Три уикенда в три софийски планини

Стоя и си мисля. Да, понякога и на мен ми се случва тая работа. С мисленето де, не със стоенето. Та, стоя и си мисля какво приключение да ви разкажа през март. Той нали е един такъв особен месец. Женски дори го наричат. Ни е точно зима, ни е точно пролет. Половината от дните му газим в сняг до уши, образно казано, другата половина от дните му вадим тениските с къси ръкави от дълбините на гардеробите си.

Мога да ви отведа с думи до едни мечтани кътчета с ширнали се безкрайни плажове във всички нюанси на пясъчното. Може да изпием виртуално по един освежаващ коктейл с много ром. А може и да си останем на нашите си родни географски ширини и да се насладим на туй, що те ни предлагат. Туй що често пъти пропускаме мечтаейки за далечни земи.

Така ще бъде. Оставаме си у дома, на родна земя. Връщам лентата малко назад, съвсем малко, буквално преди уикенд-два и, хоп, еми ето, три прекрасни идеи за мартенски уикенди. И то в три различни планини. И то все около София, та не е нужно  кой знае какво повече от малко мотивация да се излезе сред природата, чифт топли и сухи дрехи, широка усмивка и няколко бебешки дреболии.

Тук да взема да вметна - това че ние сме обходили тези маршрути през март не означава, че не могат да се обходят и в друго време от годината, практически са си целогодишни. В топлите месеци дори вероятно ще са още по-приятни за посещение. Или поне ще създадат друг тип емоции и впечатления.

Копитото - Момина скала - хижа Камен дел (Витоша)

Втори уикенд на март. През седмицата е валял сняг. В града нищо бяло не се задържа, но Витоша изглежда толкова примамлива в зимната си премяна. Подканящо примамлива. И не само за нас, тъй като успяваме да се уговорим с приятелско семейство с 3 годишно чаве за срещичка там. Вместо кафе в града, греяно винце на хижа. Избираме, с абсолютно целенасочено наклоняване на везните в тази посока, най-любимия ми лек маршрут - от хижа Момина скала до хижа Камен дел и обратно. Без сняг преходът е около 20тина минутки лек ход, със сняг и дърпане на шейни си го слагаме между 30 и 45 минути. Разбираме се да се чакаме направо на поляната пред Момина скала, пък кой когато стигне. Това уговарянето на точен час при приключение, включващо хлапета, е силно предизвикателство. Все пак, по някакъв магически начин, трябва да успеем да се качим на Витоша преди 11:00 часа. Или поне да сме минали КППто на Бялата вода преди този час. Зимна особеност на Витоша - между 11:00 и 14:00 часа пътят нагоре се затваря за автомобили, от съображения за сигурност. Нали всеки иска да спре с колата максимално близко до изходната точка, която си е наумил, независимо дали така блокира пътя на останалите или не. А преспите със сняг рязко намаляват наличните свободни пространства за маневриране и паркиране. Допълнителни усложнения създават шофьори без вериги или, още по-зле, с летни гуми. То защо ли да ги сменят, в града и зимата може да се кара с тях. Не ме разбирайте погрешно. Уважавам и напълно подкрепям желанието на всеки за разходка в планината, но тръгването с подходяща екипировка е есенциално. И под екипировка не разбирайте само дрехите, които носите на гърба си. Ако качването на планина в някакъв етап изисква транспортиране с кола, екипирайте и нея. Така ще подсигурите безопасност и за себе си, и за околните. Зимата не тръгвате с гуменки по заледен път, нали? Значи и колата трябва да е с подходящи гуми.
Отделих твърде много време и думи на тези гуми, но ще се изненадате колко сериозен проблем е това, всъщност, на зимна Витоша.

