За базалта и захарната тръстика на Мавриций
Туризмът ме избра. Имам предвид като професионален път, той сам си ме избра, не аз него. Сигурно е надушил зрънцето приключенски и откривателски дух, което съм носила в себе си още от дете, видял го е в едни години, когато още сама търсех себе си, и е решил да ме вземе в прегръдката си, да се погрижи това зрънце да изкласи до страстно желание, трескавост, неуморимост в търсенето на нови земи и нови красоти за очите и душата.
Никога не си бях представяла, че ще работя в сферата на туризма, не бе такова образованието, което започнах да следвам в университета. Но още през лятото след втори курс туризмът ме избра. Къде случайно, къде уж за временно, избра ме. Близо седемнадесет години по-късно и аз бих го избрала при почти всяко едно обстоятелство и продължавам да твърдя, че работя хобито си. С всичките му плюсове и минуси. Но то пък коя ли работа няма минуси. А тук плюсовете са колкото целия свят. Буквално. Защото благодарение на професията, която избра мен за свой приносител, съм достигнала земи, които надали бих могла да си позволя да посетя самостоятелно. Земи, които дори не са ми били в списъка с желани дестинации, а са ме изненадали и очаровали безкрайно. Земи във всички посоки на света.
Имало е периоди, в които служебните ми пътувания в чужбина са били толкова наситени, че буквално съм се прибирала у дома само да пусна няколко перални и да пренаредя багажа си преди следващия полет. Научих се да повтарям места и всеки път да успявам да ги погледна с нови очи. Научих се да изпитвам удоволствие от пътуването сам - макар винаги с група от други хора - било то колеги или клиенти - тези служебни пътувания са си пътувания за сам човек. Научих се да се справям с всевъзможни ситуации на всевъзможни места, защото в най-честия случай цяла група хора зависят от моята реакция и решение. Усъвършенствах до безкрай десетопръстната езикова система на места, където ни английският, ни испанският, ни португалският, ни арабският ми език можеха да бъдат от някаква полза. Успявах да запазя самообладание всеки път щом чуех “еее, ти не се спря” с онази нотка на нездрава завист. Не съм учила туризъм, но туризмът ме научи на много. И професионално, и лично.
Защо пиша всичко това като увод? Хрумна ми да ви разкажа за две екзотични дестинации през призмата на туристическия агент, без да съм, обаче, лицензиран екскурзовод. Две дестинации, два различни типа пътуване.
Ще взема да започна с остров Мавриций. Най-пресни са ми преживяванията и впечатленията от там, буквално преди няколко седмици си кацнах обратно на родна земя.
Честно казано това пътуване ми дойде по-ненадейно и изненадващо от всички до момента. Най-вече защото само преди около десетина месеца се завърнах в офиса след година майчинство, някак не съм и помисляла, че ще ме запратят на толкова далеч и за толкова време толкова скоро. Но то взе пък, че се случи. Естествено не се мина без логистични акробатики и замесване на няколко ката роднини в схемата. Както и премаршрутиране на полетите ми с излитане от Варна към Истанбул, за да оставя дребното чудо на чудесата за отглеждане при баба му и дядо му в Свети Влас докато аз скитам по широкия свят. Като се замисля, въпреки първоначалния шок от поканата да се включа в това пътуване, свързан най-вече с нежеланието ми да се разделям с малкото си копие за цяла седмица, накрая нещата се оказаха печалба от лотарията за всички страни. Голямото чудо, мъжът ми, остана по ергенски за десет дни, да си почива у дома. Дребното чудо, заедно с нашите, изкараха десет прекрасни дни в смях, игри, закачки, джапане във все още топлото Черно море, ловене на котки по двора и събиране на камъчета по пътеките на Източна Стара планина. Моя милост видя със собствените си очи защо е тъй екзотичен този пуст Мавриций, та толкова хора ходят да го посещават.
