Vienna in P!NK
Петък, шест и половина сутринта. Последна проверка на багажа - ветровка, резервна ветровка, дъждобран, резервни обувки, панталони и бейзболни шапки. В общи линии гледам да съм подготвена за пороите, които вещае прогнозата през следващите ден-два.
Телефонът звъни. Момичетата ще са долу до няколко минути. Тичам да целуна мъжа и спящите ми момчета за чао. Грабвам раницата, бутилка вода, чашата с костенурката, пълна с конска доза кафе и се изстрелвам към асансьора.
Обичам да пътувам с тях - Поли, Надя, Мирена, Еми. Разсипваме се от смях, караме се на почивки, спорим за музика и посоки, случват ни се непредвидимости, нищим нещата от живота, разказваме си смешни случки и стари вицове, играем карти, пеем фалшиво, простеем безлимитно и винаги, винаги е весело…
Пет момичета и един автомобил - стройно подреден багажник и още по-стройно разхвърляно купе. Ще щурмуваме Виена с крайна цел - концерт на P!nk в събота вечер.
Потегляме с просънени усмивки. Лека-полека се будим и си вкарваме стандартната програма - хилене, суматоха, смяна на места, бурен ентусиазъм на всяка граница, спиране за тоалетна на всеки 45 минути и за храна пак на толкова.
Дългото пътуване през Сърбия, го направихме още по-дълго. Обедна закуска за шампиони, избор на по-леката граница Келебия - Томпа.
Вече в Унгария - радваме се на подредените градчета, кукленските покриви и веселите дворчета и чакаме с нетърпение да стигнем заветната Австрия. Оп, какво е това зад нас? Полицейска кола? На буркани? Сериозно ли ни спират! Ама ние сме изрядни - всички с колани, караме си в ограниченията. Ей, сигурно само заради българските номера. Няма страшно - редовна проверка, кой от къде е. Абе всички са ни приятели. Щото сме такива симпатични, усмихнати. Няма кой да ни бутне.
Ей с това настроение стигаме австро-унгарската граница. Наближаваме, търсим табели за коли, но не виждаме. По спомени ми се струваше, че трябва да продължим наляво, но навигацията ясно показва път вдясно, пък и един автомобил пред нас, след кратко колебания също минава вдясно. Ние по него и хоп - на тировете. Оглеждаме за някакви гишета, ама няма. Чудим се дали да не обърнем, когато се появява един младеж и ни казва да стоим на място и да чакаме полиция. Смеем се, че като не сме отишли на гишето, гишето ще дойде до нас.
Хубаво си се смеехме, ама идва полицая, и с равен тон и едва загатната усмивка ни обяснява как по принцип трябвало да платим 250 евро глоба (по 50 на калпак), но понеже той е благ и добър, ще ни направи услуга и ще ни таксува само 50 евро. Мирена на чист немски го разпитва в недоумение как е възможно да ни глобява на шенгенска граница. Ами така било то - правилник, пък и камерата ни снимала. Казваме - табели не видяхме (всичките 5 момичета гледахме, нали…) Не, имало ОГРОМНА табела. А не може ли да направим обратен завой? Не, щяло да е допълнително нарушение. Вече хич не ни е смешно. Накокошинили сме се юнашки, но нали сме разумни млади дами, с много труд успяваме да не извием скандал, че току виж ни взели 250 евро. Взимат ни глобата, дават ни едно хвърчащо листче, написано на ръка и си продължаваме по живо, по здраво.
Ама много ни е яд на смотаните австрийци. Значи, объркаш пътя и, вместо полицаите да ти помогнат, да те упътят, те вземат че те глобят! Що за безобразие. В същото време покрай нас (в грешното платно, нали) минаха съвсем необезпокоявано няколко автомобила с австрийски номера. В общи линии за глоби отбиваха само чужди регистрации. Плебса, така да се каже. Еййй, сноби. Нема да им стъпим! Да звъннем на Пинк да смени локацията? Тя едва ли ще има против.