Тъй, става си 10:30, а ние току що сме се натоварили в колата. Все още имаме всички шансове да успеем, трафикът е на наша страна. Междувременно си пишем с другата двойка, те вече са на Момина скала - “няма почти никакви коли в посока нагоре по планинските завои, паркингът на хижата е почти празен, детето се е окопало до кръста в сняг, страшен кеф, чакаме ви”. Идваме! 10:55 минаваме Бялата вода, над квартал Бояна, успяхме! Плъзгаме плавно по завоите и се надявам стратегията ми да отложа закуската на дребното за когато пристигнем да е достатъчно успешна и поне този път да ни спести пълно пране на тапицерията на колата и детското столче. Ето, виждам последната спирка на автобус номер 63 в далечината, приближаваме до уреченото място. Само да вземем завоя наляво от спирката и… и става то каквото става...виждаме как стройна верига от поне 5 коли се хлъзгат на заден ход право срещу нас. Хлъзгане е точната дума защото управление насред коловозите от сняг и лед почти липсва. Чуваме звук като от удар. Не сме ние. Опитният ни домашен шофьор, познат още като “татко”, успява майсторски да избегне ситуацията, но в крайна сметка положението нагоре е такова, че няма как да продължим. Не и преди униформени лица под формата на полицаи и управители на снегорини да разчистят създалата се хаотична купчина от ламаринени превозни средства. Което не се знае колко време ще отнеме. “Сигурно пак някой герой с летни гуми се е подхлъзнал”. Техни думи, не мои. Аз казах каквото имаше за казване по темата. А бяхме толкова близко до срещата си, толкова близко. Буквално на пет завоя и три минути.

Звъня на приятелите ни - не ни чакайте, направете си вашата разходка, ще се засечем из планината друг път. Да сме живи и здрави, уикенди бол. Ама ми е едно такова свито. Не ми се прибира в града и то така безславно. Поглеждам назад, а там плетеницата от блокирани автомобили е добила още по-застрашителни размери, включваща вече и един автобус, правещ отчаяни опити да маневрира, така че да не закъснее от разписанието си. Няма как, тръгваме надолу, това е единствената посока, възможна за движение. И тогава получавам вдъхновение свише. Като снежна топка по главата ме удря план Б. Хубаво е, човек да има план Б още от самото начало, но и така пак съм достатъчно доволна от себе си, че стигнах до него - ще идем към Копитото, от там лятото сме минавали по пътека към Момина скала, значи и зимата ще се справим, познато ни е, и после се придържаме към оригиналната си идея за топла супичка на хижа Камен дел. Домашният шофьор, познат още като “татко”, оценя гениалността на хрумването ми и прави почти рязък завой вдясно, на отбивката за Копитото. Имах известни притеснения, че историята със задръстените и поднесли в поледицата коли може да се повтори и там, все пак е едно от най-любимите места за полу-градски, фотографски и дори любовен туризъм. С нескрита изненада установяваме, че почти никой не се е сетил за него място в него ден. Биваме не повече от десетина коли, място за паркиране и маневриране - колкото сърце иска. Денят е спасен! А едно слънчице е пекнало, един снежец е заблестял кристално, един чист въздух те удря тръпчиво в носа. Разкош! Такъв разкош, че за малко да забравя да си нахраня хлапето. А то, милото, си кротува завързано за шейната и се радва на обзелия ме ентусиазъм. А може би и малко съм го заразила с него. Нали казват, че дребосъците до втората си година усещат почти на 100% всяка емоция, която изпитват майките им. Ако е вярно, то и неговото сърчице сигурно е преливало от чувство за свобода в снежната планина. И малка победа над обстоятелствата.

