Жеравна - малкото село с голямата душа

"Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения - всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства." Това е цитат, в който вярвам безкрайно много, на Йордан Йовков, който от своя страна има вовеки отредено място сред личните ми най-любими автори. Винаги съм усещала особена свързаност с текстовете му. И винаги неговите текстове са ме препращали като асоциация към малкото старопланинско селце, в което е роден, отрасъл и творил в ранните си години. И под "винаги" имам предвид наистина винаги. От онзи ученически момент, когато с лека досада трябва да изчетеш задължителната за програмата на съответния клас литература, до съвсем наши дни, когато с насладата на натрупалия зрялост ум препрочитам творбите му от време на време. Никога няма да ми омръзнат, дори напротив, с всеки прочит ми въздействат все повече. И това е стихийната сила на думите, за която говори самият автор, явно овладяна, укротена, впрегната в градивност от него самия.

По същото онова време, когато се докоснах за първи път до неговите текстове, в прогимназиалните ми години, от училище ни заведоха на еднодневна екскурзия до Жеравна, сгушена сред диплите на Сливенския Балкан. Една съвсем обикновена екскурзия, по време на която се очаква учителите, изтеглили късата клечка да пътуват с групата, да усмиряват десетки дечурлига в предпубертетска възраст, опитвайки да оцелеят във физическа и психическа цялост до края на деня със съвсем ясното съзнание, че за тези дечурлига най-важното в момента е, че не са затворени на чиновете си в класните стаи и пропускат ден занятия пред черната дъска. И нищо повече, и нищо по-малко. Все пак действието се развива в едни години когато не беше модерно да се говори и работи целенасочено върху детската впечатлителност и емоционалност. А тя, впечатлителността, си е там, вътре във всеки човек и работи неуморно по създаването на причинно-следствени връзки, асоциации, спомени. От най-ранна възраст до заника на дните. Така и моята собствена емоционалност съхрани усетената на мястото енергия, въпреки крехката ми възраст, и винаги ми е подсказвала да се върна там. Там, където думите от белия лист оживяха за мен. Там където любимата ми учителка по Български език и Литература се приближи до хипнотизираното от красотата на калдаръмените улички с надвиснали над тях дървени чардаци извънредно младо  мое "Аз" и с намигване ми каза "Знам, че ти харесва". Знаеше. Беше чела мои свободни съчинения по предварително зададени теми, беше чела и разсъжденията ми по Йовковите творби. Знаеше, че дори и на онази крехка възраст, бях усетила духа на селцето.

Това посещение се превърна в спомен за цял живот. Не детайлен, по-скоро обвит в мъглявина, каквато обичайно долазва с хода на времето и понякога ни кара да забравяме неща или да идеализираме други. Точно мисълта за подобно идеализиране години наред ме възпираше да се върна на мястото. Ами ако развалях детския си спомен? И така още години се проточваха и проточваха, а в главата ми Жеравна все звучеше като излязла от жерава, изтъкана от огън, от плам. Макар името да идва от старобългарска дума, означаваща "воденица", средство за боравене с противоположната на огъня стихия - водата. Но ако пламъкът не е в името, то със сигурност го има във въздуха над мястото с цялата му околия. Потвърдих си го сама за себе си в един септемврийски уикенд. Разбира се, взех и половинката, да ми пази страх един вид, когато се изправя пред спомените си. А те, спомените ми, ме прегърнаха топло, неочаквано топло за "добре дошла", хванаха ни двамата с половинката за ръка и поведоха през същите онези калдаръмени улички от детството ми. И се усмихваха широко когато забележеха да се хипнотизирам по същия начин, на същите детайли, които ме бяха впечатлили тогава. Не, определено нямаше да разваля детския си спомен. Щях да го допълня, оцветя, да пооправя фокуса му от мъглявината, да го пречупя през натрупаните години житейски и приключенски опит, и да го складирам отново за ползване в моментите, в които имах нужда да се върна към него. Като сега, пред белия лист, на който ще излея моите думи с техните собствени бои, линии, форми, звуци, движения.