Самото пътуване бе организиран инфотур. Така се наричат посещенията на туристически агенти в някоя конкретна дестинация или конкретен хотел. Разглеждат, преценяват дали си заслужава да бъде продаван този продукт, цъкат с език, сравняват и се оставят съвсем доброволно да бъдат ухажвани с най-добро отношение и специални привилегии. Ама да не си помислите, че е толкова лесна тая работа! Обичайно графикът е толкова плътен, че дори човек не успява да се наслади на луксозните стаи, в които бива настаняван всяка вечер. Става се рано, цял ден се обикалят хотели, в някои от които могат да се прекарат и по няколко часа, зависи колко сладкодумен е мениджърът им, обяди с партньори, бизнес вечери, понякога плавно преминаващи в танцувални забавления до зори, бързо спане за няколко кратки часа, отново стягане на куфара за път и газ към следващата точка по маршрута. Всяка вечер се спи на различно място, за да се изпитат от първо лице условията в хотела, което води със себе си неудобството куфарът винаги да е наполовина разтурен или наполовина събран, зависи от начина на възприятие. И в цялата почти приказно звучаща за страничния наблюдател обстановка, някъде измежду всичко останало се промъкват едва-едва няколко кратки културни или природни забележителности за посещение. Което от моя гледна точка винаги е било безкрайно тъжно, но индустрията се крепи на белите плажове и построените на техните брегове места за настаняване, луксозни места за настаняване, не толкова на храмове, крепости и традционни селища. Поне масовата туристическа индустрия. Но пък това определено ме стимулира да задълбочавам повече в културна и етнографска посока когато планирам лични пътувания със семейството си. Така че минусът става плюс. Всичко е въпрос на лична нагласа.
Няма да ви затормозявам излишно с описания на посетените хотели, иначе вместо леко пътешественическо четиво статията ще заприлича на туристически каталог. Ще оставя сухата част за писмения отчет, който така или иначе трябва да направя в офиса, за пред колегите си.
Да се върнем към самото начало на пътуването. Стоя в залата за излитащи на летище Варна стиснала в ръка паспорт и две борни карти - една до Истанбул и втора от там до острова. Стоя и правя последна проверка на ум дали съм си взела всичко необходимо - пари, документи, различен тоалет за всяка една официална вечеря, подходящи обувки за стоене по цял ден на крак. Май всичко ми е в куфара. Е, остава и да си го получа безпроблемно в края на двата полета, иначе ще се наложи да разчитам на раницата с ръчния багаж, която съдържа само резервна тениска, чифт бельо и едни джапанки. За всеки случай. Оправяла съм се и с изгубен багаж, но дано все пак не ми се налага отново. Чувам да привикват последните останали пътници за качване към борда. Усмихвам се когато излизам зад плъзгащата врата на залата и ме лъхва есенният черноморски бриз в тъкмнината, почти полунощ е. Не знам дали въздушното течение е идвало откъм морето точно в него момент, но ми хареса мисълта да е така, да бъда изпратена от родна земя с попътен вятър. Крача уверено и смело по пистата в посока наблизо стоящия самолет. Няма ръкав, нито автобусче, просто те пускат на собствен ход да си стигнеш до самолета. Очарователно. Наистина, без ирония, намирам го за очарователно и в пълен противовес на летището в Истанбул, което е като цял никога незаспиващ град, врящо и кипящо от хора, всякакви по пол, раса и възраст. Лъскави витрини на магазини, забързани електрически колички, невъобразим шумов фон. Разпределителна транспортна артерия към целия свят. Престоят ми между полетите е изключително удобен, малко над час време, колкото да се потопя в тази главозамайваща летищна атмосфера, но без да бъда погълната от нея. И непременно трябва да намеря останалата част от групата, още общо 9 колеги от различни туристически агенции, които са тръгнали от София по-рано същата вечер. Имаме уговорка да се съберем в лаунджа на авиокомпанията. За първи път билетът ми дава достъп до тези така лелеяни лаунджове по летищата, вече се чувствам глезена, макар никога да не съм имала проблем да уплътня 3-4 или дори 7-8 часа на някое трансферно летище. Неизменно нося в ръчния си багаж книга. Или книги. Друго не ми трябва за целта. Но този път ще имам възможността да се възползвам от безплатен интернет достъп, не че в този час, по никое време, ще мога да се чуя или да си пиша с някой, но поне да оставя по едно съобщение на близките, да си го видят на сутринта. Ще мога да се освежа добре и даже да се подкрепя с нещо за хапване и пийване. Не е никак зле като за старт. О, ето ги и колегите. С някои се знаем лично, с други сме си комуникирали служебно по мейл/телефон/чат и сега свързваме името с конкретна физиономия, с трети за първи път се засичаме. Като цяло обстоятелствата са ни заформили като приятна компания. А това си е важно когато човек е на път. Приятната компания може да добави само хубави бонуси към преживяването.
