Виа Ферата „Мальовица“

Искаше ми се да напиша нещо зимно. Ама тия петнадесет градуса навън хич не ми носят снежно настроение, затова ще ви разкажа нещо есенно.

Обичам есента. Обичам я дори и извън шарените 2-3 седмици, когато дърветата все още са в слънчевите си премени. В такава една топла есенна сутрин, тръгнах да търся лек за душата си. Грижи в работата, драми у дома, лудница с децата. Знаете ли какво помага в такива случаи?

Мальовица!

Ходила съм само няколко пъти, но знаех, че имам нужда да бъда точно там. И така, обаждам се на “първа помощ” - един прекрасно луд приятел, който през този уикенд имаше група за Виа фератата на Мальовица, и елегантно се натресох на организацията. Вероятно някои от Вас знаят какво означава Виа Ферата. През последните години подобни активности набират популярност. Но за незапознатите - “Via Ferrata”, в превод от италиански, означава буквално “железен път”. Представлява система от метални елементи (стъпала, клинове, въжета, парапети, примки и др.). За да се катериш по ферата е необходима съответната екипировка - седалка с осигурителни ремъци и каска, както и инструктор, в случай че никога не си се катерил и не си наясно как да се движиш безопасно по системата. 

И така, тази виа ферата я планирах от няколко години, но все не успявах да стигна. Пък и, признавам си, малко ме беше шубе. Катерила съм няколко пъти ферати, но отдавна, пък и Мальовишката е по-сериозна, сравнена със семплите ми опити.
*в син цвят, малко некадърно, е отбелязан маршрута на Виа Ферата Мальовица.

Сън не спах. Все едно тръгвам на битка. Станах посред нощ, сплетох си боксьорските плитки, събрах багажа - шапка, каска, челник, канче, шише, термо, полар, ветровка и лека раничка за катеренето. Изсипах се на сборния пункт, влачейки си всичките два килограма пеперуди в корема. В колата мозъкът ми работеше чудесно: “Елено, мега зле си. Накъде си тръгнала?! Кашкавал турист на Мальовица, пък и на ферата, хаха. Наразумно оптимистично от твоя страна. Двигателната ти активност през последните месеци се изчерпва с онова качване пеша по стълбите до шестия етаж. Ще увехнеш още на пътеката към хижата. А ако по някакво чудо се завлачиш жива до там, то е съвсем сигурно, че ще увиснеш някъде на първата четвърт от фератата. И така, висяща нелепо на осигуровката, ще прецакаш на хората деня и ще трябва да понесеш целия срам да те свалят в торба, а другите да те гледат с едва доловимо съжаление и по-ясно доловима досада.” Ей така ми работеше мозъка, вместо да си дреме тихо. Изтръсквам глава като куче, заглушавам тия тъпотии и се впускам в интелектуален разговор за чудесното време и красотата по път.

Стигаме на паркинга на ЦПШ и се изчакваме. От група 10 човека, в крайна сметка оставаме четирима плюс инструктора. Двама се отказали предната вечер, двама се обадиха по път, че няма да успеят, а двама се появиха на паркинга, за да кажат, че се притесняват да тръгнат с нас, защото щяло да е заледено по път. Ами, добре, тяхна си воля. А аз си мисля “Чудесно, ще се излагам пред по-малко хора”. Тръгнала съм аз с две малки раници - една, в случай че останем да спим горе и една ситна за катеренето. Две раници, вместо голямата туристическа, която щеше да си ми събере всичко. Оказа се страшно тъпа идея - малки, малки, ама се чудиш как да ги нагласиш удобно, пък и екипировката трябваше да си нарамя някак. Изобщо, ако имах трето рамо, щеше да ми дойде дюшеш. Врътвам една раница отзад, една отпред и се понасям по каменистото трасе към хижата, изглеждайки като човек, дето никога, ама никога в тоя живот не е стъпвал в планина и изобщо не знае що да прави там.

Прескачам си аз поточетата, прескача си ми и сърцето, радвам се на дърветата и трепетно очаквам пейзажа да се смени и да се появят първите клекове - знак, че хижата е съвсем наблизо. Ето ги! Тук винаги се усмихвам щастливо. А в случая - нетърпеливо и малко притеснено. Стягам се. Не трябва да се излагаме пред чужденците, така да се каже. Кова се наум: “Дръж се сериозно, няма да се лигавим от рано. Ще оставим голямото мрънкане за скалата, нали?! Да! А, така! Юнак!”

В хижата мушваме по един чай и бърза леща, оставяме излишния багаж и тръгваме по пътеката към Виа Фератата.

 На първата отбивка ни посреща табела “Виа Фератата е затворена”*. Продължаваме бодро, а на мен започват да ми пърхат пернати в шкембето. Почти стигаме. Пернатите ще излитат. Стигнахме. Излетяха.

 Нахлузвам седалката с осигурителните ремъци. Махам бейзболната шапка и закопчавам каската. Всеки път, когато щракна катарамката, ми става едно топло на душата. Сещам се за Мечо Пух: “Когато видиш някой да си слага Големите Ботуши, можеш да си доста сигурен, че ще се случи приключение.” Ами и с каските е така.

 Слушам инструктажа отгоре-отгоре. Ясен ми е. Все пак не ми е първата ферата. Теорията я помня, но кашкавалената ми форма очаквам да ме предаде. Надъхвам се - ще дам всичко от себе си и НЯМА ДА СЕ ИЗЛАГАМ, Я!

