The Mamma Mia islands - Скиатос и Скопелос
Посвещавам всичко написано по-долу на своята приключенска сродна душа, на моята половинка. Не че той така или иначе не е чест гост из разказите ми, но този път искам посвещението да е официално, защото написаното е много специално. Навършват се точно десет години откакто едно приятелство прерасна в съвместен път. И като казвам път, то го казвам и буквално, и образно. Буквалният ни път са всички преживени и споделени заедно пътувания по света и у нас, образният път е семейният живот, по модерному - животът на семейни начала - който вървим ден след ден с всичките му хубости и неочаквани препятствия за предодоляване. А всичко започна като на шега. Всичко започна от едно пътуване. Всъщност, разбира се, че ще започне от пътуване, че как иначе!
Беше шеметно лято, ергенско за мен, което посветих на себе си и най-близките си приятели. Моренце на Свети Влас по женски, малко на СПА хотелчета за няколко уикенда, пак по женски, някоя и друга командировка, из Родопите с почти непозната компания, в която ме внедри най-близката ми приятелка. От време на време по някоя ментичка из градските паркове в компанията на приятел, с когото се знаехме от вече няколко години, но за когото не бях и допускала, че ще ми стане половинка още преди лятото да бъде заменено с есен. Безгрижие. Ергенско, младежко безгрижие. Чувствах се лекичка като перце и също като такова се носех накъдето ме отвее вятърът, морето ми беше до колене.
Загледани в августовските Персеиди, изпълняващи своя фантастичен спектакъл из нощното родопско небе, приятелката ми продума, че пак иска на моренце. Ама гръцко моренце. Ама ако може и на остров моренце. Аз пък имах готов отговор. Скиатос в комбинация със Скопелос под някаква форма. Само броени дни по-рано бях попаднала на филма “Mamma mia” и го бях изгледала на един дъх. Свеж, летен, романтичен. Е, пеенето в него от време на време идва в повече, но е абсолютно ставащ и бе абсолютно хармониращ с настроението ми в това шеметно ергенско лято. Сещате се вероятно, че е сниман точно на тези два гръцки острова и така стана вдъхновение за следващото ни приключение.
Набързо си направихме калкулацията и най-оптимално излизаше ако сме поне четирима души на път, най-вече заради убийствените фериботни такси за гръцките острови. Е, и горивото си е с парички, но тези такси, ах, тези такси са мамма миа в съвсем недобрия смисъл на думата. Не стига, че се плаща за превозно средство, ами и отделно за всеки пасажер в него. Чудно просто. Но пък нека гледаме от хубавата страна на нещата - трябваше и щяхме да си намерим още поне двама спътника, да ни бъде по-весело. Моята приятелка покани и получи утвърдителен отговор от нейна приятелка и съученичка от гимназията, станахме три моми. Дотук добре, ама нещо четвъртият човек ни се закучи. Коя си хванала гадже лятото, коя не я пускат отпуска от работата, коя парички няма...обичайните неща при групова организация в едни по-младежки години. В някакво ментово замъгление насред градски парк, пак с този мой приятел, с когото се знаехме вече от няколко години, ме осенява гениалната идея да поканя него да ни попълни бройката. Ще си резервираме стая с отделни легла, ще бъде забавно. Той пък, също в ментово замъгление, се нави. Към днешна дата подозирам, че никога не е и разсъждавал върху варианта за две отделни легла. Също така допускам че се съгласи само и само цяло десетилетие да има повод да ме човърка, че ако не бяха цените на фериботните такси и необходимостта да се делят на поне четири, никога е нямало да опра до него. Ама то каквото има да става, си става. С или без наша преднамерена намеса. И все пак, да сме живи и здрави, тази история, пречупена през неговото особено чувство за хумор, ще остане в наследство за внуците. Ама пък е хубава история.