Обстоятелствата продължават да ни изненадват положително. Бордингът на полета за Мавриций е приключил, а нашият пътнически салон е наполовина празен, така че всеки се сдобива с по две седалки за лично ползване. Какъв късмет! С моите размери, това е напълно достатъчно за спане в удобна хоризонтална поза. Но преди да се потопя в прегръдката на съня, ще изгледам няколко филма от каталога на авикомпанията. Покрай дребното чудо на чудесата не съм гледала цял филм от близо две години. Сега ще му наваксам! Започвам малко по малко да си припомням какво е усещането човек да е на дълъг път, малко по малко да влизам в кожата си, малко по малко да различавам надигащото се вълнение от предстоящото. А то, предстоящото, ме посреща още на разбуждане. Търкам сънливи очи, размърдвам все пак леко вдървени крайници, отварям илюминатора и виждам океана. Безкраен океан навсякъде. А сред него странните назъбени очертания на Мавриций. Оприличавам го на давещ се титан. Досега не бях виждала подобен островен релеф. Със снишаването на самолета очартанията на това парче земя добиваха все по-приказен вид. Наистина е като титан. Но не давещ се, а вкаменен. Паднал по гръб и вкаменен със стърчащи в различни посоки крайници. Равно, равно и изведнъж стърчаща към небесата ръка...равно, равно и изведнъж стърчащ към небесата в противоположна посока крак с разперени пръсти. Наистина нетипичен и много впечатляващ релеф. Равнини и остри скални върхове като изникнали от нищото. И после пак равнини. И бялата линия на плажовете като декоративен борд по края на тази геометрична феерия. Малка територия, която преспокойно може да се обиколи за ден с кола, но толкова разнообразна. Вече бях впечатлена.
Безпроблемно минаване през всякакви гранични проверки, сдобиване с печат във формата на птица Додо в паспорта, лентата за багаж и вече слънцето на Мавриций е по лицата ни. В ритъма на креолска музика и поклащащ танц, с който биваме посрещнати като почетни гости. За добре дошли ни подават по малка студена хавлиена кърпа, напоена с богато ароматизирана вода. Толкова освежаващо след часовете в затворената летяща кутия. Вдишвам дълбоко и вече съм напълно готова за всичко, което предстои.
Едно от първите неща, които ми правят впечатление са винаги усмихнатите и безкрайно услужливи местни. Не, не само тези, които знаят, че сме на работно посещение в страната. Всички. Случайно срещнатите по време на разходките ни из населени места. Шофьорите по улиците, които наблюдавах чакайки да пресека на светофар. Рибарите, превили гръб над натежали от улов мрежи. Всички. Всички общуват помежду си с лекота, топлота, разбиране, което може да се усети и от напълно страничен за тяхното ежедневние човек.
Много си говорих с Ирина, екскурзоводката, която бе прикрепена да ни придружава по време на целия престой. Тя самата чужденка, при първото си идване на острова също е била впечатлена именно от това. Днес, като част от местното население, омъжена на острова, тя бе напълно отворена да ми разкаже, че хората са такива защото са свикнали да живеят с малко. Първите години на политическа независимост са били гладни години и хората не са ги забравили, макар към днешна дата стандартът на живот да е чувствително повишен, на острова има много поминък. С изненада узнах, че туризмът е едва на четвърто място като общ държавен приход. Челните позиции са разпределени между земеделие, риболов, офшорен банков сектор и все по-развиващи се информационни технологии. Последните, пък, са лидер за района на Индийския океан. Продължавам да се впечатлявам силно от острова и изненадите, които ми поднася.
Друго много характерно за местните, продължава Ирина, е тяхната силна толерантност към раса и вяра. На малката островна територия съжителстват семейства от азиатски, европейски и африкански произход. Основно се изповядва хиндуизъм, но има значителен брой мюсюлмани и християни, като всички имат свои храмове, а религиозните празници посрещат заедно, като едно цяло. Често срещани са смесените бракове.
Тъй си говорим с Ирина почти цял следобед и в по-голямата част от първата ни вечер след пристигането на острова. Говорим си докато аз леко започвам да зъзна от студ. Уж на екзотично тръгнах, с целия си запас от летни рокли и ризи, а се наложи да си поискам шал от любезния персонал на ресторанта. Загърната в кашмирената му прегръдка, продължих да я слушам с широко отворени уши. Сега е малко хладно наистина, разказва тя, на границата между зимния и летния сезон сме, ноември и декември са най-добрите месеци човек да посети Мавриций. Но пък от утре програмата ни предвижда да тръгнем на север, там винаги е по-топло. Отне ми известно време, кратко, но все пак някакво, да осъзная защо на север е по-топло отколкото на юг, цял живот съм свикнала на юг да е топличкото. Да, ама зависи от географската гледна точка и къде точно ти се пада екваторът. За Мавриций екваторът е на север, значи там е топлото. Отделно, чинно попивам всяка дума, тук, на югоизток духа значително повече защото е открито към океана, на север-северозапад планините спират въздушните течения и дават допълнителен принос за по-приятен от туристическа гледна точка климат. Нали ги видяхте планините от самолета? Изгаснали вулкани, целият остров е дело на техните изригвания в миналото, релефът е подчинен на начина, по който природните стихии са оформили застиващата лава, затова е рязък, необичаен, вълнуващ. Ето го правдоподобното обяснение за моя вкаменен титан.
