Ром, какао и много пот. Доминикана. През юли. Част 1

И сега, направо ударно, ще ви пренеса на място зад океан разстояние. И сега, като една мечта, ще ви поведа за ръка към Карибите. Там където синьото на морето е толкова фотогенично, че няма нужда от филтър. Там където ромът се консумира в количества по-големи от водата. Там където мелодиката на испанския език гали ухото, като че с постоянен напев. Към Доминиканска република.

Отдавна си имах мечта да стигна до там. Не я бях прецизирала, мечтата ми, дали да е на лична почивка или по служебен повод, там покрай интимните ми отношения с туризма, за които сте свеждани нееднократно в знание. Не бях мислила и за точно време от годината, в което да се случи. Просто усещах, че искам да отида до там, леко, мечтателно усещане, без тежестта на излишни очаквания и предварителни планове. Затова когато звездите се подредиха в моя полза на небосклона, прегърнах, още от първата ни секунда досег, шанса си и го превърнах в приключение от най-чист вид.

Юли не е най-подходящият месец за посещение в Доминиканската република, не и за живеещите по нашите географски ширини, но когато работата зове към бели плажове и палми, мяташ чифт бански, джапанки, удобни кецки и няколко ефирни рокли в куфара и потегляш. Знаеш, че ще е около 38-42 градуса при около 80-90% влажност с над 60% вероятност за дъжд, но какво от това, преживяването си заслужава отвсякъде погледнато. А и щом хиляди испанци и американци оцеляват, та даже и съвсем доброволно посещават десетинацията за лятна ваканция, въпреки описаните по-горе климатични особености, значи не е чак толкова плашещо колкото звучи на сухи думи. “Сухи думи" - в някакъв момент щях да съжаля за използването на подобен израз, момент от онези, в които нямаше нищо сухо по мен и без да съм се топила в море или басейн.

Слабо усетих двете седмици между потвърждението на работния ангажимент и неговия старт. В офиса като че кутията на Пандора се бе отворила над главата ми, 12-те часа по магистралата към морето и обратно, докато разквартироваме детето на бабавачница, ги прекарах в писане на заключителни мейли по различни теми, в уточняване на леки несъответствия в някои финансови баланси и настройване на дистанционни обучения за нови попълнения в екипите ни за дните буквално след завръщането ми. Горе-долу подобно ми бе положението по пътя към летище София. В мъглявина ми е чекирането за нискотарифния полет до Мадрид, предаването на багажа, също събран в мъглявина, срещата и запознаването с останалите участници от спретнатата ни работна групичка. Глътка въздух поех едва след като колесниците се отлепиха от пистата, когато бученето на моторите измести обичайните ми за делничен ден мисли. Или поне ги приглуши до степен да успея да затворя очи, да поема дълбоко въздух и да се усмихна широко на себе си - отивам в Доминикана. Да, отивам, и това не е мъглявина. Мантрата ми в следващите десетина дни нямаше да е “ом”, а “ром”. По-добрата мантра. Или поне по-функциониращата за мен самата такава. А в Доминикана, не е тайна за никого, от нея има много.

Сигурно съм се унесла в лека дрямка по време на полета, защото почти подскочих когато пилотът стовари грубо цялото самолетно туловище на испанска земя. Разменихме си любезности с колегите край багажната лента, уговорихме се за час на среща в утрешния ден и се отправих към стоянката с таксита. Исках час по-скоро да стигна хотела, съвсем близко разположен до летището, където да прекарам една спокойна вечер в собствената си компания, подготвяйки се за същинския полет, този през океана. Когато избирах къде да отседна за тази междинна нощувка не бяха останали никакви свободни места в хотели с осигурен шатъл (споделен транспорт, най-често с микробусче) до терминалите за излитащи или кацащи пътници. Нито такива с безплатна транспортна услуга, нито такива с платена. Вероятно заради организацията ми в последната минута. А това щеше да доведе до сблъсък с доста неприятна от финансова гледна точка изненада, която, обаче, след “ром” мантрата ми бих определила като емпирично натрупан полезен опит, който да споделя дори тук и сега. От пролетта на тази година тарифите на такситата, обслужващи летище Мадрид, са променени. За всички адреси в периметър от 5 километра има фиксирана цифра от 30 евро на посока. Независимо дали става дума за километър или два, както беше в моя случай. По старите сметки, тези които помня от последното ми такова прекачване през испанската столица, това щеше да е около 7 евро. Та, ето за какво да си има едно наум човек.