Дойде първият септемврийски ден. Още в съвсем ранните му часове, още преди слънцето да бе огряло бетонното лице на града, започнахме да се товарим в колата. Леко сънени, но въодушевени, тръгвахме на път, тръгвахме към приключение. Винаги се вълнувам в точно тези моменти - на границата между ежедневието и пътешествието, вълнувам се до степен да ми потреперват ръцете, понякога дори чуствам леко замайване, стомахът ми се преобръща. Малко прилича на влюбване, от онези най-първите влюбвания. Може би, всъщност, съм влюбена в пътуванията и съм готова да се влюбя във всяко ново място, което предстои да посетя. И това не отшумява с натрупването на години в собствения ми житейски календар, дори на моменти имам чувството, че се засилва като усещане. И ме окрилява, и ми дава вдъхновение насред рутинното градско битие, и подхранва живеца ми с отворени всички сетива към света.
Моторът на колата бръмчи ритмично и броячът на електронното табло отмерва километър след километър. Пресякохме границата с южната ни съседна при Кулата-Промахон и се придържахме в посока Солун, на околовръстното на втория по големина град в Гърция, следвахме табелките за Атина и така се озовахме на магистралата, която прекосява цялата т. нар. Олимпийска ривиера, онези плажни селца в подножието на планината Олимп, и води към столицата. Тол след тол - онези неприятни бариери с къщички, в които се помещават касиери, събиращи тук по евро такса, там по две за конкретния пътен участък - трафикът намаляваше. Повечето автомобили с българска и румънска регистрация се отклоняваха към крайбрежието, тяхното пътешествие е с по-кратък пробег от нашето. В един момент, баш по обед, когато слънцето бе в най-високата си точка на хоризонта, се озовахме десетки километри наред сами на пътя. А той, пътят, един равен, един гладък, един скучен, без нищо наоколо. Само пресушен от летните жеги пейзаж. Доста рисков момент от шофьорска гледна точка, затова ни хрумна да си попеем в колата. Да се държим един другиго будни и за ободряване. И си пуснахме саундтрака от “Mamma mia”. И настана един вой. Ама чували ли сте как чакали вият в гората? Такова нещо се случваше и в колата. Но пък никой не заспа, особено зад волана. За малко да си пропуснем отбивката за Волос, но това е бял кахър, особено след като така или иначе не се случи. Паркирахме се на пристанището и зачакахме ред да се качим на голямото метално чудо, ферибота. Чудно си бяхме изчислили времето, тъкмо бяха отворили търбуха му и моторните превозни средства се шмугваха едно по едно към него.
Да се качим на най-горната палуба бе изключително освежително решение, бризът подухваше, имаше почти панорамна гледка, най-вече към голямото синьо нещо, наречено Средиземно море. Едно такова освежително усещане за безкрай. В един почти късноследобеден момент цялото метално чудо на транспортната техника под нас се разтресе с оглушителен грохот. Запалиха моторите на ферибота. Като по команда на брега се поява рояци дечурлига и започнаха да махат в несвяст. Подозирам, че това им беше основно забавление в протяжните летни дни. Те махаха, ние им махахме, те се усмихваха, ние се усмихвахме, и така докато не станаха съвсем малки точици в далечината и докато съвсем не ги изгубихме от поглед. Но пък как ни заредиха. Със сърдечност, детска и наивна сърдечност. Онази сърдечност, която те кара да забравиш тежките си мисли, ако случайно си ги помъкнал със себе си на път.
Почти на свечеряване, от сумрака бавно започна да изплува белият силует на Скиатос, едноименният столичен, ако може така да се нарече, град на острова. Ах, толкова типична гръцка гледка - кацнали амфитеатрално на склон идеално варосани къщи със сини дървени дограми и кепенци на прозорците. Ах, точно това, което искахме, търсехме и за което бяхме потеглили по суша и море! Mamma mia!
