Ром, какао и много пот. Доминикана. През юли. Част 2

На около час път с кола е от Пунта Кана. Да видя местния пазар, катедралата, цветните квартали. Но не би. Никой не се осмели да го потвърди за сама жена, а сред колегите просто нямаше други ентусиасти на моя акъл, уви. Може да си представите колко далечна, непостижима и неизпълнима бе в такъв случай мечтата ми да прекарам време в какаова плантация. Всичките бяха разположени в северната и северо-западната част на острова, съвсем покрай границата с Хаити. Толкова, толкова имах нужда от такава добавка към преживяването ми.  Ще трябва да са явявам на поправителен, така ги усещам аз нещата. Но ще си взема половинката да ми пази страх, той винаги откликва и на най-смелите ми начинания. Разбира се, след трезва мъжка оценка на рисковете и консултация с безброй сайтове за пътувания. Точно толкова безброй колкото вече бях изчела с разкази за тези плантации, където се отглежда едно от най-добрите като качество в световен мащаб какао. Мантра “ром”.

Понеделникът, макар и на Карибите, ни връхлетя със съвсем друг ритъм, ритъм, който бързо ме накара да изтикам някъде назад в ума си мислите за всякакви плантации, местни пазари и цветни квартали. Така или иначе вече си бях поставила отметка, че ще се връщам, нямаше защо сега да се разсейвам с тях. Фокусът и концентрацията ми трябваше да са изцяло върху работната ни програмна. А тя бе доста щедра, не мога да си кривя душата, изключително удовлетворена останах в професионален план да се запозная с най-добрите хотели от портфолиото на дестинацията. И да науча нови и любопитни за мен факти. Да направя няколко персонални сравнения. Да подобря лични рекорди за извървяни равнинни дистанции докато видим, снимаме и запишем всичко за всички посетени хотели. Докато проливаме и последна капка пот на юлската доминиканска жега. И докато пробваме различни авторски вариации на коктейли с ром за “добре дошли”.  Докато още веднъж, за трети пореден път, се влюбвах в същността на това, което са Карибите. Защото под туристическата им маска прозира тя, същността им. Особено когато човек погледне в очите на местните. Чуе смеха им. Види ги да танцуват, чуе ги да пеят в обедната почивка, докато мислят, че никой не ги гледа. Карибите сами по себе си са мантра.

Ще опитам в следващите няколко реда или цели абзаци да повдигна завесата на това как окото на човек, работещ вече близо две десетилетия в туризма, вижда хотелите в дадена дестинация. Самите места, самите нови страни из всички краища на света ги гледам с окото на жаден за нови образи, оживяващи в емоции, там професионалното е почти изключено или поне се поддържа на някакъв жизнен минимум, ограничаващ се в преценката за степента на безопасност, наличието на разни отровни бабалюги (всякакви хвърчащи, пълзящи и плуващи гадинки), цялостното отношение към туристите. Толкова. Но стане ли дума за хотели и то от класическия тип на затворените резорти, каквито има из целите Кариби, в съседна Турция, в лесно достъпните Тунис и Египет, ще бъдете абсолютно прави да си помислите, че окото вече се е наситило до степен, че трудно може да бъде впечатлено. Просто минава набързо, регистрира по ред на номерата обичайните характеристики и продължава по пътя си, рядко задържащо се върху нещо по-отличително или забележително. И все пак, и все пак си има нещица, които правят впечатление.

Ето, например, в един от доминиканските хотели научихме нещо съвсем неочаквано за розовото фламинго. То е с изграден в годините институционален статут, мярка за екзотичност по карибските резорти. До такава степен е станало мярка за екзотичност, че в последните години дори Старият континент бе залят с всякакви летни аксесоари и дрехи с неговия образ, тази модна вълна не подмина и родната ни страна, вероятно дори някои от вас притежават поне една тениска с мотив на фламинго или са се снимали с надуваем пояс/дюшек в искрящо розово и с глава на точно тази птица. До такава степен е станало мярка за екзотичност, че всеки турист, тръгнал да събира тен към Карибите, очаква да завари поне дузина от тези пернати да се разхождат из градината на хотела му, да позират кротко за снимки, да се къпят из басейните или декоративните езерца, фонтанчета, рекички. Но това е на път да се промени. Поне със сигурност в Доминикана. Буквално месец преди посещението ни е бил приет закон, в който се забранява на хотелските комплекси да отглеждат розово фламинго на териториите си, тъй като се считало от гостите им за декор, съответно се нарушават правата му.