Пристигнахме в късен съботен следобед, все пак от София са си близо четири часа път, почти три пъти повече отколкото от Бургас, който бе начална точка на онази екскурзия в далечното ми детско минало. А и ние не бързахме. Когато сме на път никога не бързаме, стигат ни вечно изтичащите крайни срокове и вечно недостигащите часове в денонощието когато сме в града, когато сме на работа. Пътят е нашият способ за постигане на нирвана, шумът на двигателя е нашата мантра. Затова и не бързаме. Наслаждаваме се на изминатите километри и понякога се отбиваме от предварително начертания план, за да видим още нещо интересно, още нещо красиво. Като, например, този конкретен път - потопената църква на язовир Жребчево, “Свети Иван Рилски”. Ще кажете нерде Ямбол, нерде Стамбул, ама, всъщност, отбивката от пътя е само тридесетина километра, а си заслужава напълно. Това, може би, е най-известната по нашите земи потопена църква, със сигурност най-сниманата, участвала е като декор дори на музикални клипове. Има магия там. Наоколо всичко си е съвсем обикновено - есенно попресъхнал язовир със задължителните няколко коли и кемпери рибарски компании, препрегорели треви и храсти, прашен път, по който човек тръгва. И с всяка крачка напред нещо неопределено, но вълшебно се случва. Първо надвисналите почти сиви облаци се разкъсват, за да се подаде иззад тях кристална небесна синева и снопове слънчеви лъчи, които падат косо върху каменните останки от тялото на храма, осветявайки всяка малка ниша, която вероятно би останала незабележима при мрачно време. После чува пеещите хлопки на стадо овце, които като на филм подминават в облак прах. Накрая, заставайки фронтално срещу църквата, вижда нейното лице - два прозореца, като детски любопитни очи, но с лека тъга в тях, срамежливата усмивка на входа, там където някога може би е имало врата. Краката сами тръгват навътре, за поклонение, смирение, благоговение. Има сила, има енергия в храма, отдавна прежален от църковната институция и забравен. Поглежда човек към небето, същата кристална синева, която се откри след оттеглянето на почти сивите облаци, няма покрив църквата, покривът ѝ е самото небе. Поглежда човек и усеща безкрая. Безкрая на всичко, но най-вече на собствените си мисли и емоции.

След такава зареждаща отбивка няма как, просто няма как, златното на късното следобедно слънце върху полята по пътя и непосредствено преди Жеравна да не изглежда по-златно от обикновено. Няма как, просто няма как, леко прохладния повей, който усещахме през отворените прозорци на колата да не е предвестник на усещането за лекота повече от обикновено. Емоцията от отбивката до потопената църква се оказа катализатор за всички предстоящи вълнения.