Докато чакахме ред да си свалим колата на твърда земя, над главите ни ниско, извънредно ниско, прелетя самолет. До острова може да се стигне и по въздух с поне едно прекачване в Атина, но чисто бюджетно в онези времена и в онзи ни състав бяхме изключили тази опция. Пък и със собствена кола имахме свободата да обикаляме из това парче земя надлъж и шир, свободата да си вървим в наше темпо и наша посока. Най-първо трябваше да се отправим за настаняване в хотела, който бях резервирала. Също варосан в бяло, също със сини дървени дограми, и също кацнал на панорамен склон над плажа Агия Параскеви (Света Параскева в превод). Забелязали ли сте, че почти няма остров, полуостров или крайморско селце в Гърция, което да си няма плаж с това име? На мен определено ми прави впечатление. Всъщност, и в България си имаме залив с прилежащ плаж със същото название, в близост до Приморско. Уви, колкото и да съм се ровила из електронни източници, така и не откривам информация каква е връзката между светицата и морето. Ще взема да разпитам сред по-възрастното население при следващото си посещение из гръцките земи, имам си го вече отбелязано в тефтера. Засега приемаме, че е просто едно романтично и добре звучащо име. Като за една ваканция, която неусетно се превърна в романтична и определено започна повече от добре.
Да се върнем на хотела ни, варосан в бяло, със сини дървени дограми и кацнал на панорамен склон над плажа. Морни от целодневното пътуване, буквално се свлякохме от колата пред портите му. С нетърпение взехме ключовете за двете стаи и завлачихме раниците си с багаж нагоре по стълбището. Бърз освежителен душ и газ към най-близката таверна, на броени метри от хотела, да се спасим от настъпилия внезапно глад сред всички ни. То от вълнения, пътни емоции, смяна на транспортни средства, тотално бяхме пропуснали да ядем целия ден. Виждам специалитет на деня в менюто е гръцка мусака. Никакво колебание, поръчвам си веднага една! Сред местните блюда из южната ни съседка, това е едно от най-изкусителните за мен. Особено ако е с дебела и пухкава заливка отгоре. А тази беше точно такава. Честно, можех само заливката да изям и щях да се заситя и да съм напълно щастлива, но и останалата част - кълцаното месце, сладките патладжани, пресният доматен сок, леко подправени с босилек и обилно напоени в дървено масло - истинска кулинарна прелест! “Имаш заразителен апетит” чух онзи мой приятел, с когото се знаехме вече от няколко години да казва. Може и да съм се изчервила в него момент, усетих лицето си да пламва по странен начин без изобщо да знам защо, добре че на смуглите хора не им личи толкова. От леко сконфузната ситуация ме извадиха спътничките ни, които също бяха привършили с поднесените пред тях чинии и заговорнически посочиха към хотела. Там бяхме оставили да се охлажда бутилка чудесно розе. Време беше да му обърнем внимание, докато обсъждаме плановете си накъде из острова да хванем в следващите дни. Със сигурност искахме да видим всичките му най-известни плажове. И със сигурност трябваше да намерим начин да стигнем до съседния остров Скопелос. Но всичко по реда си и с наслада.
Така улисани в сладки глътки и още по-сладки приказки превалихме в новия ден. Двете ни съприключенки се оттеглиха с пожелания за лека нощ и спокоен сън, но последният така и не дойде за онзи мой приятел, с когото се знаехме вече от няколко години, и мен самата. Не, не си представяйте нищо, което да изисква червена точка за възрастово ограничение в аудиторията. Не дойде сънят, за да даде възможност на една голяма магия да се случи. Там, на терасата на варосания ни в бяло хотел със сини дървени дограми и панорамна гледка към залива. Там прекараме нощта в разговори за всичко, което ни вълнуваше за годините ни, там прекарахме нощта загледани в лунната пътека, носеща се по водната повърхност, там посрещнахме розовия изгрев и чух най-романтичните думи “айде, стига глупости сме правили и двамата, давай да се взимаме, то работата е ясна”. И взехме, че се взехме. Така се взехме, та се не пуснахме. С възходи и спадове, но задължително с много пропътувани километри заедно. Преди точно десет години. Като на филм. И онзи мой приятел, с когото се знаехме от вече няколко години, стана половинката ми, както е по-известен като присъствие в други приключенски истории. Mamma mia!