Попивам всяка казана дума, а времето лети. Трябва да поспим поне малко преди следващият ден да ни поднесе своите изненади. С неохота оставям кашмирения шал на облегалката на стола си в ресторанта и се запътвам към хотелската си стая.
Утрото е обещаващо - кристално небе, почти никакъв вятър, галещо слънце. Само да не беше пустото пренареждане на куфара, заради което пропуснах закуската. Беше ми истински интересно да видя какво има като сезонни предложения в онази част от бюфета, където са пресните плодове. Нищо де, в следващия хотел ще огледам и дегустирам. А сега - грабвам тефтера, фотоапарата и останалата си свежа и свободна памет и газ на лов за впечатления от хотели. Във всеки един ни посрещат като най-скъпи бизнес партньори, показват ни всичко, с което се гордеят - всякакви по вид, големина, луксозност стаи, СПА центъра, спортните съоръжения, ресторантите, баровете, винарната...изненадах се колко големи почитатели на вината са на острова и колко държат на добрите колекции от тях в хотелите, определено подчертано френско влияние. Нямат си собствено производство, климатът и почвите не са подходящи за лозови масиви, но, о!, дегустирахме вино от личи - бяло и розе. Леко, свежо, уханно. Като за консумация докато човек е полегнал на шезлонг на плажа. Да, за грандиозен финал на всеки инспектиран хотел ни оставяха да си направим на воля фотопауза на плажа му. Определено най-впечатляващото и, всъщност, истинската причина хората да искат да дойдат точно на Мавриций.
Острови с бели плажове колкото ще човек, но бели плажове на фона на драматични базалтови скали само тук могат да се видят. Набързо си дадох сметка, че тези толкова впечатлителни за мен с причудливата си форма и разположение скали са изцяло черни. Никъде няма скала в пепеляво-кафеникаква тоналност, каквито са обичайните за нашите географски ширини. Черни, дълбоко, плътно, антрацитно черни. Природата е велик художник. На фона на базалта зеленото на буйната островна растителност изглежда още по-зелено, тюркоазът на океана изглежда още по-прозрачно син, бялото на плажовете изглежда още по-бяло. Позволих си да развия в главата си картина на изригване на някой от островните вулкани, как навсякъде хвърчат малки метеорити с лава, които докосвайки водата се вкаменяват. Така днешните плажове са осеяни с мини сателитни островчета, подходящи за изследване от по-смелите и авантюристично настроени плувци. Само трябва да се внимава с морските таралежи. Където по топлите морета има скали, неизменно има и от тези опасно бодливи гадинки.
Нещо е небето рязко привлича вниманието ми - крило на кайтсърф. Ама, разбира се - плитки лагуни, топла вода, почти постоянен умерен вятър - идеалните условия за практикуване на този спорт. Точно в него момент истински съжалявам, че съм на работа и няма как да им се насладя от първо лице. По-добре да се върна при останалата част от групата и да продължим с изпълнението на програмата си, да не подхранвам излишно това си съжаление. Все пак съм на Мавриций, докосвам се до него - различен, непознат, екзотичен. Ако съдбата ми е отредила, ще дойда отново и ще мога да покарам кайт, да подчиня вятъра.
Настаняване в нов хотел, около час време за освежаване, формална вечеря с разговори за най-светлото възможно туристическо бъдеще, бързо спане, събиране на багажа, пак пропусната закуска и нов ден на хоризонта.
Вече сме в най-северната точка на острова и някъде измежду посещенията на хотели се промъква кратка пауза край Червената църква, която по-скоро прилича на параклис, католическа. Разположена изключително фотогенично край тюркоазена лагуна. На фона на базалт, разбира се. Свежа глътка за очите след поредна доза хотелски интериор. Я да чуем Ирина какво има да казва за мястото, свежа глътка и за ушите, след поредната доза сухи хотелски факти - капацитет, квадратура, условия за изхранване. Та, мястото, на което е разположен този храм с искрящо червен покрив се зове Cap Malheureux - в буквален превод Злочест нос. Или заради множеството разбити край скалите му кораби в миналото или заради факта, че именно тук акостират англичаните през 1810 година и завземат тази ценна територия насред Индийския океан от французите. Днес разбити кораби няма, само неколцина други туристи от всякакви националности и множество рибарски лодки, чакащи да бъдат подкарани към работните си места.
