцувам в пясъка. Пък може да метна и едни токчета в багажа, ей така, за разкош :)