На сутринта, същинската сутрин, няколко часа след изгрева, когато другите две девойки отревисто потропаха на вратата на стаята, ни бе доста чоглаво. Трябваше спешно да си намерим по фрапе. От хубавото, гръцкото - гъсто, с достатъчно мляко и със захар поне колкото за цяк кекс. След него светът отново доби правилните очертания и леко розов оттенък. Или пък последният се дължеше на това, че по път за плажа, за Агия Параскеви, с половинката се държахме за ръце изпод заговорническите погледи и усмивки на спътничките ни. “Бяхте ни ясни още преди да тръгнем насам, не знам какво се бавихте толкова време”. Всяко нещо има правилния момент да се случи и всеки опит той да бъде отложен или забързан може да развали магията. А никой не би искал това, особено когато магията е бяла, хубава, допълваща.
Хубаво ви казах, че ще посветя всичко написано в този разказ на своята приключенска сродна душа, на моята половинка, но нека обърнем внимание и на мястото, на което бяхме все пак. То също е магично. Сигурно затова се превърна в идеален декор както за филмова любовна история, така и за съвсем реална. Реална, но като на кино.
Камера? Работи. Клапа? Готово. Снимаме!
Сцена на мързеливо и отморително след среднодългото пътуване лежане върху удобни шезлонги на плажа Агия Параскеви. Вълните леко се плискат в брега с тъмно златист пясък и приканват в топлата си прегръдка целунатите от слънцето тела. Всички целунати от слънцето тела. Основно на немски и скандинавски туристи, които идват до острова с организирани чартъри. От нашата скромна българска групичка всеки се е потопил в негов си свят на блаженство и само от време на време някой нахален гларус, просещ храна, го вади от унеса. Истинско усещане за почивка, спокойствие, някаква нирвана по гръцки. Самият плаж го предполага - не е пренаселен, не се чува друго освен движението на вятъра и водата. И от време на време някоя приглушена чужда реч. И така цял ден. Дори и когато слънцето напълно се скри зад хоризонта не ни се мърдаше от там, но имахме мисия. Натоварихме се в колата и отидохме отново до столичния град, където досами фериботния пристан има цяла редичка с малки офисчета на туристически агенции, приличащи по-скоро на будки, откъдето трябваше да се сдобием с билети за две конкретни екскурзии - обиколка с лодка на самия Скиатос, и плаване до Скопелос. Когато заветните хартийки с указани начално място, дата и час, с прикрепена ръчно изписана разписка за плащане, бяха в ръцете ни, можехме вече да завършим вечерта на спокойствие, да се оттеглим отново към таверната в близост до хотелчето ни. Със сигурност няма да ви изненадам с поръчката си на мусака. Този път всички си поръчахме мусака. Може пък наистина апетитът ми да е заразителен. Охладихме нея и доста топлата септемврийска вечер с ципуро, традицоионната гръцка гроздова ракия, с много лед. Mamma mia!
Камера? Работи. Клапа? Готово. Снимаме!
В този ден ред за посещение идва на плажа Кукунарес. Товарим се с цялото си лятно настроение и жажда за естествен витамин D в колата и след няма и десетина минути сме пред сравнително дългата средно жълта (това е нещо като степен по-малко жълто) пясъчна ивица. Мястото е значително по-оживено от това до нашия хотел, свежи летни музикални хитове се носят достатъчно шумно из въздуха, не оставят никаква възможност човек да си чуе мислите, независимо добри или лоши са те. Но пък телата трептят, дори човек обичайно да не слуша в ежедневието си или при нужда от някакъв вид мотивация точно такава музика, тя е така настроена, че когато е на плаж, просто се слива с обстановката наоколо и телата трептят в ритъма. Има си групи и диджеи, чийто най-голям специалитет е точно това - да въплатят пулса на лятото в правилната музикална форма. И го правят толкова добре, че биват слушани отново и отново месеци наред. Това си е особен вид талант и като изключим чисто комерсиалната му част, заслужава своите адмирации.
Класическа схема за употреба на чадърите и удобните шезлонги, разположени на тясно разстояние един от друг - правиш консумация от плажното барче, ползваш на воля. А не е като да не направихме добра такава, добра консумация. Младежът зад дървения барплот бе факир на фрапето. А като видя половинката, че е сам мъж с три жени, започна да му добавя разни допълнителни блага към напитката, такива по-спиртни, от мъжка солидарност.