Настаняване в нов хотел, около три часа време за освежаване - това си е същински бонус, всички в един глас се наговаряме да посетим плажа, да се слеем с почиващите гости, да хванем кадри на залез над палмови дървета с океана за фон. Време на чиста радост от мястото, всеки по своему изживял я. Формална вечеря с разговори за най-светлото възможно туристическо бъдеще, бързо спане, събиране на багажа, пак пропусната закуска - това започва да ми става навик, лош островен навик, обичайно това ми е най-важното хранене за деня, и нов ден на хоризонта.
Правейки пълна кръгова обиколка на острова с начало около Махебург, където е международното летище, движейки се от югоизток към север и северозапад, няма как по пътя ни да не попадне Порт Луис - столичният град на острова. И като за столица заслужава да му отделим целия си ден. Не че е толкова голям, но след като домакините ни така са решили, така да бъде. Аз лично нямам против да се потопя малко поне в атмосферата на обичайното за острова, да усетя ритъма на жителите му, да чуя речта им. На Мавриций всички говорят прекрасен английски, тук-таме с френски акцент. Това са двата официални езика - английски и френски. По желание в училище могат да се изучават испански, португалски, хинди, мандарин. Третият говорим език е креолският. Но той е наистина само говорим, няма писменост, предава се от уста на уста в поколенията. Звучи мелодично и по детски симпатично. Когато слушаш местните да си говорят на креолски е все едно слушаш разговор на детска площадка, моята асоциация бе такава, предполагам силно повлияна от думичките, на които ме учи всеки ден моето собствено дребосъчесто чудо. “Инчимама” е по-полека, по-спокойно. “Бизу” е целувка. Дотук стигнах със запаметяването на креолския. Няма да си го вписвам в автобиографията сред езиците, които владея.
Самата островна столица си има всички характеристики на града - високи административни сгради, жилищни блокове, макар да е по-популярно да се живее в къщи, голямо индустриално пристанище, крепост, храмове, клаксони по улиците, опашки пред административните учреждения.
И пазари. Посетихме централния, най-туристическия, ако може така да се каже. Там, на него място се почувствах най-себе си от началото на това служебно пътуване. Сред глъчката на продавачите, сред усиленото преговаряне на цените от страна на купувачите, сред аромата на десетки познати и напълно непознати плодове и зеленчуци.
Имаше толкова странни екземпляри, които кръщавах с мои си имена - драконова краставица, тиквичка-какавида, онова-което-прилича-на-мозък-но-всъщност-е-някакъв-зеленчук.
Забавлявах се. Истински се забавлявах докато останалите от групата бяха ангажирали Ирина да им намери къде да си купят цял кокосов орех за пиене. Пила съм го това нещо, не е моето, макар да освежава доста. Беше ми по-интересно да разбера, че на пазарите цените са обявени за бройка или за половин килограм като мерна единица, за разлика от у дома където килограмът е водещ при ценообразуването. Популярно е предлагането на така наречената доза за супа. Прилича на добре аранжиран букет от предварително нарязани и почистени зеленчуци, точно колкото са необходими за направата на една доза супа. Хитро. Усмихна ме.
О, ето нещо, което определено ще пробвам - сергия за улична храна и напитки. Взимам си дал пури - дебела палачинка от парено тесто, малко прилича на катма, пълна с плънка по избор - ориз, ситно накълцани зеленчуци, мръвка - обилно удавена в масала сос. Речта на острова може да е английска и френска, но кухнята е доминиращо индийска. С цялата експлозия от аромати и пикантни вкусове, които тя носи. Масала върви към почти всичко. Дори изненадах небцето си с комбинацията ѝ с морски дарове. Прекрасно се съчетава със скариди, които тук слагат в почти всяко ястие. Имат си ги в изобилие хората, слагат си ги.
Дал пурито подпали малък пожар в устата ми още с първата хапка, така че непоколебимо се насочих към съседната сергия, за прясно изцедени на улицата сокове от екзотично комбинирани плодове. Избрах да опитам такъв от захарна тръстика, лайм, джинджифил и съвсем малко кокосова вода. Прекрасен избор, много съм доволна от себе си, потупвам се мислено по рамото! Наслаждавам се на всяка хапка и глътка докато вървя към предварително уговорената среща с останалите. Те си смучат кокосовите орехи също толкова доволни. Домакините ни са щастливи, доволен туристически агент - мирен и плодотворен бизнес.