Точно срещу телевизионната кула има панорамна площадка, до която водят няколко стъпала, сега утъпкани като партина в снега. И от там тръгва съвсем ясна маркировка към хижа Момина скала. Абсолютно няма къде да се сбърка. Без сняг преходът е около 35 минути, със сняг - около час. Супер лек, супер приятен, без излишни напъни по склонове и възвишения. Абсолютно препоръчван за малки и големи, още по-малки и още по-големи. От още по-големите срещнахме много. От онези откърмени с Витоша старци-разбойници, вече на достолепна възраст, но още крачещи из нея бодро. Със зачервени бузи и грейнали очи. И едно особено умиление щом видеха, че теглим едногодишен планинар в шейната. Тъй поздрав след поздрав с разминаващите се туристи, в планината винаги се поздравява, не пропускайте да спазите този етикет, стигнахме до поляната на Момина скала. Огледахме се за нашите хора. Ни следа. Може да са поиграли в снега и вече да са си тръгнали. Няма да ги безпокоим, ще си продължим с нашия план. Втората част от маршрута ни бе още по-живописна с надвиснали под тежестта на снега борчета от двете страни на пътеката, леко разнообразие в релефа, включващо скокчета, за радост на возещите се в шейна. Казвам го в множествено число защото срещнахме още доста такива. По-големички от нашето возещо се хлапе, но все пак на шейни. Подминаваме неработещата хижа Есперанто, тя е условно по средата на пътя и е удобно място за почивка и панорамна гледка към града. Още съвсем малко възвишение, дърпане с последни сили на шейната и ето ни пред хижа Камен дел. Тъкмо навреме, тъй като всичките бяхме огладнели отново и определено имахме нужда от сгряваща напитка, съдейки по червените и леко влажни носове. Вътре печката на дърва уютно бумти, отгоре се мъдрят три чайника, от които всеки може да се обслужи напълно безплатно, от кухнята се носи аромат на вкусен боб с манатарки. Какво повече му трябва на човек?! О, и, изненада! Нашите хора са тук! В крайна сметка успяваме да се засечем! Ето какво повече му трябва на човек - приятели за по някоя и друга блага дума преди да тръгне обратно по пътя си. А по него тръгнахме със пълни стомаси и затоплени сърца.

Преди да се натоварим отново в колата, решихме да погледнем отвисоко града, от Копитото. От там където все още ръждясват постаментите на някогашния лифт. Лифт Княжево. Дали пък ако още функционираше нямаше да се избегнат автомобилни ситуации като тази, която ни сполетя по-рано в него ден? Дали нямаше и да е по-лесно и удобно за повече хора да се докоснат до планината? Питам си само риторично. 

Лозенски манастир - връх Половрак (Лозенска планина)

Трети уикенд на март. През седмицата не е валяло нищо, температурите бяха около положителни, прогнозата за почивните дни - слънце и безветрие. Значи идеално, отиваме да обходим един от най-натоварените в топлите месеци туристически маршрути около София, стратегически в по-хладно време, да избегнем човекотрафика. Няма нужда да се съобразяваме с часове за придвижването ни, нямаме и уговорка с никой. Ние тримата сме си. Нашето си време.

Понаспиваме се, товарим се спокойно в колата, домашният ни шофьор, познат още като “татко” си пие кафето по път, слушаме приятна музичка и докато се усетим вече сме минали табелата за начало на село Лозен. От там започваме да следваме ясните и достатъчно начесто разположени указателни знаци към учебната база на БЧК. Пред нея има сравнително голям, като за разбиранията в София, паркинг. Той е начална точка на пешеходния маршрут, който условно може да се раздели на две части с еднакво времетраене - до манастира за около 40 минути пешеходстване и после от манастира към върха за още толкова. Разбира се, винаги има опцията да се стигне само до манастира, да си хапне и пийне човек каквото си е донесъл на дървените маси и пейки пред него и да се върне обратно към паркинга без да се зори към върха. Разбира се, ама не и за нас. Като сме казали, че ще стигнем върха, значи ще го стигнем.

Поемаме по лозенската екопътека, която се пада в ляво от паркинга ако човек е застанал с гръб към базата на БЧК. Няма как да се сгреши началото ѝ. Дори и в ден, в който имаше още не повече от двадесетина други туристи освен нас, беше съвсем ясно накъде трябва да се отправим. В по-топли дни си представям, че едва ли не светофарна уредба ще трябва да се сложи за регулиране на трафика.

И тъй, с добра и свежа стъпка тръгваме ние сред борчета и елички. Ама точно тези високи борчета и елички май ще ни изиграят лоша шега. Така са препречили пътя на слънчевите лъчи, че последните изобщо не са докоснали земята и всичко е огледален лед на места. И то точно на най-стръмните места. Няма никакви сериозни денивелации по пътеката, при сухо време ще е изключително приятна за преминаване и наистина за не повече от посоченото по разписание време. Но в края на зимата когато ни е дебел и пухкав сняг, ни е сухо, начинанието на моменти придобиваше застрашителните размери на катастрофа. Мрънкащият домашен шофьор, познат още като “татко”, не помагаше особено в ситуацията. Какво сме му виновни ние, че в неделя ранния предиобед нито една баничарница по пътя не работеше, та си остана без закуска?!? Та сред цялата тази горска идилия от ледени наклончета и смразяващо мрънкане, опитвах да запазя баланс - и телом, защото на гръб носех най-ценния товар, най-малкият член на семейната ни единица, и духом.

