Скрити съкровища около Панчарево
Имаме си неписано правило у дома, което опитваме да съблюдаваме максимално стриктно - неделя е време за семейството. И под време за семейството имам предвид време, което прекарваме навън, което прекарваме в приключения, пътешествия, обследване на нови места или затвърждаване на впечатленията ни от стари. Може за няколко само часа да мръднем извън бетонната част на града, но единствено по силата на непреодолими обстоятелства от климатичен или личен произход нарушаваме това си правило. По неговата сила, в комбинация с етапа от растежа на домашния ни дребосък, който може да се опише като “ни се води, ни се кара” - ни стои мирен за повече от половин час в ергономичната си раница, ни може да ходи целенасочено повече от същия половин час време, напоследък откриваме очарованието на места около София, скрити от масовия поглед съкровища, достъпни с кратък и лек преход. Имам си цял списък за бъдещо ползване и обхождане, Скорпионите винаги имат списъци и план А, Б, та и понякога В за всеки ден и всеки час. Дефект, който с безрезервната подкрепа на домашния ни татко в годините сме превърнали в семеен ефект.
Като взе да се запролетява, отворих си аз въпросния списък. В днешно време всичко е електронно - списъци, мечти, планове, размисли, та дори понякога и страсти. Отворих си го на лаптопа и погледнах към точка първа - Панчарево. Язовирът има почти институционална стойност за софиянци. Харесват си го, посещават си го често, водят скъпи гости около него. За каране на водно колело, за пикник по поляните, за разходка до панорамната площадка с пейка - там по пътечката след язовирната стена. Толкова си го харесват, че в почивни дни е трудно игла да изпуснеш по иначе зелените поляни около него, все ще падне върху някой или нещо. Нещо, защото са честа гледна големите компании, разпънали мобилни шатри, маси, столове, грилове и наслаждаващи се на времето си заедно около тях. Бидейки човек, израстнал край безкрайната водна шир на Черно море, така и не се научих да се впечатлявам от този ми ти язовир, който всички наричат езеро. Имам своите топли спомени от няколко посещения в миналото, но те са свързани с хора, не с конкретното място. С хора, със запотена мента в зноен летен ден на стълбите на трибуните, със смях и безметежни разговори за светлото бъдеще в едни безгрижни студентски години. Такива са ми асоциациите с Панчарево. Сигурно в този момент започва да назрява въпросът ви къде точно е очарователното и скритото от масовия поглед в картинката. И до там ще ви отведа.
Придвижвайки се от столицата с лек автомобил, автобус на градския транспорт или колело, трите възможни начина за достигане до отправната точка на приключенстването ни, подминавате язовира, подминавате и последните къщи в селото, подминавате и следващото село - Кокаляне и започвате да се оглеждате за един чуден и ясно забележим ориентир - паметника на Трудовака. Виждали сте го със сигурност, няма как да не сте го виждали, ако сте пътували от София към Самоков. В ляво на пътя, с малък паркинг отпред. От там започва и там свършва разходката ни в този ден до Кокалянски Урвич.
Из района последно бях стъпвала докато се борех с магистратурата си в университета, което преведено означава много, твърде много отдавна. Тогава си проправяхме път през драки и шубраки до археологическия обект, сега си има напълно облагороден и маркиран маршрут с няколко интересни спирки както за малки, така и за големи. Докато с домашния ни татко опитвахме да изровим от паметта си, после прибегнахме и до вежливите услуги на умните си телефони, освен мечтите, плановете и размислите, вече и познанието ни е електронно, някаква информация за обрасъл в зелен мъх и бръшлян амфитеатър, още в самото начало на пътеката, дребосъкът се забавляваше с възтумбеста жаба. Ние в нашето начинание на сериозни възрастни не сполучихме, но за сметка на това неговата първа среща с този животински вид бе безкрайно вълнуваща. Достатъчно вълнуваща да ни разсее от породилото се леко раздразнение заради липсващата информация на склад в умовете ни, и да ни фокусира тук и сега в щастливия семеен момент - на въздух извън града сме, заедно сме, това си е нашето време за семейството. А всеки жабешки подскок пораждаше оглушителен възторжен детски писък. Поне докато горкото животинче не реши да се спаси нейде из треволяците.