Преди да напуснем града се качваме за панорамна гледка от крепостта. Тогава отбелязвам, че той е обграден с венец от скални възвишения, по чиито склонове пълзи в приятен хаос всякаква растителност. Виждала ли си подобен град? - пита ме колежка от друга агенция. През ума ми прехвъчат спомени от поне няколко града, в които съм имала подобно усещане. Не, не съм - отговарям, преглъщайки последната си хапка дал пури. Не съм защото за първи път съм в Порт Луис. И колкото и да ми напомня в някои отношения на вече видяни места, той е уникален, не е като никой друг по света. Не трябва да сравняваме едно място с друго защото така сами се лишаваме от възможността то да ни очарова по свой неповторим начин.
Настаняване в нов хотел, около час време за освежаване, формална вечеря с разговори за най-светлото възможно туристическо бъдеще, бързо спане, събиране на багажа, пак пропусната закуска и нов ден на хоризонта.
Пълзим на югозапад по картата на острова, по път със завои, а обратното движение никак не помага на вестибуларния ми апарат. Сили ми дава мисълта, че измежду инспекцията на хотели ще се отбием до цветната земя Шамарел и до едноименната дестилерия за ром. Което ме подсеща да ви кажа, че след базалта, най-често срещаното на острова като гледка са плантациите със захарна тръстика. Най-съществената част от местното земеделие. А където има захарна тръстика, неминуемо има ром. А ромът от Мавриций е истински добър. Дори оценен от страстен непияч като мен.
Геопарк Шамарел е една от основните туристически атракции на Мавриций и е частна собственост. Някога земята е била купена с цел земеделие, но когато започват обезлесяването ѝ, откриват дюни в преливащи по сюрреалистичен начин цветове.
В зависимост от ъгъла, под който падат слънчевите лъчи, сенките оформят различни фигури в червено, кафяво, лилаво, зелено, синьо, виолетово и жълто. Не си представяйте наситени цветове, а по-скоро бледи нюанси, за част от които трябва доста да се вгледате. Произходът, разбира се, е вулканичен. Предполага се, че така изглежда базалтът когато под определени атмосферни влияния е започнал да се размеква до състояние на глина, концентрирана на алуминий, мед, желязо и други цветни метали, даващи характерните оцветявания. Злите езици не пропуснаха да подшушнат, че собственикът на геопарка редовно “пребоядисва” дюните, за да не загубят туристическия си чар. Не се оставих тези думи да замъглят преживяването ми. Дори и така да е, какво от това?! - мястото е красиво, мястото е интересно, мястото си заслужава да се види и точка по въпроса. А сега да пийнем по чаша ромче. Дестилерията е съвсем наблизо.
Някога, в едни по-млади и по-луди години, това ми бе любимата напитка. Ромът. Любима в смисъл най-редовно и в най-големи количества консумирана. Малко на принципа количеството за сметка на качеството, без да влагам особени чувства в това какъв точно ром пия, така или иначе го заливах обилно с разредител под формата на сладка газирана напитка. Най-често. Сега, от позицията на по-зряла и улегнала възраст, от позицията на почти три години пълно въздържание от спиртни напитки, започнало дори още преди дребното чудо на чудесата да се загнезди в мен, бях истински любопитна с какви очи и, по-точно, с какво небце ще съм за рома. Преди да стигнем, обаче, до близката ни среща от първи вид, имахме организирана обиколка на дестилерията. Самите процеси по стоварване на сноповете събрана от полето захарна тръстика, смилането им в огромни мелачки със заплашителни метални резци, къкрещото им ферментиране в огромни метални варели не ме впечатлиха кой знае колко. Така де, у дома от поколения се вари ракия, бащата на дребното чудо е от троянския край, където съвсем си имат традиции в тази област, механизмът е един и същ.
Нашият фокус в този слънчев ден бе върху рома. Вече бяхме стигнали до изрядно окосената морава във вътрешния двор на дестилерията, където под сянката на палми ни чакаше спретнато подредена дегустационна маса с девет вида ром. Цели девет!