Амо понеже бяхме забравили да си запишем телефона на Пинк, си продължихме победенчески в посока Виена.
Общо след 210 спирания и чуден залез, стигнахме Виена. Първи впечатления - нищо впечатлително. Апартаментът ни беше в жилищен район, съвсем типичен квартал за средностатистически европейски град. Паркирахме и свалихме всички сакове, раници и чантички, и уморено започнахме да се борим с кодовете за достъп. Тесният и жегав асансьор ни отведе в просторен, светъл и чист апартамент, с чудесна тераса. Признавам, Поли беше уцелила резервацията.
Нахвърляхме се по диваните за около седем минути и половина и се смъкнахме надолу да търсим я магазин, я кръчма. Като се озовахме отново на улицата, най-после се огледахме - супермаркет залепен до нашия вход, кръчма на съседния ъгъл, метро станция и трамвайна спирка срещу нас, и погребално бюро под нас - Идеал Петров! Всичко си имахме. Без да се изненадваме от дъжда, бързо се вмъкнахме в кръчмата за вечеря. Там, на студена бира, вурстове и странни зеленчуци, се опитахме да направим лек план за следващия ден.
Брат ми услужливо ми беше пратил 17 линка, основно на кафенета, които в никакъв случай да не пропуснем - Sasher cafe, Sperl Cafe, Gloriette Cafe, Landtmann Cafe, Austrian Parliament Cafe + Техническия музей, ей така за разкош. Разбира се, всяка от нас беше получила подобни инструкции от познати, та не беше лесно да редуцираме програмата, за да я вместим в ограниченото ни време. Хапнахме добре, посмяхме се със сервитьорите, направихме си разходка за слягане на храната и се прибрахме след полунощ. Почти пребити се изредихме за по душ и се подредихме на пухкавите легла с искрящи чаршафи. Ей, луксозна работа. Виенска.
На следващата сутрин ни чакаше първи щурм. Всъщност щурмът беше по-скоро обеден, защото се подмотахме юнашки с кафета, пазар, закуски. Взехме си уикенд карти за градски транспорт и се наместихме в метрото посока центъра.
Помните ли когато ви казах “нищо впечатлително”? Е, връщам си думите назад. Виена е едно от най-великолепните градски кътчета на света. Разхождам се значи и се захласвам по всичко. Ама, разбирайте всичко. Всяка фасада, всеки прозорец, всяко орнаментче, всяка саксийка… Ходя и въздишам: “Брех, вярно била много хубава тая Виена. Красавица.” Ама наистина! Само искам да кажа, че някъде след около 50-тия час категорично отказах да снимам, защото нямаше да ми стигне лентата на телефона :)
Шегувам се де, но то просто няма как да запечаташ всичко, което те е размазало като дъвка. Докато си се мотаем в посока операта и обикаляме онзи магазин с яките чайове, онзи с яките бонбони, и онази мега сладкарничка, ни спира един чичо да ни предлага билети за концерт. Ама, разбира се, кой да покани на концерт, ако не нас. Ние излъчваме класа и великолепие. Ето, има концерт довечера, в еди коя си зала. Изпълняват се все произведения, които дори АЗ знам (разбирайте Сватбата на Фигаро, Вълшебната флейта, Турския марш…). Шир потребата в класическата музика.