За има-няма петнайсетина минути вървене стигнахме до разклон. Надясно е чакълеста пътека към манастира "Свети Николай Летни", наляво е утъпкана почвена пътека към останките от крепостта. Избрахме първо да завием към обителта. По-скоро малкото шефче, домашният ни дребосък, зададе посоката, воден от неконтролируемото желание, толкова типично за възрастта му, да побере всички камъчета от земята в джобовете си. А когато неговите джобове са пълни догоре, императивно настоява да пренасяме този ценен товар в нашите. Честна дума, пред кооперацията, в която живеем, вече съм издигнала алпинеум с всички пренесени от близко и далече камъняци във всякаква форма и размер, които съм успяла тайно да разтоваря от плещите ни преди да прекрачим прага на дома ни при завръщане от семейни приключенствания.
Малко понатежали от извънредния товар, който на фона на ясно изразените дребосъчески положителни емоции ни се струва лек като перце за носене, се изправяме пред металните порти на обителта, широко отворени за добри гости, за добри посетители в този ден. “Свети Николай Летни” е действащ манастир без монаси, стопанисва се от мирянин - дядо Данчо. Църквата е завършена през 1996 година върху стари основи, все още не е стенописана, достъпна е за посещение и смирение. Предлага чудна панорама към Панчаревския пролом на река Искър, още по-чудна поляна за отдих с пейки, както и навес с барбекюта за свободно ползване. Съдейки по съвсем новите клетки в стопанската постройка, скоро ще има зайчета за отглеждане и радост на най-малките посетители. Което автоматично означава, че и ние ще трябва отново да наминем оттам.
Залисахме се. Истински се залисахме с престоя си в манастира. Домашният дребосък намери безгранично забавление в пренасянето на камъни, останали от скорошния ремонт, и хвърлянето им в малката бара, която се бе образувала от преливането на чешмата в двора. И всяко “цоп” бе съпровождано от бурните ръкопляскания на дядо Данчо, което допълнително окуражаваше малкия тайфун в начинанието му. Разговорихме се с любезния ни домакин. Има внуче на приблизително същата възраст, което, за жалост, вижда рядко. Не питахме за подробности, всяко семейство си има и не толкова добрите епизоди в личната си история, вероятно има причина за избора на отшелничеството в манастир, а и той бе достатъчно съобразителен да не слага от емоционалния си товар на плещите ни, за което сме му безкрайно благодарни. Не, не сме лишени от емпатия, в никакъв случай не сме. Просто има моменти, които трябва да бъдат запомнени със смеха, стигащ до ушите ни, слънцето над главите ни и топлината на сърцата от среща с благ непознат. Ще речете как пък оценихме, че наистина е благ, след като току що сме се запознали, а собственото му семейство не го посещава. Ние ще отвърнем, че всеки човек има своите правости и кривости, всяко поколение ги има. Често разривите между различните възрасти се пораждат не от това, което е в душите им, а от чисто прозаични, злободневни, често материални неща. Не е наша работа да знаем подробностите, нито да съдим. Но човек, който с двете си ръце поддържа света обител, и то я поддържа както собствен дом, със старанието на съвестен стопанин, посреща с усмивка всеки посетител по всяко време, трябва да е благ. Човек, на който домашният ни дребосък без излишни възпитателни кандърми, съвсем самоинициативно даде от какаовите си бисквитки при положение, че обичайно храна не дели, трябва да е благ. Децата усещат тези неща, защото са чисти и необременени в преценката си, доверяват се изцяло на вродена интуиция. Човек, който е намерил компания в присъствието на куче, спокойно и дружелюбно куче с дълбок философски поглед, трябва да е благ. Животните усещат тези неща, защото са чисти и необременени в преценката си, доверяват се изцяло на вродена интуиция.
На изпроводяк дядо Данчо ни заведе до място в двора, където на височина, подходяща за хлапета, се поклащаха камбана и клепало. Вълшебни камбана и клепало. Тях удряш, а зазвънява детски смях. Даде ни още и една заръка. Но до нея ще стигна когато напреднем в разказа за деня. А сега бе време да се върнем до импровизирания разклон и да поемем наляво от главния маршрут.
В края на лявата пътека ни посреща каквото е останало от някогашната твърдина на царете Иван Шишман и Иван Асен V, последното укрепление, удържало османците по пътя им към Средец след завладяването на Ихтиман и Самоков. Най-новите разкопки са разкрили цитаделата, та се заизкачвахме към върха да ги видим. За нас черното брезентово покривало, върху тях може и да беше разочароващо, но за дребосъка камарите с произволно натрупани камъни бяха източник на истински възторг. Терен за игри почти до последни слънчеви лъчи. Та и ние да поседнем, да се възползваме от многото нахвърляни в нищото чисто нови пейки. По проект.