Точно когато вече бях започнала да проклинам тъничко на ум скорпионската си упоритост и вид спортно-туристическа гордост, която не позвали да продумам да се върнем наобратно, излязохме на място където асфалтовият път до манастира се пресичаше с пътеката. Видях как някакво облекчение се разстла по лицето на домашния ни шофьор, познат още като “татко”. Май освен за собствения си сутрешен глад, се е притеснявал и за нашата цялост с дребосъка. Значи, няма какво да се правим повече на герои, продължаваме по пътя. Така или иначе коли по него няма никакви точно сега, изцяло на наше разположение си е. И на наше спасение. Поглеждам часовника - час и половина до момента. Така се бях стегнала от зор по ледените препятствия, че ни време бях усетила, ни пространство. Със стабилна земя под краката за още около 15 минути вече бяхме пред портите на манастира. Даже успях да се полюбувам на панорамните пейзажи, които току се откриваха иззад все още покрите със сняг дървета. Определено наобратно ще ползваме изцяло този път за връщане към паркинга. Спасителен и самосъхранителен план Б.

Доста набързо разгледахме самия манастир. Има хубава панорамна гледка към магистралата в посока Пловдив, някъде из далечината се виждат снежните калпаци на Стара Планина, като цяло чист и подреден с чудна църква в средата с красиви стенописи. Десетината соларни панела, гордо изпъчили съвременна гръд насред двора, не ми се вписаха в обстановката, но това си е изцяло субективно гледище по темата.

Отморихме кратко на дървените пейки и маси пред светата обител и докато се чудехме да продължаваме ли нагоре към върха, че нещо май почна да подухва, или да се връщаме наобратно, краката ни сами взеха решението. А то бе нагоре, нагоре към Половрак. И добре че. Тази част от прехода вече ни хареса истински. Вървяхме по хрупкав снежец, по утъпкана пътека, пак без шанс човек да се заблуди за посоката, пък и маркировка колкото щеш. Денивелация си има, но колкото да направи разходката приятно разнообразна, без особен елемент на предизвикателство. Пък и след ледените премеждия по-рано през деня трудно нещо можеше вече да ни трогне. Пред погледите ни се разкриваха гледка след гледка. Зимна идилична красота. Тук-таме с някой проврял се между преспите, колкото да те усмихне, минзухар. Подминахме табелка за пещера край едно отклонение, Пещерата на отшелника ще я срещнете някъде описана. Легендата носи, че там са се крили четници от Хвърковатата чета на Георги Бенковски. Не отидохме да я видим. Не си падаме кой знае колко по пещери, не и достатъчно, та да си удължаваме пътя в зимни условия. А и тъкмо се бе възцарил мир сред редиците ни. И телом, и духом. Ако вие я посетите, споделете впечатление, та да си знаем за друг път.

Вървейки по пътеката, стигнете ли до Мемориала на незнайния четник, пак в чест на мъжете, тръгнали след делото на Георги Бенковски, значи сте буквално на метри и от върха. Половрак, наследство от езика на траките, се превежда като Орлов поглед. И с абсолютно право. Заставаш на скалния му, назъбен гребен и гледаш. Гледаш към Софийско равно поле, застинало под облак смог, гледаш към Искаро дето по-дълбоко от него нема, гледаш и към Рила. Гледаш докато очите ти се напълнят със сълзи. От вятъра, който винаги брули там. Няма зиме, няма лете, брули си той. На връщане срещнахме случайно познати, които живеят в района и честичко обхождат тез пътеки, те са им буквално в задния двор, та те разказаха като някакъв вид вътрешнозаводски хумор, че знамето на върха се подменя буквално всеки месец защото вятърът го разкъсва. А разкъсано знаме не трябва да се оставя току-така. Преди имахме навика винаги да носим по едно ново в раниците си. Ако случайно там, накъдето сме се отправили, има нужда от подмяна. Трябва да възстановим този си навик, да му намерим местенце някъде сред резервните памперси, бурканчета с бебешка храна и вече трите задължителни бутилки с вода.