Ама, да ви кажа, бих отишла баш на нещо такова. По принцип, ако имахме време. Ама ние нямаме, защото довечера сме на по-възвишено мероприятие. Розовото чудо ни чака с нетърпение. Та, след като чичото ни се зарадва, че сме от България и чак с умиление ни разказа ергенските си преживявания на Слънчака, безмилостно посечени от сватбата му, си пожелахме довиждане и “Може пък утре да дойдем на концерт, ама друг път”. Завиваме зад ъгъла, за да се срещнем с остатъка от компанията в Sacher Cafe. Пулим се пред сградата на хотел Sacher, защото пред нас се вие огромна опашка пред кафенето. 5 метра след опашката, в другата част на тротоара, има същото кафене, със същите тенти, маси и столове,но няма опашка. След като се уверихме че на мястото без върволица все пак се предлага прочутата торта Sacher, се врътнахме в тази посока и бяхме настанени след 4 минути и половина. Следваха торти, щрудел, виенско кафе и… wait for it… сьомга. Ами, женско парти, разни вкусове :) От любопитство попитахме сервитьора какъв е случая с опашките и двете сладкарници. Разказа ни, че тази с опашката си е оригиналното помещение, което обаче винаги е толкова пълно с туристи, че местните хора недоволствали. Затова направили второ кафене - с идентични меню и обстановка, че да могат и виенчани да си хапват от специалната торта, когато ги хванат лудите. 
Докато се наслаждавахме на аристократичното преживяване, се появиха и разни концертни съмишленички, които рано-рано се бяха упътили към стадиона. Еее, ама друго си е на виенския тротоар да си намериш познати. Нали, едно такова, надуто и мило ти става. Тръгнаха си дружките към концерта, а ние тепърва към апартамента. Не мога да кажа “квартирата”, надявам се че разбирате. Не ни отива на уикенда, някак.
Тук малко ще претупам и ще ви кажа, че се разходихме още малко, прибрахме се, преоблякохме се, опитахме да се скараме, гушнахме по един дъждобран (щото нали цял уикенд щеше да вали, та тия дъждобрани нон-стоп си ги размахвахме напред-назад), висяхме на една спирка 40 минути, минаха не знам колко автобуса без грам място, после чакахме не знам още колко време за поредния автобус, и накрая, точно преди да тръгнем пеш към стадиона, успяхме да яхнем един. На автобусите пишеше Lusthouse. Видя ми се забавно.
Има някаква страхотна магия да се носиш с тълпа в посока концерт. Оглеждах се наоколо - беше пълно с розови, шарени прически и цикламени тениски. Хора от всякакви възрасти - буквално всякакви. Дами, хлапета, едри мъжаги с какво? Познахте - розови тениски! Без особен драматизъм, без бутане и чакане, влизаме и си търсим място да се позиционираме. Е, разбира се, трябваше да изчакаме няколко килограма време, за да си вземем по питие, но нищо изненадващо. Заслушахме се в подгряващата група, която всъщност беше доста, доста добра. Към края на сета, вокалистката с насълзени очи благодари на публиката и каза, че е била притеснена, тъй като това е първото им концертно изпълнение на стадиона. Това откровение предизвика невъобразима вълна от аплодисменти и окуражителни възгласи, а момичето вече откровено плачеше от щастие. Обърнах се към дружината и им казах, “Ето, когато тези станат мега популярни, ние ще се надуваме, че сме били на първият им концерт на стадион” <3 За протокола, групата е Alice Merton. Много, много свежи мацки.
Девет нула нула. (21:00) - Гласът на Пинк разцепва секундата. Бога ми, мисля че за първи път ми се случва някой да излиза толкова навреме на концерт. Хм, може би Роджър Уотърс… не съм сигурна. Както и да е - P!NK.
Обичам я от първата песен. От преди повече от 20 години, когато се появи спортната мацка, с къса розова коса и с парчето, което всеки път ме вдигаше на крака. И тази вечер един стадион избухна именно на Get The Party Started. Дам, съвсем подходящо.
Изобщо няма да обяснявам как настръхвах на почти всяка песен. Как се разплаках на "Who Knew", “Try” и “Fuckin' Perfect”, колко танцувах на "Raise Your Glass", "Trustfall", “Just like Fire” "Never Gonna Not Dance Again", "So What", как се разчуствах на “Turbulence”, “Cover me in Sunshine” и “What about us”...