Краката ми леко се подкосиха още преди да сме стартирали със самата дегустация. Любопитството ми започваше да прераства в леко опасение ще мога ли да продължа след това с останалата част от програмата за деня. Стегни се момиче, стегни се, не се дръж като ощипана госпожица, хайде идва първата чашка с най-простия и класически модел от питието. Отпивам, усещам етанолът върху езика си, тръпчиво е, преглъщам, изгаря ме леко. Добре, този ром не ме впечатли, имаше твърде наситено спиртно усещане. Да видим двойния дестилат. Идея по-добре. Златната серия - най-мек. Или пък вече бях започнала да свиквам с алкохола. На мен ли ми се струва или любезният ни домакин започна да пълни все повече и повече чашките ни? Ром с добавка на ванилия, също доста отглеждана на острова, ром с добавка на букет от подправки с доминираща нотка канела - о, фаворитът ми до момента, а главата ми започна леко да се замотва, вероятно от слънцето, което се бе вдигнало високо на небесната шир. Три ликьора с ромова основа и добавка на кафе, мандарини, ванилия. По-изразено сладки отколкото ми се харесва. Да, определено ромът с канела остава на лидерска позиция. Ще купя поне една бутилка да занеса в офиса. За вкъщи няма смисъл, нямаме навика да си пием в домашни условия, най-много да го използваме за направата на някой домашен сладкиш където качествата му няма как да заблестят напълно.
Групичката ни се придвижва към следваща дегустационна маса. Още пиене? Не съм сигурна дали е добра идея за мен...Отлежали 7, 9 и 12 години ромове. Е, такова чудо не съм опитвала никога досега. Цветът, плътността, ароматът - всичко им е различно. Определено са черешката на тортата в това преживяване.
Отпускам се на дървен стол и оставям слънцето да ме заслепи право в лицето докато останалите щурмуват магазина на дестилерията. Аз имам своя идея за това къде да направя покупките си, ще ви я споделя след малко, когато ходът на хронологията ни отведе до нея.
Искаш ли да опиташ още нещо? - чувам гласа на домакина ни. Още пиене?!? А, не, този път съм благодаря, освен ако нямате хотелска част където да положа глава на възглавница за поне час-два след това. Не, не, друго е, ела. И ме повежда към съвсем отделна част от вътрешния двор, където няма други туристи и на една почти самотна дегустационна маса стоят няколко бурканчета със съдържание в слънчеви цветове. Сладка. В смисъл конфитюри от екзотични за нас плодове. Дойдохме си на думата! Това вече нямам опасения да го пробвам в каквито и да било количества. Сладко от гуава, сладко от банани - малко прилича на захаросано бебешко пюре, прясна ми е асоциацията - сладко от папая, сладко от личи, сладко от манго. Засмях се на мисълта, която пробяга през главата ми - за тях, за хората от Мавриций е толкова обичайно да си сварят конфитюр от манго, колкото за нас от праскови или череши. Вероятно всяка добра домакиня на острова го прави. И вероятно за тях сладко от череши ще е също толкова екзотично колкото за нас това от личи.
Ти май предпочиташ друга употреба на захарната тръстика пред тази, включваща ферментацията ѝ, пошегува се с мен домакина ни докато опитвах възможно най-дискретно да изчистя със салфетка омазаната си в лепката сладост брадичка. И още как! Само ако отглеждахте какао на острова, тогава да видиш ти! Нямаше да изляза от фабриките за шоколад! Тогава следващия път иди до Реюнион, съседният, сестрински остров на Мавриций - там е най-голямото производство на какао в района. Благодаря, ще го запомня и може би наистина някой ден неведомите пътища на съдбата или на работните ангажименти ще ме отведат до там.
Почти не помня как протече останалата част от деня ни. Със сигурност имахме обяд, повозихме се малко напред-назад и преди да се отправим за настаняване към последния ни хотел на острова се отбихме до голям търговски център по молба на групата. Когато се пътува с група такава инвестиция на време е просто неизбежна. Но съм се научила да я приемам позитивно защото във всеки голям търговски център, наред с обичайните туристически стоки винаги, задължително винаги има и магазин на местна хранителна верига. Какво толкова му е положителното, ще кажете, та нали ви хранят и поят повече от добре на тези инфотурове? Ето я моята малка тайна за покупките на подаръци от местата, които посещавам. Не съм почитател на прахосъбирачките като магнитчета, декоративни чаши, статуетки и подобни. Семейството и близките ми приятели знаят, че обичайно им нося по нещо малко и сладко. Буквално сладко. В много редки изключения - солено, ако това е преобладаващият вкус за дестинацията. Задължително местно производство. А най-добрите цени за това са в хранителните магазини където пазаруват и местните. От Мавриций напълних куфара си с бурканчета с конфитюри от всички налични екзотични плодове и захар - мусковадо и демерара. И бутилка ром за офиса. На ум го бях обещала на колегите си по-рано през деня. Канелен ром Chamarel. И всички бяха щастливи да ги получат и още по-щастливи да си ги изконсумират. И най-вече щастливи, че няма да се наложи да им търсят място насред всичко в дома си и да се занимават от време на време да чистят прахта от тях. Намирам идеята си за доста практична, а вие?