Всички служители по ред на номерата са впрегнати да пропъждат пилетата навън, към напълно непознатата дива природа, далеч от сигурността за постоянна храна, вода и подслон, която са получавали поколения наред сред хотелите. Та, въпросният закон ми е малко озадачителен и генерира сред мислите ми твърде много допълнителни въпроси. Явно не разбирам достатъчно от права на животните по света. Поне получих разумно обяснение на арт инсталациите из водните площи на няколко от вече разгледаните хотела - статуи на фламинго от всякакви материали, във всякакви форми и размери, някои откровено сюрреалистични. Те бяха и поводът да запитам съпровождащия ни представител на местната агенция по темата. Да бяха само в един хотел, както и да е, може да се възприеме за някакво нестандартно решение, но когато гледката се повтори, потрети, попети, явно има нещо по-дълбоко като причина. Може да се каже, че имахме късмет да видим няколко съвсем живи фламингота в езерце. Така бяха застинали в обедна дрямка на един крак, че за малко да ги подминем с впечатлението, че са поредните статуи. Леко се стреснах дори когато едно се размърда, за секунди реших, че ромът за деня ми е бил в повечко.

Туризмът в Доминикана е силно американизиран. Като цени, условия, обслужване. В по-голямата част от случаите е в напълно добрия смисъл на думата. Като например по отношение достъпността на резортите за хора със специфични двигателни нужди. Дори и тези с по-ниска категоризация разполагат не само с пригодени стаи, но и с рампи абсолютно навсякъде, специализирана асистенция от обучен персонал, сковани дървени пътеки до запазени места в най-добрата зона от плажа. До момента това е дестинация номер едно по достъпност, до която съм се докосвала служебно или лично. Има какво да си откраднем и имплементираме като добри практики по темата и на Стария континент, определено има.

Говорейки за цени, приравнени към американския туристически стандарт, единственото, което ми се стори изгодно човек да си закупи на място и излиза на по-ниска стойност, отколкото където и да било другаде бе ромът. Ако решите да си вземете някоя и друга бутилка в багажа към родните земи - я за подарък, я за лична употреба. Да си дойдем на думата. И на мантрата. В Доминикана имат отлично производство на ром и вероятно с това е най-разпознаваема на международните пазари. За туристите най-ценното е, че този ром се лее неограничено под формата на всякакви екзотични коктейли във всеки един хотел и е включен в концепцията за All Inclusive. Двете марки, на които основно наблягах, като един истински любител-ценител на напитката, бяха Brugal и Barcelo Imperial в различните им разновидности. На небцето най-добре ми се хареса светлият Brugal с щипка канела и лек портокалов нюанс.

Друго, което определено ми се хареса вкусово е местното какао. Успях да попадна на място, от което да се сдобия с, ако може така да се каже, нетуристически шоколади (за сравнение - 250 грама ми струваха около 6 долара, в туристическите магазини 90-100 грама се продават за около 15 долара и то най-ниското качество, хубавите екземпляри стигат до 30 долара бройката, пак се налага да кажа - американски туристически стандарт, какво да се прави, те са основните посетители в републиката, всичко ще е съобразено и подчинено на тях) и останах извънредно приятно изненадана. Слабо рафиниран вкус, песъчлива консистенция и изключително сполучливи заигравки с подправки. Като фаворит се отличи натуралният шоколад с канела (пуста канела, много ми е любима!), индийско орехче и сладък карамфил.  Донесох си известно количество за дегустация и на родна земя. Поне малко от малко да се докосна до какаото на Доминикана. Комбинира се превъзходно със светлия ром Brugal с канела. Вкусът на точно тази подправка, колкото и натрапчив да е за голяма част от хората, никога не може да ми бъде в повече.