Селцето е толкова малко, че съвсем бързо стигнахме мястото си за настаняване. Умишлено избрано в непосредствена близост до родната къща на Йордан Йовков, която бях намислила, абсолютно планирано и преднамерено, да посетим в последния момент, точно преди отпътуването ни обратно към столицата. Умишлено избрано от мен на най-високия хълм с панорамна гледка към околността. Там където старопанинските поляни преминават плавно в гъста гора. Там където се виждат очертанията на местността Добромерица, място за провеждане на ежегодния Фестивал на фоклорната носия от 2008 година насам, притегателна сила за хиляди посетители в предпоследния уикенд на август месец. Фестивал с прекрасен замисъл и случващ се също толкова прекрасно, който ние няма да посетим само и единствено защото не си падаме по скупчването на толкова много хора на едно място. Което пък няма нищо общо с отминалите вече, дано!, години на пандемията, просто сме си такива с половинката. Наречете ни с красивата българска дума “темерути”, но предпочитаме да си преживеем дадено място и време сами за себе си, или да го съпреживеем заедно, между нас си. Правим и изключения за близки до сърцата ни приятели, но напоследък се случват все по-рядко заради несходство в работните, семейни и ежедневни графици. Ако се зачетете в детайли за този фестивал, хареса ви идеята, искате да я прегърнете, знайте че имате възможността за това поне още петнадесет години. Договорът между организаторите и Община Котел, в чиито предели попада архитектурен резерват Жеравна е за общо тридесет лета. Тъй научихме в разговор със собственика на къщата за гости, в която умишлено бях избрала да отседнем. Добре де, може пък да не сме съвсем темерути, все пак където и да отидем, все си намираме приказка с местните. Може би по-правилно е да бъдем определени с друга хубава българска дума “саможиви”. Пак стигнахме до силата на думите и тяхната правилна употреба с всичките им нюанси. Няма как, със сигурност духът на Йовков все още витае над селото. Поседнали на дървени шезлонги сред поддържана зелена морава и още неща научихме от домакина ни. Регистрираните постоянни жители на резервата, обявен е за такъв още през 1964 година, са около малко над 300 души, паметниците на културата по официален списък са около малко над 150. Общо взето на всеки двама души, най-общо казано на всяко семейство, си пада по един паметник на културата. В кафенето на Димчо Кехая, онова същото от Йовковите Старопланински легенди, се предлага безплатно кафе в неделя, час след църковната служба за онез, присъствали на нея. На финала на раздумката ни с изненада научих, че сме сред последните гости на селото за сезона, обичайно към средата или най-късно края на септември месец, повечето семейни хотелчета и къщи за гости затварят, зимата почти няма интерес за посещение, най-много около Нова година някоя по-голяма компания да се събере и да си наеме цяла къща. А Жеравна би била толкова красива в снежна премяна. В моите представи поне със сигурност беше.
След оттеглянето на домакина ни към механата на хотела, да обърне внимание и на другите си гости, останахме още малко на шезлонгите, загледани в нощното небе, нощта ни бе хванала залисани в разговори, и заслушани в песента на щурците, друго освен нея и спорадична хорска реч не можеше да бъде дочуто. Двигател на кола би било същинско кощунство насред тази спокойна идиличност, то нямаше и откъде да дойде, селцето бавно бе потънало в кротката си дрямка. А по нашите стандарти си бе още рано, едва половин час след двадесет и първия за денонощието. Това провокира желанието ни да се отправим на вечерна разходка. От възвишението, на което се намирахме, видяхме едва-едва да мъждукат няколко светнати прозорчета, може би няколко, не повече от десетина, улични лампи, от тези съвсем слабите, с жълтата светлина. Въоръжихме се с връхни дрехи, беше захладняло значително, и лични фенерчета, които да използваме само в случай на нужда, и потеглихме. Потеглихме да станем част от тъмнината, две сенки сред нощта. В някакви моменти се чувствахме като Рада и Шибил. Две влюбени сърца, хванати за ръка, кръстосват в тайнство улиците, далеч от хорските очи, самите те взрени в милионите старопланински звезди.  Романтично, идилично, поетично. За щастие не и трагично, както в Йовковата творба. Поспряхме на централния площад, тъмнината не носеше безпокойство, дори напротив, чувахме равномерното дишане на заспалото селото. Кой каквито и грижи да е имал през деня, сега се лекуваха в съня. Има душа Жеравна, голяма душа, спокойна душа.

Утрото ни посрещна с дрезгавия глас на ранобуден и настоятелен петел. Стори ни се, че настоява да тръгнем отново из уличките на селцето, да ги видим в друга светлина, или изобщо на слънчева светлина, вместо да се излежаваме по леглата. Тревата в двора на хотелчето ни бе росна и студена на допир, слънцето бавно се изкачваше по хоризонта, за да сгрее на всички живи твари сърцата. Хапнахме чудни пухкави мекички с домашно смокиново сладко, затворихме зад гърбовете си тежката дървена порта на временното ни туристическо местообитание и закрачихме по калдаръма надолу. Жеравна отдавна се бе събудила за новия ден, душата ѝ пееше със звънците на изведените за паша из близките поляни стада, душата ѝ се пълнеше с емоциите на новопристигналите посетители от близко и далече. Тази нейна голяма душа. Тази нейна стара душа, таяща толкова спомени - за добро и разцвет, и за лоши, пагубни дни. Душа от миналото, запазила живеца си в настоящето.