Настаняване в нов хотел, около час време за освежаване, формална вечеря с разговори за най-светлото възможно туристическо бъдеще, бързо спане, събиране на багажа - затруднено от направените предишния ден покупки, този път непропусната закуска - първата ми на острова, и нов ден на хоризонта - последният.
Събирането на багажа тази последна острова сутрин бе усложнено не само заради вече накупените подаръци, но и заради организацията, която ни предстоеше. По програма щяхме да прекараме половината ден на катамаран в океана, после да имаме разглеждане на един от най-луксозните и скъпарски хотели, придружен от бизнес обяд и за финал - газ към летището за обратен полет към София през Истанбул, в тази отсечка летях заедно с групата. С повишена концентрация на мисълта трябваше да предвидя какво да сложа в ръчния си багаж, така че да не се налага да ровя и размествам повече неща из основния куфар. С известно самодоволство установих колко добре се справих с тази задача, не съм загубила навиците си от преди временното прекъсване на служебните си пътувания. Дори изпитах леко превъзходство над колегите, които се вайката, охкаха, тюхкаха по темата и цял ден все нещо ровеха, донагласяха, вадеха, добавяха към багажите си. Превъзходството на Скорпиона в организацията. Не вярвам в зодии, ама звучи добре.
След това отклонение за самореклама ни откараха до пристанището на селище Черната река (Black River), откъдето се качихме на борда на катамаран. Щяхме да преследваме делфини в открити води.
Увериха ни, че точно в този залив има много и не се притесняват да доближават до лодките. Но винаги спазват разумна дистанция, имат си едно наум за хората. В тази светлина много се забавлявахме на плаваща в наша близост лодка с бледолики туристи, които при всяко доближаване на делфин до тях скачаха във водата и започваха да плуват в несвяст в опит да пипнат животинката. Може да предположите какъв бе крайният резултат от тези напъни. Дали който им е продавал екскурзията ги е подлъгал, че ще могат наистина да плуват с делфини или просто тяхната си собствена логика ги водеше в тази посока, но видимото им отчаяние, нарастваше с всеки провален опит и водеше до все по-комичен следващ. Направо си беше като stand-up comedy за нас, или в духа на мястото и обграждащите ни условия - swim-up comedy. Ето защо винаги, ама винаги трябва да се говори истината за туристическия продукт пред клиентите, дори да има минуси или неща, които не отговарят на техните представи. По-добре да се откажат преди да са тръгнали, отколкото да бъдат излишно разочаровани когато пристигнат на място и повече да не ни потърсят за съвет и професионално съдействие. На това правило опитвам да уча всичките си колеги от отдел продажби. За доброто на всички замесени страни.
Последен къс от пъзела на спомените ми от Мавриций - Ле Морн. За нас това си е скала, официално се води планина. Най-емблематичната височина на острова, заемаща гордо своето място на почти всеки кадър, заснет от въздуха и придаваща характерен релеф на югоизточната му част. В нейното подножие е, може би, най-добрият плаж в дестинацията. И, съвсем логично, точно там са разположени няколко от най-скъпите хотели.
Доста набързо приключих с поднесения ни обяд и се отправих за няколко снимки към плажа. А бялата ивица се простираше докъдето ми очите стигаха. Наистина е най-добрият от всички плажове, които успяхме да видим до момента. И с този скален гиган отзад. Прекрасно. Величествено. Неуловимо като енергия с обикновен фотографски обектив.
Залисана в опитите си да хвана от всеки ъгъл тази красота, сътворена от екзплозивната сила на природата, натопих единия си крак до глезен във водата. Едната ми кецка подгизна обилно, а с този чифт се предполагаше да съм по време на полета. Цъкане с език, вайкане, тюхкане от страна на колегите, които видяха какво стана. Е, какво пък толкова, хора?!? Ако това е още един начин да си занеса малка частица от Мавриций у дома, защо пък не!
И, да, все още не съм си изпрала точно този чифт кецки. Вече месец след като съм се завърнала на родна земя.