Няма да ви казвам как се хилех като зелка, колко пях, колко прегръщах хората и каква споделена радост се носеше из въздуха. Няма да ви разказвам и ТЯ как се носеше из въздуха. ТЯ напълни не само стадиона, напълни града, напълни душичката ми. Шапки долу за розовото диване!
Summer Carnival. Наистина карнавал - цветно, силно и малко гаменско. Точно като нас, нали 🙂
След като прожекторите светнаха, постояхме още малко на стадиона. Да поизчакаме тълпата да се оттече, да си намерим приятелите и да решим какво да правим след това. Така, аз съм във Виена. След концерт. Без деца. Познайте какво отговорих на офертата за латино парти край реката? Ама от един път познайте. Познахте. Дамската ни групичка беше на разнопосочни мнения относно партито. Скарахме се. В крайна сметка Надя и Мирена се чуха с инициатора на латино фиестата Смити (да ме убиете, в момента не мога да се сетя истинското име на този забавен човек, затова ще го караме на прякор) и се упътихме към заведението. Там, на брега на реката, на пясъчните алеи, сред скованите дървени маси и цветни светлини, се вихреше чудно парти. От тия, дето всички повече танцуват, отколкото пият, седящите елементи са единици, а на входа все едно има такт контрол и пускат само, ако имаш чувство за ритъм. Признавам, толкова не бях танцувала от студентските си години, когато Дали беше в топ листата ми за заведения. Смити се оказа изключително готин тип с великанско чувство за хумор и неспирни истории за разказване. Тия няколко часа, душата ми ликуваше. Хубави разговори, читава бира, усмихнати хора, танци до уши. Porto Pollo е чудно място, не особено популярно сред туристите. Разбираемо - там няма ни виенски валс, ни виенско кафе, нито сервизи. Има бира, съмнителен алкохол и опашки пред дървените тоалетни. Идеално!
Бяхме си обещали че няма да се прибираме сутринта. И мислехме, че сме си удържали на думата, но влизайки в апартамента (не “квартирата”, нали се разбрахме) светлото през прозорците ни изненада. Погледнахме си в телефоните в колко часа се съмва. Телефонът каза 4:38. Часовниците ни показваха 4:39. Е, не успяхме. Сутрин си е. Здраве да е. Бърза закуска и “Лека нощ”. Събудих се към десет и половина на ето тази гледка.
Дъждът явно се беше отказал да ни тормози този уикенд. Прогнозата напразно ни държеше в напрежение. Момичетата бяха вече почти готови, но аз имах тежки планове - мързелива закуска и дълго кафе, така че им казах, че ще ги намеря малко по-късно.
По обяд, отпочинала и в настроение се запътих към трамвайната спирка. Винаги съм обичала да си щипвам по малко време сама на ново място.
Има страхотно очарование в това да се разхождаш със себе си - да откриваш детайли, да срещаш усмихнатите погледи на хлапетата, да се заговориш с някой случаен човек на опашката на кафенето, да те упътят, да си намериш нещо красиво и да го погледаш, без да бързаш. Така ми се случиха Ботаническата градина и Белведере. С много цветове, и аромат на кафе.
Това си беше моето откраднато, съвсем лично време с града. А Виена все още беше в розово. Днес беше вторият концерт на Пинк и улиците продължаваха да са пълни с въодушевени лица, шарени коси, розови тениски и приповдигнато настроение. Намерих се с момичетата. Планът за остатъка от деня беше лежерен - късен обяд в сантиметровата кръчма и кафе в Шьонбрун. Все важни задачи. Сантиметровата бирария се намира на една цветна уличка, недалеч от парламента, а името си защитава с оферти на метър - бира на метър, вурстове на метър, сладкиши на метър. Изобилие от прекалености.
Хапнахме добре и започнахме да се търкаляме по виенските улици, в посока Schönbrunn, което се оказа не толкова лесна задача, предвид разни ремонти по метро линията и разни градски мероприятия, които бяха променили графика на транспорта.