На отсрещния склон остана манастирът, току подаващ се иззад неразлистилите се все още дървета. Имахме заръка за изпълняване - с три гърла се провикнахме "дядо Данчооо" и планината поде гласовете ни и ги превърна в ехо. И бяха чути. И получихме отговор "Вървете със здравеее". Е, наистина благ ще да е тоз дядо Данчо, пак ще го посетим, да е живот и здраве.
Слънцето започна да снизхожда, а с липсата на неговите галещи лъчи започна и да захладнява. Да си призная, бях наумила да обиколим около Кокалянски Урвич и после да продължим към Кокалянския манастир, друго скрито от масовия поглед съкровище съвсем наблизо, в един и същи следобед, но времето за семейството не се поставя в строги рамки. Когато ни е хубаво заедно някъде, просто се оставяме да потънем в момента, без да слушаме за тиктакането на часовниковите стрелки, образно казано, нали и те в днешно време са електронни. Като мечтите, размислите и плановете. Та, хубаво беше и нямаше защо да бързаме, да пришпорваме преживяването. Тъкмо ще ни остане още едно място за посещение и откриване в някой от следващите уикенди. А на мен ми носи спокойствие, освен удоволствие, да знам, да мисля по време на работните дълги часове в офиса за предстоящото в деня ни за семейно време.
За този ден ни остана само да се насладим на така наречения “златен час” над мястото където Витоша, Плана и Лозенска планина се срещат за прегръдка, панорамно видимо откъм останките от градските стени на Урвич. Да си “набера” около дузина магарешки бодили, завирайки се из храсталяците, за да снимам отблизо единственото напомняне за отбранителна кула. И да хапнем страхотийско вкусни кюфтета от крайпътно заведение, което бяхме открили случайно по време на друго наше приключенстване из района. Не знам да има име, но е малко преди кръговото за влизане в София, пада се от лявата страна когато движението е в посока столицата, ще го разпознаете по неизменните опашки от наредени пред скарата клиенти, слюнкоотделящи в очакване да дойде техния ред и да се облажат. Има гурмани, които твърдят, че кюфтето било просташка храна. Да ми ядат ушите, както казват бабите ни. Кюфтето е символ, кюфтето е движеща сила, кюфтето е сладка награда и необходимият идеално пасващ завършек на ден на открито.
След тази своеобразна кратка ода в чест на кюфтето, поработихме си ние шест дни преди да дойде отново заветният неделен ден за семейно време. Така де, домашният ни татко си поработи шест дни, аз си поработих пет, а на шестия седнах да ви понапиша малко приключенски разкази с усмивки изпод виртуалния лист (ей, ама то и писането в днешно време изцяло електронно станало, като списъците, мечтите, плановете, размислите, та дори понякога и страстите. Поне се успокоявам, че така, на теория, е по-лесно достижимо за повече хора, споделящи общи интереси), а домашният ни дребосък си прекарваше дните в игри с останалите деца от яслената му група.
Пак е неделя. Пак в същата посока се отправяме. Завой или два преди Трудовака, но в дясно от пътя, е Дяволският мост. Отбивате, паркирате на импровизираната поляна, поцъквате с език колко боклуци има разпилени по нея и поемате по утъпканата и маркирана пътека към Кокалянски манастир "Свети Архангел Михаил". Чудно маршрутче за около час - час и малко горница в двете посоки с табели колкото му се ще на човек. Още на паркинга се жълтее една, после следването им е като детска игра.