Сред снимките към писаниците ми ще видите една, която може и да ви озадачи. Защо съм ви снимала ябълки и суши насред Карибите? В подкрепа на наблюдението ми, че "екзотично" е субективно понятие, различно за всяка страна по света. За нас това са лобстъри, манго, хайвер, ананас, телешко "Кобе", драконов плод. Примерно. Все неща, които се намират в изобилие из хотелските ресторанти в Доминикана и се възприемат за най-обичаен асортимент. Докато простички (за нас) ябълки са връх на луксозността и с тях разполагат само гостите с Premium пакети. И туристическите агенти. А що се касае до сушито, то просто в момента е в пика на модерността си по тези географски ширини. Във всеки хотел има японски а ла карт ресторант, за който свободни места рядко се намират. На мен лично не ми бе по вкуса, твърде сухо и правено с местен ориз. Ама те и ориз доста си гледат на острова, трябва да си го ползват за нещо.

Сигурно сте чували лафа, че туризмът не трябва да се бърка с емиграцията. В бранша сме си го перифразирали малко и звучи като да не се бърка инфотурът с туризма. Не всички клиенти получават това, което туристическите агенти - като настаняване, изхранване, достъп до атракциони. Не и без да платят малко екстра отгоре. Докато на нас, съвсем нескромно, ни се пада по професионално право. После как да обясня на роднини и близки приятели колко тежки и изморителни са такива пътувания в действителност и как да ми повярват на подобни обяснения. Тежко и изморително, ако трябва да съм честна, е при завръщането на родна земя, когато трябва напълно субективно и с изключване на елемента, че съм получавала повече глезене на място, да предам информацията за хотелите към колегите. Достатъчно субективно, така че да не въведем в заблуждение и прекомерно завишени очаквания някой клиент. Защото тогава гневът и разочарованието му ще се стоварят неминуемо на нашите глави. За мой, вероятно и на колегите ми, късмет, вече споменатите близо две десетилетия опит си казват думата. До такава степен си казват думата, че когато някой от по-младите и като възраст, и като професионален опит мои съофнисници се завърне от подобно служебно пътуване нейде и го слушам как чурулика напевно само суперлативи за всички хотели, успявам да чувам между редовете, да отсявам кое е действително да се рекламира към хора, запътили се натам, и кое е било “агентски бонус”. Не питай старило, а питай патило. И после мантра “ром”.

Интересна хотелиерска политика имат в Доминикана, още нещо, което успя да ме впечатли. В рамките на един и същ резорт има различни ценови нива на пакетите и съответните включени в тях услуги. Започва се с базов пакет - напълно стандартен, All Inclusive, настаняване в класически стаи. Следва пакет, който всеки хотел си е кръстил по свой си начин - може да бъде Premium, може да бъде Prestige, или пък Select. Или каквато друга думичка са се сетили в търсене на оригиналност по темата. Тази пакет е, логично, по-скъп и осигурява достъп до отделни бюфет ресторанти за основните изхранвания (с доста по-висок клас асортимент на предлаганите храни - тук са лобстърите, хайверът за закуска, телешкото “Кобе” за вечеря), по-висок клас стаи, обичайно по-близко до плажа, отделна зона на плажа, отделни от общите басейни. Т.е. хем има усещане за повече лукс, хем усещане за повече спокойствие. В голяма част от хотелите има и трети пакет - adults only, само за възрастни над 18 години (тук е приложен европейският стандарт, не американският), който предоставя настаняване в помещения, обичайно също по-висок клас, в сгради от хотела, максимално отдалечени от общата инфраструктура. Гостите с такива пакети се изхранват в отделни ресторанти, ползват съвсем отделни басейни и плаж. Всичко в рамките на един и същ хотел, но с категорична диференциация. Общо взето вторият и третият вид пакети звучат като да се припокриват, но има тънкия момент, че единият пакет може да се ползва от семейства с деца, другият - не. Общо взето тази описана политика е много работеща и хитра, защото в рамките на един комплекс се покриват нуждите на туристи от три различни бюджетни, демографски и социални класа. И никой на никого не пречи защото териториите на хотелите са наистина огромни, определено могат да си позволят такова разгръщане. Така хазната на собствениците не губи нито защото не може да привлече хората с по-малко възможности, нито защото не предоставя достатъчно лукс за тези с повече такива.  