След смяна на няколко превозни средства и няколко километра пеша, най-после се добрахме до заветния Schönbrunn.
Славата на това място е абсолютно заслужена. Дворецът, паркът, розовите градини, сенчестите алеи, панорамната арка Gloriette, построена от Мария Тереза… Великолепие в чист вид. 
Времете, което прекарахме в Шонбрун, ни беше твърде недостатъчно, особено като се има предвид, че основната част прекарахме къде? В онова, скритото в лабиринта, уютно, приказно място Landtmann Jausen Station. Тук някога са играели императорските наследници, а сега е пъстро, очарователно бистро, което гъделичка всичките ти сетива. Онази маса, със саксията в центъра, разкошните цветя, знаменцата, шарените столчета, усмихнатата сервитьорка, най-вкусното кило сладолед и порциите бита сметана. Вълшебно пиршество за цялото ми същество. С много усилия се изстъргахме от тук, чак когато заведението опустя и беше пред затваряне, а аз си обещах, че пак ще дойда.
На прага на вечерта Смити беше така добър да ни събере от Шонбрун. Натовари ни в буса си и ни паркира пред Hundertwasser - шареният, асиметричен жилищен комплекс, който, за наша изненада, се оказа всъщност собственост на общината. Някак странно готино е тази колоритна сграда, творение на ексцентричния архитект, да е пълна със социални жилища. Знаете ли какво беше усещането ми, оглеждайки с изумление Хундертвасер? Градска джунгла. Сякаш растенията извираха от сградата. Това място по-скоро напомня на Барселона, отколкото на Виена. Очарователно.
Докато правех последни снимки, а мрачината настъпваше над улицата, най-после усетих умората. Вече не исках да се разхождам. Не исках да снимам. Не исках да разглеждам. След изминатите около 40-50 км пеша през последните 2 дни, просто имах нужда от… почивка. Да.
Смити ни натовари отново на бусчето, като същински туристи и каза, че отиваме да гледаме луната. Не запомних името на квартала, в който ни заведе. Помня виещите се улички нагоре. Помня църквата и че ни разказваше нещо за нея. Помня и гледката от терасата на бирарията - нощна Виена, огряна от пълната луна. Подобаващ завършек на чудния ни уикенд. Поръчахме си кой по бира, кой по коняче и сложихме точка на деня с разбор на преживяванията, забавни случки, истории за Виенския бал и много, много смях.
По пътя наобратно заспах. И не само аз. Едва успяхме да стигнем до квартирата. Пардон - апартамента. Заспахме бързо и дълбоко. Последната сутрин мина в суетене, събиране на багаж и кафета на крак. Май пак успяхме да се изпокараме за кратко, но това са нормални неща, особено в дамска компания с претенции :)
Да… дамска компания с претенции. Колко хубаво се получи. Да можеше да се случва по-често. Дано се случва по-често. На прибиране дремахме на почивки, но продължавахме да се смеем, макар и малко по-уморено. За финал на финала, се отбихме в Суботица, която ни изненада с кукленската си атмосфера. Е, не успяхме да хапнем като хората, защото се оказа, че на вкусните места приемат само пари в брой, и то сръбски, а ние такова нещо нямахме. Имахме карти и евро. Аристократично. Та, отбихме се в един магазин, напазарувахме си разни неща за из път, бързи селфита и газ.
А на следващата бензиностанция заварихме ето тази гледка. Разтъркахме очи. След първоначалния шок ни обясниха, че ранени няма, просто на шофьора явно много му се е пиело кафе.
Хайде вече да се прибираме, че емоциите не свършват. А утре сме на работа. Или май единствено аз бях на работа от рано.
Знам само, че се прибрахме посред нощ, но все пак успях да стигна до офиса сравнително навреме и с много, много за разказване.
Ах, тази Виена. Красавица. Пак ще дойда, нали ти казах. Оставила съм си твърде много задачки за следващия път. Ти само ме чакай.