Цял ден мързеливо разнообразявахме реещите се в нищото разговори с четене на книжка и топене тип хипопотам, само с глава над повърхността, удобно излегнат в плитчините, в смарадговата лагуна на залива. Водата бе кристално чиста и по-скоро с цвят на този скъпоценен камък, отколкото на лапис лазули, по-скоро прозрачно зелена, отколкото прозрачно синя.
Книгата, на която се бях посветила по време на това пътуване бе “География на блаженството” от Ерик Уайнър. Отличен избор за едно истински блажено време, прекарано край морето, край гръцкото море, край гръцкото море на остров. Само на финала останах истински изненадана Гърция да не е сред избора на автора за щастливи места по света. В моята селекция определено би заела някое от челните места. Дали пък някой ден да не напиша и аз подобна книга, може да я адресирам като своеобразен отговор на американския си колега. Засега, обаче, ще се придържам към филмотечния ни пътешественически разказ.
А какво би бил един филм, оказал се съвсем романтичен филм, без сцена, в която героите в него гледат замечтани към залеза? Няма как, просто няма как да няма такава сцена. Бърза справка за посоките на острова ни натовари отново в колата, на около километър и половина от Кукунарес се намира друг от известните плажове на острова - Агия Елени, известен точно с това, че там слънцето най-живописно се отправя към другата половина на света. Беше изцяло на запад, в далечината се виждаше хълмистият релеф на континенталната част на страната, из района на Волос, там откъдето бяхме дошли. По целия склон пълзящ с ниска иглолистна растителност и дребни храсталяци към златното на пясъка, се разполагаше панорамен бар, като че създаден само и единствено за наблюдение на залези - удобни стъпаловидни платформи с множество пуфове, барбарони и възглавници по тях, ниски масички, на които човек да подпре чашата си със съвършен коктейл, предложен от атрактивните бармани, леко звучаща модерна успокояваща музика. Перфектно, просто перфектно ни се получи този ден, на финала обагрен в цветовете на небесната жарава. Mamma mia!
Камера? Работи. Клапа? Готово. Снимаме!
Стига толкова мързелуване, трябва да се внесе малко динамика в действието! В този епизод от приключението отиваме до пристанището на Скиатос, на град Скиатос, оставяме си колата в нещо наподобяващо прашна нива, използвано като безплатен паркинг и се качваме на лодка за разходка, която си е чисто туристическо корабче, от тези с по многото хора на тях. Днес ще направим пълна обиколка из острова и ще спрем на най-красивите места, разбира се, недостъпни по друг начин освен по вода. Движим се със силно боботене в непосредствена близост до острова, до скалите отсечени преди милиони години от големия континент и губещи своите основи в дълбокото на морето. Ниско прелитат над главите ни самолети, тук нейде ще да е летището, така и не сме имали път към него по суша да го видим - някои са довели съвсем нова смяна търсещи приключения и благодатна почивка туристи, други са отвели към домовете им хора с много натрупани нови и хубави спомени от преживяванията им на Скиатос. Из скалните отвеси тук-таме се мерват арки, ограждащи входове на подводни пещери, които примамват търсачите на по-силни усещания. Първата ни спирка е плажът Лалария. Беше почти обяд когато го достигнахме и се наложи да притворим очи или да си сложим слънчеви очила, за да се спасим от заслепяване. Цялата брегова ивица е покрита с искрящо бели камъчета. Дъното на морето също е покрито с тях, което прави водата да изглежда с фантастично-нереален кристално син цвят. И когато очите свикнат с тази извънредна белота, започват да различават магичната красота на мястото. Плажът хем не е твърде голям, хем не е твърде малък. Поне в деня на нашето посещение имаше още две туристически корабчета на котва и въпреки това си намерихме едно кътче само за нас четиримата. Както се пошегува половинката - да се навият моите змийчета на кълбета по топлите камъчета. Разполагахме с час свободно време, напълно достатъчно за снимки, плуване в топлата като чай, макар цветът ѝ да напомня повече на узо с лед, вода, излежаване. Започнаха да ни събират обратно на борда тъкмо навреме преди да се сдобием с червеникави изгаряния по кожата заради силните отблясъци на слънцето по бялата повърхност на всичко наоколо. Зашеметени от гледката съвсем бяхме забравили да подновим слоя слънчева защита преди да стъпим на мостика за слизане от возилото ни. Сянката под тентата на пасажерската палуба бе истинско спасение.