Докато сновяхме из тесните улички, докосвах с ръка червеникавите керемиди по дуварите на къщите - своеобразно въплъщение на легендата за Хан Кубрат - почти всички бяха изпочупени или напукани, но заедно бяха едно стабилно във времето цяло, устояло на превратности от различен характер. Едно цяло, което придаваше акцентиращ щрих върху образа на Жеравна. Заглеждах се в лозниците, виещи се по цялата височина на къщите, обичайно на два ката, исках да проследя откъде идат и накъде отиват. Очаровах се от кашпите с мушкато, поставени на почти всеки перваз - това, лично за мен и според мен, е цветето, което най-добре подчертава възрожденската ни архитектура или пък толкова съм свикнала с наличието му на места, обявени за архитектурни резервати от национално значение, че образът му е неделим с този на традиционната едновремешна къща. Най-често червените му цветове подчертават напуканата и състарена от годините дървена дограма с метални обкови. Ако на прозореца са поставени бели пердета с изплетена на една кука орнаментика, то тогава идилията е пълна, съвършенството е постигнато. В Жеравна от това съвършенство имаше по много.

Отново стигнахме до централния площад. Там душата на селото вибрираше. От едната ни страна бяха изложени за продажба ръчно тъкани изделия, по-скоро със сувенирни размери. Прекрасен образец на котленската килимарска школа, изворите на която са само на петнадесетина километра северно от Жеравна, може да се потопите в тях, да се оставите да ви понесат по бурното течение с магията си, ако имате още няколко часа по време на престоя си в района, които да посветите на Галатанското училище в Котел, подслонило експозицията “Старокотленски килими и тъкани”. И него съм посещавала в ученическите си години, и от него бях белязана, макар едва преди около десетилетие да започнах осъзнаване, разбиране, търсене и разучаване на символиката, която се влага в подобни изделия. Всяко нещо с времето си. Ако не ви се напуска Жеравна, ако сте се слели с нейната голяма душа, за което напълно бих ви разбрала, пълноразмерни образци на тъкачното изкуство има в къща-музей “Сава Филаретов” и къща-музей “Руси Чорбаджи”. Характерно за котленската школа е, че всяка тъкачка сама създава моделите си. Първо ги рисува, като подготвителната работа трае 2-3 месеца, а самото тъкане на средно голям килим отнема около 6 месеца. Върху котленския килим преобладават червеният цвят, като символ на плодородие и здраве; зеленият – спокойствие и хармония; синият – ведрина и щастие; жълтият – светлина и топлина; лилавият – зрялост и мъдрост; белият – чистота и невинност. "Животът ми е пъстър килим. В неговите шарки са вложени многоцветна радост, нишки бяла вяра, кълбо от черна тъга и мъка, светъл слънчев лъч. На стана на дните ми всеки ден прибавям багрите на своите най-скъпоценни мечти, надежди за бъдещето и душевни трепети. И трябва да има от всичко, за да е истински и пълен със смисъл живота ми, а килимът да свети с автентични цветове." Така пише Величка Ангелова, автор на книгата "Магията на котленския килим".

Душата на селото, на Жеравна, продължаваше на вибрира. От другата страна на централния площад група ученици, видимо гимназиален курс, се бяха разположили на стратегически места със стативи пред себе си. Пленер на художествена паралелка. И това е магия. Да нарисуваш душата на дадено място с въглен, пастел, боя. Да я покажеш през собствените си очи и със собствените си изразни средства. Такъв върхов момент, да видиш как дете отприщва емоцията си върху бялото платно. Без да знам имената на тези малки художнициги ги почувствах близки до себе си, до онова извънредно младо мое “Аз”, усетило Жеравна за първи път. Моят Шибил ме хваща за ръка и леко подканя да поседнем на малка пейка, скована от две дъски и няколко големи дънера, пред портата на незнайна къща. Да поседнем и да погледаме дали някоя от раждащите се пред очите ни картини нямаше да се доближи до нашата гледна точка за селцето.

Прекарали сме известно време в съзерцание и внимателно проследяване на все още колебливите линии изпод ръцете на младите творци, слънцето започна да позлатява съседните хълмове, трябваше да се отправим към абсолютно планираната ни и преднамерено оставена за последна спирка за деня - родната къща на Йордан Йовков.