Попихме гледки, попихме текнали от вятъра сълзи и обърнахме ход надолу. За под час време се озовахме отново на паркинга пред учебната база на БЧК. Този път от нейно дясно, тъй като във втората част на трасето, от манастир Свети Спас, сега се усетих, че пропуснах да ви споделя името на таз обител, та поправям грешката си, та от него надолу заложихме на сигурното и без излишен авантюризъм избрахме пътя по асфалта. Малко преди края на това ни приключение, една женичка ни заговори и разпита за ценния товар на гърба ми. На колко годинки е - година и три месеца. Колко тежи - малко под 12 килограма. Чудесно! Значи и аз ще мога да нося внучето си така след няколко месеца, то тъкмо се роди. Живо и здраво да ви е! Живи и здрави да са бабите и дядовците да удрят по едно рамо с дребосъците! Особено когато имат възможност да помогнат в приучаването им към планината и природата.

Стана ми много хубаво от този кратък разговор насред пътека нейде из Лозенската планина. И мило, и обнадеждено. И особено топло, сърдечно топло.

Местност Бонсови поляни - връх Дупевица (Люлин планина)

Сега, по всяка вероятност, очаквате да ви разкажа какво ни се случи в четвъртия уикенд на март. Е, случи ни се дъжд. Цялата седмица беше топла, суха, пролетта бе започнала да настъпва с малки и бавни крачки. И изведнъж в неделята - дъжд. Обилен, напоителен, нескончаем дъжд. Такъв дъжд, та даже и до детската площадка зад блока не успяхме да излезем, камо ли да стигнем до планина. Така беше и в първия уикенд на април, и във втория уикенд на април, та дори и в третия. После се заредиха едни великденски празнични дни, някъде по трасето успяхме да вместим и кръщене на детето, в един момент нагазихме в май месец. Вече ни беше направо наложително да идем на високо и на зелено. И къде, къде,  та да не е голямо зорче след всичките погълнати питки, козунаци и агнешки ребърца, запътихме се към Дупевица. Връх Дупевица. Не, не е печатна грешка, не сме ходили до град Дупница, макар от връх Дупевица при ясно време да има изглед натам. Та, Дупевица е първенецът на Люлин планина. За първи път покорихме неговите 1256 метра през 2019 година когато пак търсехме лек маршрут около София, тогава по съвсем здравословни причини. Имахме опит от него време с липсата на каквато и да било маркировка и се бяхме наговорили да си минем по царския път, така че на посока да ни бъде около час, а не над два часа, в които осъществихме около три загубвания из шубраците, както преди 3 години.

Понаспиваме се, товарим се спокойно в колата, домашният ни шофьор, познат още като “татко” си пие кафето по път, слушаме приятна музичка, товарим една спътничка, която бяхме успели да наговорим да се разходи с нас, рекламирайки избрания маршрут като невероятно лесен, приятен и напълно изпълним дори за закоравели градски чада, и докато се усетим вече GPS-ът ни е извел до последната спирка на автобус 103 където има голям паркинг за всички, които са се отправили на пикник по поляните, или поне това, което е останало от тях, предвид започнатите и вече вдигнали страховита бетонна снага строежи из тази иначе толкова китна вилна зона над квартал Горна баня, или на разходка из Люлин планина. Малко шеги, малко закачки, всеки мята по раница на гръб (в моята се мъдри най-ценният ни товар) и поемаме към хижа Бонсови поляни. Тя е буквално на пет минути пеша от паркинга, няма как да се сбърка посоката към нея. Има едно Y-образно разклонение, наляво е към хижата, надясно е към алтернативния подход за върха, през Горнобански манастир, този който бе напълно немаркиран през 2019. Виждам нещо се жълтее по дърветата на въпросното разклонение. Дори не смея да си представя, че е възможно. О, чудо, чудо! Появила се е маркировка с табели. Съвсем новички, лъскавки, жълтички табелки. И напълно ясно сочещи накъде трябва да продължим. Наскоро бяхме чули, че хижата е взета от нови стопани, които  са си “осиновили” планината и започнали да правят подобрения из нея. Е, слуховете се оказаха верни, за щастие. Пожелаваме си повече такива грижовни стопани из планините ни.