Второ наум, това си го бях оставила, доста нетипично за мен, за последния момент, за когато стигна временното си хотелско убежище в Мадрид - за влизане в Доминиканска република, покрай пандемията, въведоха задължителен QR код, който се получава след попълване на онлайн здравна декларация. Цялата работа е абсолютна проформа, не повече от 5-6 клика и около още толкова инвестирани минути време. Не се дължат допълнителни такси, само трябва да се помни да бъде организирано между 72-рия и 12-тия час преди отлитането към карибските земи. Бях буквално на границата със сроковете, но всичко мина достатъчно гладко и при създаването на въпросния код, и при проверката му на следващия ден от граничните власти на летището в Пунта Кана. И, все пак, тръгнете ли натам, не оставяйте такъв важен електронен документ за последния момент. Обичайно и аз не бих го направила, даже би ме изнервило, ако го нямам подготвен предварително, но в конкретния случай, покрай вече споменатата работна кутия на Пандора, всичко, което бе повече или по-малко лично, остана на заден план. Да, пътуването си беше служебно, ама пък голям праз, ако не мина успешно граница, тъкмо ще се върна по-бързо в офиса да поема ударната вълна от казуси, които в активен летен сезон се трупат ежесекундно. За мое щастие до такъв сценарий не се стигна. Мантра “ром” и непробуден испански сън до късния предиобед на следващия ден.

Събудих се толкова добре отпочинала, с напълно заредени батерии, абсолютно готова същинската част на приключението да започва. Вече не мислех за работните дела в София, километрите си казваха думата - очи, които се не виждат, се забравят - нали така е поговорката. Или пък има нещо в испанския въздух, което кара човек да се отпусне, да му отпусне малко края. Грабнах куфара и газ отново към летището срещу още едни 30 евро. Още ме боли сърцето за този непредвиден и на теория възможен за избягване разход. Това са си по 3 бутилки с доминикански ром на посока. Така остойностено разбирате ли по-добре мъката ми по темата?

По-голямата част от колегите спяха в един и същ хотел, движеха се в хомогенно ядро, та доста бързичко се събрахме всички. Бонус към билетите ни, освен преден салон в самолета, имахме и приоритетно чекиране, така че веднага се наредихме на съответното гише в залата за излитащи. Ако човек познава или поне веднъж е летял от летище Мадрид тайничко може да завиди на тази услуга, или поне на начина, по който звучи, но бързо ще успокоя тези помисли с отрезвяващата реалност. Въпросното приоритетно чекиране е с доста странна концепция или поне авиокомпанията, изпълняваща полета, я прилагаше по странен начин. Да, чекирахме се на отделно гише, което е някакъв минимален плюс. Вместо около час и половина процедурата ни отне “само” 45 минути. За група от десетина души. Да, темпото на това летище винаги е такова. Представям си, ако немски граждани, от онези пословичните с пунктуалността си, трябва да летят от там. Вероятно ще стигнат до нервен срив. Въпросното приоритетно чекиране не дава право на приоритетно бордване на самолета, за него се доплаща отделно. Лично го намирам за безсмислена услуга, тъй като качилите се първи трябва да изчакат абсолютно всички останали в металната коруба на летателния съд. А при полет с близо 400 пасажера, при вече споменатата експедитивност на точно това летище, чакането на първите може да отнеме над час. А този час ми се струва по-приятно човек да го прекара във възможност да се раздвижи малко из коридорите на безмитната зона, да хвърли поглед върху препълнените и винаги изкушаващи щандове на магазините, да мине през санитарен възел с нормални размери. Та, липсата на приоритетно качване на борда за мен си бе плюс. С половината от колегите, като врели и кипели в бранша и пътуванията, останахме буквално сред последните преминали по ръкава към самолета. Погледнах си крачкомера на телефона - нямаше да компенсира 9-те часа полет, но съвестта ми можеше да е полу спокойна. За финал по темата с приоритетното чекиране - бидейки сред първите, които са си оставили багажите за извозване, някой титан на мисълта така е направил подредбата в багажното отделение на самолета, че бяхме последните, които си ги получиха в крайната точка. И на отиване, и на връщане. Ето това вече ми образува поне един нов бял косъм на мен. Досега само веднъж куфърът ми не е пристигал заедно с мен където трябва, пак беше на летище Мадрид, преди осем години, на връщане от Куба. Толкова ясно си спомням с горчивина този момент, че дори и мантрата ми “ром” не успя да ме откъсне от натрапчивото усещане, че ще се повтори. Особено при кацането в Пунта Кана, където, без абослютно никакво преувеличение, бе последен. Съвсем последен. Самотно последен след като се появи на лентата минути, сторили ми се на часове, след останалите последни куфари. Поне вече сме на доминиканска земя. Мантра “ром”.