Не плавахме дълго преди следващата ни спирка - плаж Кастро, което в превод означава “крепост” и наистина си има останки от такава, кацнали над скален нос, вдаден в морето. Отново час за свободно време, достатъчен за всички ентусиасти, които тръгнахме да се качваме по виещата се между скалите нагоре пътечка, до входа на някогашното укрепление, към което е имало и задължителната за гърците църква. Като по-нова постройка има варосан в бяло параклис, който зърнахме от разстояние. Предпочетохме да инвестираме всяка минута в пълзене по скалите и търсене на най-най-хубавата гледка. Тъкмо си мислим, че сме я открили, мръднем още две крачки встрани или нагоре и следващата е още по-впечатляваща. Зачудих се дали човек има предел на красотите, които съзнателно може да поеме в рамките на един ден. И влияе ли се този предел от възрастта и натрупания му житейски опит. Към днешна дата мисля, че отговорът и на двата въпроса е “да”. В тази връзка появилото се внезапно силно морско вълнение, което не ни позволи да направим повече спирки по пътя на корабчето обратно към изходното пристанище, вероятно беше по-скоро плюс, отколкото минус. И двете посетени за деня места бяха толкова концентрирано впечатляващи, че имаха нужда от допълнително време, за да бъдат обработени в спомени и съхранени на подходящо място в паметта. Е, имаше и хора, други туристи, които заканително обявиха, че ще ходят да се разправят в туристическата агенция да им се върнат част от парите за пропуснатите ползи. Нашето верую е да гледаме от положителната страна на нещата.
И за да ни е още по-положително, така и така ни стовариха в градчето, решихме там да си потърсим нещо за вечеря. Беше редно и нещо морско да уважим от местната кулинарна сцена. Това лавраки, ципураки, октоподаки. Все такива гръцки му неща. Октоподакито ми е най-любимо. На грил, в сос от златен зехтин и билки. Топящо се в устата. С чаша розе. Mamma mia!
Камера? Работи. Клапа? Готово. Снимаме!
Нов ден и нов епизод от този наш филм. И пак сме на лодка. Този път посоката ни е към съседния остров Скопелос. Съседен, съседен, ама близо 5 часа изкарахме да се кандилкаме по вода в двете посоки, честно казано малко досадно ни дойде. Но теглейки чертата - заслужаваше си видяното в общо трите спирки по маршрута за деня. Най-първата и най-емблематична, особено за темата на цялото ни пътуване, бе в залива Агиос Йоанис, най-отличителният декор от истинския филм “Mamma mia”. Живописни скали, прозрачна около техните плитчини вода, преминаваща в наситено синя към дълбокото. Природно изваяни красоти и едно допълнение, излязло изпод човешките ръце - параклис, кацнал като бяла птица на върха на скален къс. Висок скален къс. С отвесни падове от всички страни. С предизвикателно стръмни стълби, водещи към него. Но всяка крачка нагоре по тях, въпреки омекналите колене, си заслужаваше напълно. Как е била качена тежката снимачна техника дотук и то без да се нанесат щети на самото място вероятно е професионална тайна. С малкото ми апаратче, тип сапунерка, с това разполагах по него време, надали успях да уловия и една десета от духа на мястото. “Защо се мъчиш да снимаш, гледай и го запомни” все ми дудне половинката. “Ама как ще го покажа на други хора и ще ги вдъхновя сами да идат и да видят тази красота?” винаги му отговарям. Вече десет години.
