Вълшебният Пирин
Когато бях малка особено много харесвах часовете по изобразително изкуство, които тогава бяха просто рисуване. Не че можех да рисувам, но пък планинските пейзажи ми се получаваха сравнително добре. Независимо от това, когато започвах да рисувам, един въпрос често ме тормозеше и той беше свързан с цвета, който да използвам за самите планини. От всички страни валяха предложения – някои казваха да са зелени или кафяви, други си припяваха за високите сини планини, а трети обясняваха за разни отвлечени понятия като перспектива и заявяваха, че е най-добре да използвам лилав цвят. Разбира се, във всеки отговор имаше по нещо вярно, но години по-късно имах възможността да се уверя сама, че няма четка или молив, които да могат да пресъздадат уникалния начин, по които се съчетават цветовете в суровата красота на планинските върхове.
Осъзнах тази истина на път за един незабравим планински преход, когато още в колата видях в далечината изсечени върху сияйното синьо небе назъбените мраморни склонове на Пирин. Не е случайно, че тази планина е била свързвана със самодиви и древни богове, във въздуха ѝ още витае някакво неудържимо обаяние, което запленява всеки поглед, отправил се към нейните склонове. Независимо дали се стараете да не се изсипете надолу заедно с ронливия сипей на връх Полежан, наслаждавате се на еделвайсите, осеяли Джамджиевия ръб, или просто съзерцавате тихите искрящи води на някое закътано езеро, няма как да не останете впечатлени от гледката. Или поне така го чувствам аз.
Със сигурност в Пирин има множество маршрути, които крият безброй прекрасни пейзажи, но един от най-вълнуващите според мен е този от хижа Яворов до хижа Вихрен. Тъй като минава през най-високата част на планината, може да е предизвикателство за хората със страх от височини, но ако балансирането по скалните ръбове не ви пречи, остава само да насладите на величието, което се простира наоколо. В действителност през цялото време докато се изкачвах нагоре, след всеки нов пейзаж, търсех някоя нова дума, която най-точно да опише това, което виждах и в крайна сметка все стигах до ,,вълшебно“ - не че думите, както и цветовете от по-горе имат значение, но са добър опит да се даде някаква конкретна форма на чувството на възхищение, което те обзема.
След по-малко от час нагоре по билото през гората, започваща от хижа Яворов, почивка за замислено съзерцание на Суходолското езеро и още близо час нагоре сред оредяващата растителност, откривам това чувство на билото, обградено от назъбени чукари и късчета лазур. Оттам се пускаме до разклона на хижа Загаза и тъй като повикът е твърде силен, за да му се устои, се отбивам до съседния връх Албутин ,,набързо“, както се казва, за първата панорама отвисоко. След това лирическо отклонение следва връх Разложки суходол, който може да се окаже коварен с каменистия си терен, ако не се внимава, но пък гледката от върха си заслужава усилията. От Разложки суходол се вижда разклонението за връх Баюви дупки, който всъщност е продължение от три върха, но броенето е последното нещо, за което ще мислите докато сте горе. Освен да си гледам в краката, моментите, в които се оглеждам наоколо са истинска наслада за окото – мраморните склонове, окъпани в слънчева светлина се очертават с неподражаема прецизност по небосклона и тук-там проблясва по някоя неразтопила се снежна преспа. Раздялата с този гледка не е лесна, но хубавото е, че ме очакват още много. Продължавам напред, като минавам през заслона Кончето, който може би не е най-доброто място за хора, страдащи от клаустрофобия, и се упътвам към третия най-висок връх в Пирин – Бански суходол. Отново се изисква внимание с малките камъни и със следенето на пътеката, но откриващия се пейжаж към пиринските върхове отново дава утешителна компенсация.
От другата страна на привидно невинно наименуваната седловина Кончето се издига макар и по-стръмно отколкото ми се иска, вторият по височина връх Кутело, а отзад приветливо се подава мраморната пирамида на първенеца Вихрен (зависи как го гледате, ако сте отдолу може би няма да ви е толкова весело). Но независимо дали съм в началото или края маршрута, едно нещо си остава непроменено и то е вълнението и възхищението, което държи очите ми широко отворени, за да не изпусна нищо от простиращото се пред тях. Предполагам, че винаги ще има нов детайл, който не съм уловила, което не е проблем, защото опцията за повторно връщане остава отворена.
Дотогава оставам със спомените за един прекрасен преход, изпълнен с толкова красота и положителна енергия, че даже безкрайното задръстване на път за София не може да заличи усещането, че със себе си съм отнесла късче от магията на Пирин.