А как мина полетът? Стандартно бих казала. Поне от моя гледна точка. Ставаща храна, богат каталог с нови филмови заглавия в системата за забавление на борда, на които посветих почти напълно времето си. Няколко разходки от най-предната до най-задната точка на самолета и обратно. Това е един от малките ми трикова за справяне с подобни пътувания и влиянието им върху цялостното усещане на тялото - правя си аларма на всеки час време, при която ставам и правя пълна обиколка на самолета, стимулираща кръвообръщението и оросяването на крайниците, избавя от скованост, отпадналост и умора след продължителен полет. Друг особено важен трик е консумация на много вода, наистина възможно най-много, въпреки неудобството на самолетните тоалетни - компенсира поне малко изсушаването на кожата и лигавиците от постоянно работещите климатици, както и спомага за минимизиране метаболния стрес от часовата разлика. И третият ми трик е прием на силен пробиотик, който започвам минимум седмица преди планирания полет и престой в друга държава и продължавам през цялото време, та дори и няколко дни след завръщането на родна земя - стомахът винаги, особено след появата на домашния ни дребосък, предшествана от всичките физиологични изменения на бременността, страда най-много от смяна на климат, храна, часова зона, режим на хранене, сън и двигателна активност. А рекламните слогани, които от години ни казват, че здравето на човек е в стомаха не са никак далеч от истината. Да не говорим колко неприятно би било да съм по бански и с подут корем баш на Карибите. Съвсем не твърдя, че тези трикове са общовалидни и универсално знание за всеки, но не пречи да ви ги споделя. Може пък и да решите да ги изпробвате следващ път и да прецените сами за себе си имат ли полза или не. Ако са ви помогнали, споделете ми, моля, ще си го пиша като доброто дело за деня, да знам, че съм помогнала на още един приключенец по пътя му към нови земи и преживявания.

Взела съм аз последния, най-последния сред най-последните възможни куфари от багажната лента, крача смело към гранична полиция, минавам проверка на паспорта и на QR кода си с най-широката усмивка, на която съм способна и с най-чуруликащия поздрав на испански, изтупан от прашоляка на паметта ми, отварят се плъзгащите врати на терминала за пристигащи към летище Пунта Кана и...вън е тъмно, почти полунощ, и горещо. Много горещо. Извънредно горещо. Лепкаво горещо. Толкова горещо, че само един извънредно студен коктейл с достатъчно количество ром може да оправи положението. Но за него ще си почакам.

Насред тъмното на нощта и тъмното на тена на местните се откроява девойка с бяла като сирене кожа, сини като планински езера очи и руса като златно жито коса. И ни заговаря на български език. Представител е към местната посрещаща агенция и обслужва всички български туристи, извозвани с този конкретен партньор, към Доминиканската република. Обичайно обявяваме наличието ѝ за бонус към дестинацията пред клиентите, от моя лична гледна точка тя бе възможност да науча повече неща за Доминикана, неща извън брошурите, неща от битието на хората тук, местни и приселници. Колкото може повече неща. Но и за това ще си почакам, така или иначе за всичко си има правилното време и място, в този точно момент единственото желание на групата е да стигне час по-скоро до хотела. Е, и да се сдобият с карти с предплатен неограничен достъп до интернет на местен мобилен оператор. Тази част я пропускам, стига ми безжичното покритие във всеки един хотел, което щеше да се окаже впечатляващо добро. И за работа, и за социални мрежи. За кой каквото му е необходимо.

Най-после сме в хотела. Поглеждам от нивото на рецепцията към осветената му територия с градини, басейни, сгради със стаи за почиващи - огромен е. Докъдето ми стига погледът. А в края на зрителния ми хоризонт е безкрайността на океана, черен по това време на денонощието. Соленият бриз леко гъделичка ноздрите ми. Харесвам усещането за близостта на море до себе си. Носи ми усещането за домашен уют, макар да се определям по-скоро като човек планинар. Предполагам когато някой е израстнал край морето, както съм аз, винаги го носи в себе си. Носи го дори когато покорява планински първенци на хиляди метри над неговото равнище.

Толкова огромен е хотелският комплекс като разгърната площ, че домакините любезно са ни осигурили извозване с голф колички в посока двуетажните блокчета, където са разпръснати стаите за групата ни. И си се возим значително време на тези колички до достигане на крайната цел.

Доближавам гривната си с чип до вратата, чува се леко пиукане, изпукване и мога да вляза в добре климатизираното помещение. А на масичката в холната ниша се мъдри малка бутилка ром и купа пресни сезонни плодове. Най-после моята манта се материализира пред мен. Цялото ми същество е вече в състояние на дзен.

Неделен мързелив карибски ден, първи след късното ни кацане в събота вечер на летище Пунта Кана. В такива дни на човек не му се прави нищо повече от това да полепи малко фини като пудра песъчинки по тялото си, които после да отмие в топлата като чай лазурна вода. В крайна сметка неделята си е неделя навсякъде по света. А и винаги след нея идва понеделникът, за който определено трябваше да съберем сили. Да не забравяме, че колкото и екзотично да бе по своя характер пътуването, все пак си е по работа. Работна екзотика или екзотична работа. За седмица време.