По път проскърцващият ми корем подсказа, че не сме сложили и залък в уста след чудните пухкави мекички с домашно смокиново сладко. Колко прозаично ми се стори това да изпитвам глад на фона на приютилата ни в голямата си стара душа Жеравна. На фона на паралелите в емоциите и впечатленията ми между моето извънредно младо “Аз” и сегашното ми зряло, може би, улегнало “Аз”. Но физиологията си е физиология и си има своите нужди. За сядане в механа нямахме време, щяхме да се озовем пред заторените порти на музея, на крак нямаше какво да се похапне. Ех, ама как няма една сергия с казанлъшки понички точно тук и сега, от онези раздрънканите, миришещи на отдавна употребявано олио за пържене, замаскирано с ванилова есенция, димящите. Сещате се, има ги на толкова много безкрайно неудачни места като паркове, фестивали, около други архитектурни, исторически или природни забележителности, как тук са пропуснали да довлачат поне една такава?!?...Шегувам се! Никога не бих позволила на глада да замъгли дотолкова разума или естетическата ми настройка за света. Но така или иначе стана дума, в Жеравна няма нищо подобно. Нито казанлъшки понички, нито какъвто и да било друг тип сергии, фургони със съмнителни в качеството си хранителни “изкушения” или шарени азиатски имитации на традиционни сувенири. Резерватът е запазен като резерват в пълниия смисъл на думата и ако имате нужда да заситите тялото си, не само душата и сърцето, то опциите са няколко битови механи и семейни ресторантчета, прословутото кафене на Димчо Кехая за подслаждане и каквото могат да предложат домакините на избрания хотел или къща за гости. При така описаните обстоятелства малка бакалия, буквално пряка преди Йовковата къща, ни се стори спасителен пояс. Колкото и беден да е изборът, все нещичко ще ни допадне, било то и блокче шоколад. Шоколад! Това ще да е, усещах необходимостта от шоколад. Силните емоции имат нужда от шоколад. Да, ама не. В малката бакалия, пряка преди Йовковата къща, нямаше шоколад. “Бяхме заредили няколко, но вчера купиха последния, май повече няма да зареждаме, то зимата сме си само местни и никой не купува”. Думите на продавача се блъскаха някъде между ушите и мозъка ми, отказвайки да бъдат осъзнати и възприети като истина. Това е първото, абсолютно първото място, на което не мога да открия шоколад. Въздъхнах в опит да прогоня налегнатала ме рязко горест и погледнах назад към моя Шибил, който безпомощно разпери ръце, и дори още по-назад, към селото. И изведнъж ме осени - та кой би имал нужда да се подслажда с изкуствено захарно изделие след като на душата му мед капе насред тази хубост. Ще попия още от нея и ще забравя за нерационално-абстинентното си поведение от преди няколко мига. Всеки има своите малки слабости. Продавачът бе видял, усетил и разбрал моята. И се усмихна благо, пресегна се към надвисналите над входа на бакалията клони на плодно дърво, откъсна златна на цвят круша и ми я подаде с намигване - “знам, че ще ти хареса”. Пари не взе. А колко само бе вкусна и сочна! Няколко капки лепкав от сладост сок се стекоха по брадичката ми и капнаха на калдаръма. Простичките неща, носещи толкова радост и лекота на село, които така ни липсват в забързаните големи градове. Засрамих се, че изобщо бях и помислила за шоколад.

Ето ни пред портите на Йовковата къща, своеобразен храм на моето вдъхновение, където да благодаря, да се поклоня и помоля, да почерпя още от силата на думите. Половинката, моят Шибил, като един безкрайно съобразителен и тактичен човек, се оттегли да разглежда нещо свое си из вътрешността на къщата, остави ме да приседна смълчана в краката на твореца, да му разкажа за дългия път, който извървях от първата ни среща досега. За намерената съвсем наскоро смелост да пиша, да използвам словото като способ за себеизразяване, като моя начин да предам емоциите си на света.
В тези кратки мигове на усамотение усетих напълно да потъвам в душата на селото, в голямата душа на Жеравна. Душа със собствени бои, линии, форми, звуци, движения. Като думите. Като думи за душата и душа в думите.