Срещнахме само още две други двойки, но за сметка на това по целия път ни съпровождаха причудливи дървета, приличащи на застинали горски пазители. На моменти се усещахме все едно се движим из омагьосана гора, а все още липсващата пролетна зеленина само засилваше този ефект. Дяволити са тези пазители, нашепват лудорийки на преминаващите. Като това да се покатеря на един от тях, на едно от тези странни дървета и да погледна от високо отвъд шосето към Самоков, там където бяхме преди точно седмица време. Хрумва ми да извикам отново “Дядо Данчооо” с пълно гърло. С ясното съзнание, че отговор няма как да се случи, дори за планинското ехо е твърде далеч да донесе звуците на подобна комуникация през такова разстояние. В порив на обзела ме еуфория, на обзело ме усещане за свобода. Както обичайно се случва докато пътуваме. Или пък заради магията на странните дървета, кой знае. Домашните татко и дребосък се засмиват съвсем искрено на този мой непринуден изблик. Голяма част от времето си в града прекарваме да се съобразяваме с хора, чужди норми, строг етикет, да бъдем обиграни, да се държим на положение, както се казва. В гората, в планината, можем да си позволим да сме си ние каквито сме, непренудени, първични. Да викаме с цял глас, докато не извикаме, не излеем от себе си цялото натрупано градско напрежение. Докато усещам положителния ефект от това викане да се разлива по цялото ми тяло като вълна на топло спокойствие, наблюдавам как домашният ни дребосък опитва също да се покатери по дървото. Дали дадох добър пример с тази малка проява на лудост? Да! Всеки пример е добър, дребосъкът е във възраст, в която не трябва да бъде спиран да опитва нови неща, да експериментира, да бъде насърчаван сам да открива границите на възможностите си и с наша подкрепа, не напътствия, а само премерена и обезопасяваща подкрепа, да изгради правилна преценка на рисковете от заобикалящия го свят.
Добро отклонение направи разказът ми покрай магическите дървета, така се случи да ми протече мисълта докато си спомням за събитията от него ден. Сега да се върнем по пътя си към манастира и да обърнем внимание на него самия.
Манастирският комплекс се състои от храм „Св. Архангел Михаил“ (стар), храм „Свето Преображение Господне“ (нов), две двуетажни манастирски сгради, магерница, камбанария и стопански постройки. Манастирът е в ремонт и е отворен за посещение само събота и неделя от 7:00 до 16:00 ч. и само по пътеката до стария храм. Изключително зорко бива съблюдавано от груб и недружелюбен свещенослужител да не кривнете от правия път. Снимки извън тази зона са забранени. Решихме да се насладим на красотата пред нас, храмовата сграда е наистина прекрасна, пример за деликатната красота на отминалите времена, вместо да изпадаме в тежки разсъждения за разликата между вяра и институция.
Не останахме дълго в обителта, предпочетохме да излезем на поляната пред нея и да се полюбуваме на поредната панорамна гледка, пак натам, където Витоша, Плана и Лозенска планина се срещат за прегръдка, но от друг ъгъл. За кратки мигове се зачудихме дали да не продължим нагоре по същата пътека, манастирът е само междинна спирка от нея, крайната е село Железница, но не бяхме подготвени за толкова дълго приключение. Най-малкото нямахме никаква храна в раницата, а това с двама мъже на път можеше да се окаже критично в един момент. Пък и отново превалвахме към късните следобедни часове на деня. Разумно е да се върнем обратно по същия път, да се натоварим в колата и да затвърдим традицията си с кюфтетата. Кюфтето е символ, кюфтето е движеща сила, кюфтето е сладка награда и необходимият идеално пасващ завършек на ден на открито. А нашият ден на открито, нашето време за семейството и тази неделя бе повече от чудесно и разнообразно.
Съвсем малко преди Дяволския мост ни хрумна екстравагантната мисъл да вземем да минем под него, ясна пътека се виеше под шосето и даваше индикации да се движи в посока към там, където бяхме предходния уикенд. Май хич, ама хич не ни се прибираше към града и само си търсехме повод да удължим разходката си. Не стигнахме много далеч, Искъро, река Искър по това време на годината е в своето пълноводие и не дава признаци да може да бъде прескочена. Няма мостче, няма пътечка от камъни, нищо няма, което да е в помощ свързването на двата маршрута. Може би в летните или по-сухите есенни месеци, или пък ако човек е въоръжен с гумени ботуши поне до коляното, ще бъде възможно и това. И би било повече от чудесно целодневно приключение. Кръгов маршрут с водно препятствие.
Какво да се прави, фокусираме се пак върху кюфтетата и отправяме крачка в тяхна посока. Така де, първо към колата и после към тях. А досами колата съзираме няколко заключени катинара на клон от дърво и съвсем прясно завързани мартенички. Горска магия за здраве и любов. Дано в хванала дикиш. Усмихваме се. Нашата магия за здраве и любов е пътуването, времето за семейството, което прекарваме навън, което прекарваме в приключения, пътешествия, обследване на нови места или затвърждаване на впечатленията ни от стари. И току що бяхме завършили седмичното си заклинание.