Както казах, групата ни беше малка: моя милост, инструктора - шарен тип с разнопосочни таланти, който познавам от цяла вечност, един много симпатичен младеж на около 25, майката на симпатичния младеж, която е в мега добра форма и супер бързо се катереше (първенецът на групата) и още една дама, с богат опит в екстремните начинания, която беше дошла да се катери въпреки разни болежки в крака, и която ме разби с историята как е накарала децата си да скочат с парашут - на тях не им се скачало много, ама тя им обещала, че ако скочат ще им плати първите татуси по техен избор :) И двете дами се оказаха изумителни.

 И така, тръгваме един по един. Идва ми реда, притрепервам, крачка-две по скалата докато се закача на първото стъпало. Още няколко стъпки нагоре, премествам осигуровката първи път, втори път, закачвам се и увисвам не толкова за почивка, колкото да се посъбера малко. И се оказа, че няма какво да се събирам. Треперене - никакво! Мускулната памет работи безотказно. Чувствам се леко и великолепно. Боже, то било като карането на колело. Какво му се притеснявах толкова, направо не знам. Щъкам си нагоре, свиркам си и нищо не търся. Забравила съм де що имам разни градски грижи. Наслаждавам се на гледката. Само от време на време си напомням, за всеки случай, “Елено, само не поглеждай надолу.” Не гледай надолу. Не гледай. Не! Погледнах надолу.

 Прималя ми за секунда. Добре де, за няколко секунди. Онова, ситното там долу, е хижата, а? Това треперене сега откъде се появи?! Градските грижи определено ги няма. Те са точка на хоризонта. И хоризонта го няма. Закачвам се за “почивка”. Този път си е за мобилизиране. Вдишвам дълбоко, пускам ръце, пускам крака, увисвам, оглеждам се. Мхм, високо е. Но вече някак не е страшно. Дишането се успокоява и тъпата усмивка идва на дневен ред. Всичко си е на мястото. И аз съм си на мястото. Точно там, на оная скала, аз съм си на мястото. Планината няма как да те остави равнодушен - пълни очите и душата, лекува и вдъхновява. Разбужда оптимизма и желанието да стигаш по-нависоко и по-надалеч. Да, всичко ще се оправи.

 Вече си мисля разни практични неща - тая раничка беше добър избор за катерене. Другия път ще ми трябва повечко вода. Ако си бях взела ръкавичките за атв, сигурно щяха да са ми полезни. Трябват ми нови туристически обувки. Мега доволна съм от себе си, хиля се като зелка, а лафчетата по път валят. Поглеждам нагоре, виждам ръб. Нямам идея дали това е края на фератата. Едва ли е толкова къса. Прехвърлям ръба, разбира се, че има още. Стигаме следващ ръб, прехвърляме - има още. Става все по-високо, все по-красиво, стъпваш все по-внимателно. На една скала сядаме да починем малко. Чудо - обхват. Звъня да проверя децата как са. Аз?! Аз съм супер, на високо, на широко и на свободно :)

 Продължаваме към следващия ръб, прехвърляме и о, изненада - и това не е края. Мисля, че общо около 4 пъти се лъгах, че сме стигнали финала.

*“Ама още нагоре ли има?! Лелее“

 А когато го стигнахме, толкова съжалявах, че няма още. Заслужена почивка - вода, чай, шоколад, снимки, стари вицове и нови планове.

 Следващата ни цел е долното Мальовишко езеро. С приповдигнато настроение си преправяме път между клекове и храсти. След храстинга идва ред на камъняка. Нагоре - надолу, камък след камък, вървим в посока езерото. Всичко е супер, докато палците на краката не започват да се набиват юнашки в обувките. Да, трябват ми нови туристически обувки. Това обаче за момента изобщо не ми помага, преглъщам си болката и вървя мъжката. Сега ли да се излагам?! Цъ! Никакъв шанс. Обаче другия път задължително ще се оборудвам с щекички. На езерото отново направихме една слънчева и нахилена почивка. Докато хапваме, се чува майката на младежа: “Изтръскай като го извадиш. Дай аз.” Избухваме в неудържим смях. За някаква вафла и трохите говореха. Вече всички сме си близки и простеем на воля. Така се случва обикновено.

 Върнахме се в хижата в късния следобед - кой го боли кръст, кой крак, кой пръст, кой ***, но всички усмихнати и супер доволни. Останахме да нощуваме. Супа, чайче, малко уиски за разкош и стая с гледка.

 А мальовишкото утро е твърде разкошно. Този ден изкарах престъпно мързеливо. С къса разходка, дълги кафета, печени сандвичи с кашкавал и съзерцаване на планината по сто различни начина - седнала по турски с гледка към върха, вирнала крака на столчетата с гледка към фератата, подпряна на чешмата и зареяла поглед в долината зад хижата (предния път еееей там си бяхме опънали палатките :) ).

 Още един чай и последни слънчеви милувки, преди да поемем трудния път към града. Вълшебна, вълшебна Мальовица. Благодаря ти и до скоро.     

 ________

 * Виа Фератата е страхотно преживяване и чудесен начин да се катериш сравнително безопасно, без да си алпинист. Но, ако си начинаещ, е абсолютно задължително да се изкачваш с инструктор и подходяща екипировка.
* Виа Ферата Мальовица няма технически проблем и всички елементи са в изправност.   
* Препоръчително е изкачването през топлите месеци.
* Виа Ферата Мальовица има основен маршрут със средна трудност, подходящ за катерачи без специална подготовка и втори маршрут със значително по-висока степен на трудност, който е подходящ само за добре подготвени алпинисти.