Следващата спирка на корабчето ни бе пред Венецианската крепост. То от нея освен малко каменен зид, ползван за основа на по-съвременно типично островно градче, не бе останало друго. Можеха съвсем спокойно да ни обявят, че градчето е акцентът, защото на практика си беше точно така. Отдалеч се белееше на фона на землистия цвят на склоновете. Колкото повече го доближавахме по вода, толкова повече различавахме керемидените покриви на къщите и боядисаните им в синьо дървени дограми. И виещите се тесни улички между тях, и изчачващите се полека към най-високата част стълби. Пак стълби. Поне нямаха зейнала пропаст под тях, та колената държаха здраво докато ги преминавахме. Даже си беше приятна разходка, допълнена от аромата на пълзящите по фасадите на къщите храстовидни цветя във всякакви форми, размери и цветове. Хич не им разбирам, ама са красиви и дъхави. И това ми стига. А и стоят добре на снимки. Доколкото тогавашния ми апарат можеше да ги улови. Но и с очи попивах. Дори сега, когато пиша този разказ-филм-посвещение не гледам папката със снимки на компютъра си, а просто затварям очи и извиквам картините и спомените в главата си. И пръстите сами тръгват по клавиатурата. Чувам дори камбаните, тези на църквата, бялата църква над лапислазулното море, оповестяващи сватбен ритуал. За още някой мястото щеше да въплати цялата романтика на света, на неговия си свят. Съвсем наистина, не на филм.
В късния следобед корабчето ни акостира на пристанището на Скопелос, едноименният столичен град на остров Скопелос. Гърците са прагматични хора, не се напрягат с излишности при даването на топографски имена. Това вероятно е само едно от разковничетата им за щастлив и спокоен живот.
Имахме време за късен обяд или ранна вечеря, според зависи от личния хранителен режим на всеки от пътуващите на борда. Самото градче не беше впечатлително по кой знае какъв начин или просто бледнееше на фона на видяното до момента, така че се запътихме директно към най-симпатично изглеждащото заведение с маси навън, покрити със задължителните карирани покривки и хартиени еднократни подложки. Мирише на море, морско ще се яде. А и наблюдавахме как рибарска лодка със съвсем пресен улов беше директно разтоварена в посока кухнята на ресторантчето. Нямахме нужда от допълнително убеждаване по темата. В една от разтоварените щайгички видях да се мъдрят калмари. След октоподакито, каламаракито ми е следващото любимо. Имах време да изчакам колкото бе необходимо за почистването на пресните туби и приготвянето им. Имахме време останалите ми съприключенци да изчакат почистването на пресните рибета, които си бяха харесали в друга от щайгичките, и приготвянето им на скара. А за да бъде по-приятно чакането и да не стоим на празна маса си поръчахме специалитета на заведението, не от днескашния улов, но страхотно приготвен - миди във вино с чесън, масло, естрагон и копър. Същинска експлозия от аромати и вкусове. Заслужаваха цяла бутилка розе за компания. Така, по много приятен за всички сетива начин, изчакахме основната си поръчка. Каламаракито ми бе приготвено на тиган по рецепта, която обожавам - тубата се пълни с плънка от фета, пресни зеленчучки, малко ароматни и свежи зелени подправки. Фантастичен финал на днешния заснет епизод. Mamma mia!
Камера? Работи. Клапа? Готово. Снимаме!
Всеки хубав филм неизбежно достига до своя край. Но това не трябва да ни натъжава, защото е повод за следващ. Така и с нашето приключение. Морско, гръцко, островно. Беше ред на финалните надписи, които съвпадаха с качването ни обратно на ферибота към континентална Гърция. Тръгнах към Скиатос с трима приятели, върнах се със спътник в живота и обещанието, което съвсем съвестно съблюдавам, да пазя в сърцето си специално място за този остров. Като на филм. Като в много хубав и истински филм. По действителни събития.
Mamma mia!
P.s. един нетолкова романтичен, но пък практичен съвет - ако разполагате с повече време из острова, не си подреждайте в три последователни дни лодки, корабчета и фериботи. После поне седмица всичко под краката ви може да се клати, а и става леко досадно в един момент. Но пък ако тръгнете натам, това ще си е вашият филм, режисирайте си го по възможно най-добрия за вас самите начин. Със задължителното условие щастливият край да бъде спазен.
