За първи път посетих Париж, когато бях на 15. Не се влюбих от пръв поглед, не усетих романтика, нито прилив на вдъхновение, нито дори желание да се изгубя из малките улички на Монмартър. Градът ми се видя мръсен, голям и прехвален.
По ирония на съдбата, 4 години по-късно спечелих състезание по френски език, а наградата ми беше седмица престой във френската столица. По това време вече живеех в Ница, та вече си бях на “ти” с френския език и култура. Стигнах до Париж, но този път с нулеви очаквания. За щастие, след една седмица фриволие в града на любовта, по-зрялата ми версия успя да види неща, за които 15-годишната Мария бе останала сляпа. Тогава го реших - някой ден щях да живея там и това не подлежеше на коментар. Мечтата ми обаче беше твърде смела и далечна, затова съвсем не очаквах, че само 3 години по-късно, след цяла една пандемия, аз щях да предпиема реални мерки и да се преместя там.
Знаех, че ще е трудно да го направя, но след като вече имах френско образование, телефонен номер и банкова сметка, бях решила, че проблемите ми са наполовина разрешени. Грешка. Оказа е, че да си намериш апартамент в Париж без договор за работа, студентска виза и прилична сума пари в банковата сметка, не е трудно, а невъзможно. След няколко месеца търсене на жилище, бях напът да се откажа, но реших да дам шанс на платформата - greataupair.fr., чрез която можех директно да се свържа със семейства, склонни да подслонят млади хора, в замяна на услуги като гледане на деца, почистване и/или готвене.
Регистрирах се, прикачих резюме, отговорих на един куп въпроси от платформата, а после забравих за нея до деня, в който отворих пощата си и се натъкнах на интересно предложение - покана от френско семейство да съм “fille au pair” с единственото задължение да готвя вечеря и да правя компания на 14-годишно момиче от 18:00 до 20:00 през делничните дни. В замяна щяха да получа стая. СТАЯ, в ПАРИЖ!!!
Какво губех? Набързо минах видео интервю, запознах се с част от семейството и съв завидна решителност, само 10 дни по-късно, вече пътувах към Париж.
Не знам дали беше заради силното вълнение от новото начало или градът наистина беше толкова очарователен, но първите дни след пристигането ми не стъпвах, а летях. Попаднала бях в невероятно интересно семейство, живеещо в сграда, подарена им от самия Наполеон. И двамата родители бяха с крайно отговорни професии, притежаваха замък с 30+ стаи, няколко къщи в различни части на света и цели 7 деца пръснати по земното кълбо. С други думи - бях попаднала в един друг свят. Най-малкото от децата, което вече съвсем не беше малко, се падаше моя отговорност.
Въпреки по-гореизброениете неща, това бяха съвсем обикновени хора. Или поне така изглеждаше на пръв поглед. Апартаментът им, въпреки невиждано големите си размери, не беше особено поддържан. На плота в кухнята зееше голяма дупка, част от тапетите бяха излющени, мебелите бяха захабени, а стаите на вече напусналите дома деца, приличаха по-скоро на складове.
С течение на времето осъзнах, че за един работохолик, домът се превръща в място за спане, а не в приоритет. И двамата родители бяха нагърбени със стотици задачи и между работните срещи, ремонтите на къщите им, пътуванията и поддържането на цял замък, трудно оставаше място за онова, което ги чакаше “у дома”.
Да се върнем към прясно пристигналата мен. Вече споменах, че бях поела отговорната задача да приготвям вечеря. Това, което пропуснах да спомена обаче, беше никому-известния факт, че прекарала последните 8 години от живота ми като веган. Не бях готвила за други хора и не бях виждала сурово месо от дете. В кухнята на новото ми “семейство” разполагах само с продукти, които дотогава не присъстваха в ежедневието ми.
Представете си как се почувствах щом още с пристигането ми чух присъдата: “Marie, sors le boeuf du réfrigérateur, s'il-te-plaît!” (“Извади телешкото от фризера, моля!”). Поех си въздух, запретнах ръкави и някак успях да сготвя първия си boeuf bourguignon…
Не знам дали беше от куртоазия или наистина бе станало чудо, но изядоха всичко.
След този ден, чаках с нетърпение да стане време за вечеря, да сляза в кухнята (живеех над тях) и да видя какви продукти ме чакат. Хващах по няколко книги с рецепти, поемах си дъх и започвах да готвя. Киш, пармиджана, огретен, домашни ньоки, къри, всякакви меса, лазаня, супи и ароматни сладкиши за десерт. За моя най-голяма изненада, те бяха повече от доволни, а аз в действителност ГОТВЕХ!!!
През времето, в което не приготвях вечеря, можех да правя всичко, което пожелая. Чувствах, че разполагам с цялото време на света да остана насаме с Париж. Моят префърцунен, мрачен, напрегнат, но любим Париж.
Понякога просто обичах да излизам и да се разхождам без посока. Оставях се на павираните улици на града да ме отведат там, където пожелаят. Така открих парк Monceau, Rivoli 59 и латинския квартал.
С времето, вечерните разходки по Сена се бяха превърнали в рутина, магазинерите в кварталния магазин - в приятели, а ежедневната разходка за кафе - в източник на неизмерно щастие. Дори не ми омръзна да виждам купчината метал по-известна като Айфеловата кула. Радвах ѝ се сякаш я виждах за първи път всеки ден щом я зърнех отнякъде.
Винаги ще казвам, че за да обичаш напълно Париж, трябва поне малко да го мразиш. Към него трябва да подходиш с детска наивност, да му се оставиш да ти се разкрие, да те омагьоса, да се настани трайно в сърцето ти, а после да не си представяш, че има друго място на света, на което можеш да живееш. Разбира се, това е само заблуда. Човек би могъл да живее и другаде, и да му е хубаво, но Париж успява да заблуждава и в това му е чара.
След 11 месеца там, парижанският ми романс приключи, а аз благодарна се отправих към следващото ми приключение. Кякто споменах, има и живот след Париж! За финал оставям този цитат от Ърнест Хемингуей, тъй като той по-добре от мен е успял да хване есенцията на града:
“Ако сте имали достатъчно късмет да сте живели в Париж като млад, тогава където и да отидете до края на живота си, това ще остане с вас, защото Париж е трогателен празник."