Отправям се на поход, ама наистина си е същински поход, от стаята към ресторанта за закуска, който е в приблизителна близост до рецепцията на хотела. 3500 крачки, заради едно леко загубване по пътя. Трябва им по-добра маркировка по тия ми ти алеи. А може и проблемът да си е в мен, да се ориентирам по-добре по сини, червени, зелени, бели и жълти ивици, каквато е стандартната планинска маркировка, отколкото по табели с имена, номера и букви на отделни сектори сред хотела. До края на командировката бях толкова задобряла, намерила няколко алтернативни пресечки, които съкращаваха пътя ми до само 2000 крачки на посока. А имаше времена когато ми беше странно как може да има хора, които цяла седмица не излизат от рамките на хотела си. Струваше ми се навъзможно и твърде статично. При такива територии даже не ми трябва да знам къде е фитнесът. Добре де, трябва ми да знам къде е, но само и единствено, за да отбележа в работния си тефтер няколко записки за него. За да съм подготвена за неочаквани клиентски въпроси.

След хубавото утринно раздвижване, подкрепявам сили с огромна чиния пресни плодове и с още леко лепнещи от тяхната сладост пръсти и устни се присъединявам към останалите колеги, чинно чакащи да бъдем взети с микробусче за екскурзия до остров Саона и Синята лагуна. Както вече споменах, неделята си е неделя навсякъде по света, особено на Карибите, и точно в този ден няма да обезпокояваме с професионалното си присъствие нито един хотелски мениджър. А партньорите са решили да ни запознаят от първо лице с най-популярната и масово купувана допълнителна екскурзия. Не е като да имаме нещо против. Мантра “ром” на катамаран. Вдигаме нивото на мантроизпълнението.

Попадали ли сте на филма "Синята лагуна"? Ама на оригинала, с Брук Шийлдс, от 1980 година? Е, те точно тук не е сниман, въпреки убедителното твърдение на местните, които наричат лагуната до ден днешен със същото име, превръщайки я в притегателен център за туристи, търсещи разнообразие от плажовете пред собствените им хотели. И аз се подлъгах, запленена от красотата на мястото, което категорично няма нужда от тези изфабрикувани рекламни трикове. За справка, филмът е сниман на частен остров, част от архипелага на Фиджи. Това едно дяволче на съмнението ме подбутна да проверя в по-късните часове на същия ден, докато разполагах с интернет мрежата на хотела ни.

След Синята лагуна, отскочихме и до остров Саона, малък сателит на големия Испаньола, който пък е втори по размери сред Големите Антилски острови, чиято територия се дели между Доминиканската република и Хаити. Попадали ли сте на сателитни снимки на интересната граница между двете държави? От едната страна е тропическото зелено на растителността на Домининака, от другата, като че рязко отрязано с нож, е пустош. Създадена от човека пустош. Хаити има впечатляваща история, единствената страна, която печели независимостта си чрез въстание на роби, първата „черна република“ след победата над френските колонизатори през 1804 година. Но дотук с блясъка. Следват нестабилно управление, след нестабилно управление, придружено с износ на всеки възможен ресурс от страната за лични финансови облаги, в това число ценна дървесина (обясняващо обезлисяването на териториите) и земна руда, водещи до краен икономически упадък, резултатът от който в наши дни е контролирана от престъпни банди, сеещи хаос и насилие, страна. Живещ на абсолютната граница на мизерията народ. Част от хаитянците опитват да се преселят легално в Доминикана, да намерят препитание с честен труд, да изградят живота си от нула. Някои дори успяват. Но повечето, свикнали да виждат насилие и нищета от първата си секунда земен път, само правят набези към по-богатите си съседи. Минават нелегално границата, заграбват каквото и както могат и се връщат обратно. Като ято скакалци, нападащо посеви. Минават и трева след тях не никне. Това е основната причина и Доминиканската република да не се счита за сигурна извън основните туристически зони, извън високите огради на хотелите. Никога не се знае откъде ще изникне някой хаитянец и нападне турист. Всички местни представители предупреждават да се ходи само по указаните от тях места, обичайно в група и човек да не предприема авантюристични действия на своя глава. За стотиците хиляди туристи, посещаващи страната ежегодно това не е никакъв проблем. Достатъчни са им превъзходните хотели, разположени край отлични плажове, тяхното най-сигурно ваканционно убежище. Плюс някоя лека екскурзийка с катамаран или джип, подобна на нашата днес, за разнообразяване.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