Стигаме хижата, около нея вече се носи плътен аромат на скара, пладне е, повечето разумни хора вече са на маса, а не тръгват тепърва да се потят нагоре. Устояваме на изкушението да направим късна закуска с кюфтетата и кебапчета, преливаща в ранен обяд, въпреки настойчивото мрънкане и нечленоразделно сърдито мърморене от страна на най-ценния ни товар, този на гърба ми. Неговите възражения се засилват още повече когато подминаваме детската площадка с люлки и пързалки, пак пред хижата. Добре че бързичко потънахме в гората, та раззеленилите се дървета скриха от погледа му тези изкушения. Ще го наградим за търпението на връщане. Както и себе си, разбира се.

От хижата нагоре пътят е много ясно различим, ползва се и като черен път за автомобили. В началото му има леко стръмен участък, но той преминава доста бързо и неусетно, особено когато човек е в добра компания, и прелива с плавен път с разбит, на места направо липсващ, асфалт. Някога това е бил пътят към ракетното военно поделение. Някога и достъпът на туристи в района е бил забранен. Едно такова някога, от което са останали само масивните скелети на някогашните казармени поделения с техните спални, столова, санирани възли, на някогашните бункери и гаражи за танкове. Едно някога, над което сега природата е взела превес и всичко е обрасло с избуели храсти и дървета, а един див заек буквално прелетя между краката ни и се шмугна нейде из останките. Секунден проблясък като от “Алиса в страната на чудесата”. А по този маршрут чудеса има. Или по-точно казано - гледки-чудеса. Зад всеки завой се показва я София, я Витоша, я Банкя, я селата из пернишка област. Да ти се допее от гледки. То от там идва и името на върха. Допеевица са му викали старите шопи, което в последствие е било съкратено до Дупевица. Аз пък бих добавила, че като седнеш на полянката до него, до върха, който сам по себе си не е панорамен заради трънки и клонаци, но въпросната полянка е. Та, като седне човек на таз полянка и не му се иска да си вдигне дупето от нея. Поне до заник слънце. Или поне докато не дойде друга спретната дружинка от планинарстващи, които също да искат да вземат своя си момент от мястото. Останахме изненадани от количеството хора, които срещнахме по пътя. Може би не повече от двадесетина-тридесет, половината от тях деца на възраст между 4 и 12 години, но пак ни се сториха много спрямо предишното ни посещение когато бяха точно нула. Новата маркировка върши чудеса. Чудо е човек да се докосне до природата под някаква форма. Чудо е да погледне отвисоко на градския живот. И буквално, и преносно. Вече бяхме погледнали София като на длан от изток, на Лозенската планина, от юг, на Витоша, сега я гледахме от запад, на Люлинската планина. Чудна столица си имаме, заобиколоена от толкова планини, достъпни за всесезонен туризъм с различна степен на натовареност.

Върнахме се по същия път. С дете на гръб и току що спечелен за планинарстването новобранец решихме да не правим експерименти, макар вече съществуващата маркировка да ни бе дала малко допълнителен кураж и спокойствие. Но да не презорваме нещата, всяко нещо с времето си. А и натрапчивата мисъл за хижарските кюфтета вече съвсем не ни даваше мира. Няма лошо дори и само заради тях да се отправите към хижата, пак ще направите своеобразен принос към обновяването ѝ и предстоящото маркиране на още пешеходни и вело маршрути в Люлин планина. Така са обещали новите хижари - всички приходи от кухнята и бара, както и всички събрани дарения, да се инвестират за едни по-добри бъднини на района. Въпреки издигащите страховити бетонни снаги нови строежи само на няколкостотин метра разстояние. А когато човек е решил да направи хубаво не само на себе си, но и на всички около него и след него, той трябва да бъде подкрепян доколкото и както е възможно. Дори това да е с покупката на току що слязло от нагорещената скара кюфте или приповдигнат разговор с похвали за вече забележимите промени.

И, тъй премина нашият преход между зимата и пролетта. С нетърпение очакваме какви приключения ще ни поднесат топлите месеци от годината. Приключения, които после да се превърнат в спомени в картинки-снимки и думи-разкази.