Ако някой преди години ми беше казал, че на 33 години и след две деца аз ще пробягам 21 километра, сигурно щях да го стрелна с поглед и да помисля, че ми се подиграва. От ранни години, усещането, че съм тотален спортен “лузър” и липсата на каквото и да е самочувствие така ме е закопавало, че това да се явя на полумаратон би звучало точно като неадекватна шега…
Загубени години на вяра в себе си, загубени години, в които някой да ме побутне и да повярва в мен, са чувства, които носят спомен за онова дълго бездействие, което се беше настанило в дните ми. Успях обаче и тях да зачеркна, защото разбрах, че моето време, точното време, правилното време е сега. И да, на 33 години не е твърде късно, за да поставя началото на нещо толкова вълнуващо - бягането, явяването по състезания, присъединяването към една прекрасна нова общност.
Когато казвам на състезания - не си мислете, че отивам с мисълта да се кача на онази почетна стълбичка. Наградата идва всеки път след финиша въпреки мястото в класирането, защото не съм се отказала, защото съм дала най-доброто от себе си, защото съм тренирала, защото съм разбила усещането, че аз не мога, че това не е за мен, че вече е много късно, че не съм достатъчно добра.
Първият полумаратон (21 км), в който взех участие през май месец във Варна, беше изпитание не само за тялото ми, но и за вярата в самата мен. Стартирах добре, не усещах притеснителна умора, но към 16-тия километър нещата рязко се промениха, загубих всичките си сили, а имах още 5 км. Липсата на опит и неправилното разпределение на темпото, с което да бягам, си казаха думата. Осъзнах, че тепърва за мен започва истинското състезание - състезание с мен самата.
Пет километра, в които тялото казваше “НЕ”, а мислите ми:
- Още малко и ще чуеш най-голямата награда на финала: “Давай, мамоооо, браво, мамоооо”!
- Още малко, направи го за всички онези години, в които нито ти, нито друг вярваше, че ще успееш!
- По-силна си от изтощението, няма лесна победа!
- Не се отказвай пред трудностите, след още малко ще си по-силна!
- Пример си, пример си и за себе си!
- Финиширай заради себе си!
Да, заради себе си! Това не е егоизъм, това е необходимост за всеки, защото пренебрегването на личните желания, нужди, потребности, трепети карат и тялото и ума да страдат.
Когато пресякох финиша, си благодарих, че не се отказах. Хидратирах ума си с още повече вяра, че мога, а тялото с чиста изворна вода DEVIN.