Така, професионално впечатление след професионално впечатлени, лично впечатление след лично впечатление, мантра “ром” след мантра “ром” мина си една седмица край карибския бряг. Беше ни останал един последен ден и то не съвсем, тъй като в следобедното време трябваше да ни съберат в едно микробусче и проводят към летището да си ходим. Поне нямахме никакви планирани служебни ангажименти, така че мислех да оползотворя максимално добре за лични нужди, нужди да попия още спомени и впечатления, от дестинацията. И започнах още призори. Буквално.

06:05 сутринта, изгревно време. На плажа посрещам слънцето и му благодаря, че целуна нежно кожата ми и ще си отнеса от неговата ласка у дома. Спокойствие и прилив на живителна енергия за начало на новия ден. С мирис на море и нежен напев от вълните.

Не очаквах да има много други будни в тази част на деня и се изненадах от грешката в помислите си. Плажът беше пълен. Със снимащи, с разхождащи се за ръце бледолики туристи, за които и тези първи слънчеви лъчи можеха да докарат сериозни щети по кожата, с тичащи - ако човек не иска да се лишава от двигателния си режим, реално това е най-оптималният му вариант като часови диапазон, предвид че тичане в доминиканска жега през юли би било по-скоро вредно, отколкото полезно за общото здравословно състояние. А жегата щеше да връхлети веднага щом цялото слънце се покаже над линията на морето. Няма прошка. Не и през юли.

Плажът беше пълен и с водорасли. Не е много екзотично и малко развалят фото кадрите, ама през летния сезон си има доста от тях, както в морето, така и изхвърлени по плажа. Всички хотели са сдобили практиката да почистват поне тези от пясъка в първия светъл час от деня. За щастие, през зимата, от октомври до април, когато е обичайното време за посещение на дестинацията, въпросната морска растителност липсва почти напълно. Мина ми през главата мисъл какво ли правят с всичките събрани водорасли, количествата са наистина впечатляващи. И попитах първия изпречил се на пътя ми в ранното утро служител. Правят ги на тор. Естествена, напълно органична и високоефективна тор за плантациите с насаждения, типични за района - захарна тръстика, банани, ориз, какао, кафе, бобови, тютюн. Умно. Особено предвид селскостопанския профил на държавата. Като бъдат посъбрани водораслите е време за фотосесийка на плажа. От която ще изтърпите няколко кадъра. Все пак жертвах най-новата си рокля да бъде осолена заради тях. Карибско осолена. Мантра “ром”.

С това официално обявявам класическият си туристически карибски хеттрик за реализиран в рамките на едни 8 години време. Първо лично ходих до Куба, после беше воденето на група в Мексико и сега инфотур в Доминиканската република. Имам усещането, че ще се завърна в последната от трите дестинации. Дали заради това, че ми остана работа за довършване - да опозная повече от нетуристическото лице на страната, или пък заради породилото се желание да заведа и момчетата натам, мястото ми се стори чудесно за семеен отдих, за слънце през зимата, вече си представям, че който и хотел да изберем, дребното ще се побърка от кеф на всичките водни атракциони, били те групирани като аквапарк насред територията на комплекса или просто единично разхвърляни из него. Вече съм включила радара да дебне за изгодни оферти в тази посока. Мантра “ром” - черпя ви с нея виртуално.