Баланс между работа и семейство - какво е това и има ли почва у нас?

И на мен НЕ!

А трябваше да бъде точно така. Майчинството никога не ми е било цел. Не съм чакала с нетърпение този етап от живота си. Но винаги съм си мислела, че ако/когато стане, ще се справя с лекота. Колко пък да е трудно. Децата ми щяха да бъдат слънчеви, умни, възпитани, разумно палави и разбрани. Нямаше да се тръшкат, да крещят, да се бият, да се лигавят и да се въргалят по улиците, паркингите, градинките и асансьора. А аз щях да съчетавам прекрасно ролята на майка, работеща дама и великолепна жена. Защото съм силна, упорита и няма нещо, което да ми се опре. В редките моменти, в които съм си се представяла като майка, пред очите ми се редяха едни цветни следобеди с децата, едни лежерни уикенди на открито, кошници за пикник, бели ризи, шикозни шапки и тихи игри, съвсем като по рекламите на прах за пране и натурални сокове.  Ядец.

Как започна всичко

Забременях на 35. Планирано. И тотално неподготвено. На 36 се сдобих с прекрасен, здрав юнак, който спеше, ядеше и не боледуваше. Чудо дете, докато не удари 6-7 месеца и не реши, че вече му се ходи, макар и с подпиране. Ураганът Виктор на 9 месеца тичаше и се катереше като планинска коза, а ние се научихме да заключваме спалнята, че нощните му похождения край нямаха. Върнах се на работа когато той беше на година и 3 месеца. Нещата тамън бяха на път да влезнат в някакви прилични релси, когато изневиделица се появи Богдан. Този път аз бях още по-неподготвена, но приех нещата сравнително спокойно. Колко пък да е трудно? Ами, толкова е трудно. Деца с разлика около 2 години се гледат кошмарно, особено първата година на малкото, когато баткото е тасманийски дявол, който в любовта си е на път да убие дребното по няколко пъти на ден. В общи линии, основната борба е в края на деня всички да са живи и здрави. Преди години една колежка ми каза, че като ходела на работа, си почивала от децата. А аз не ѝ повярвах и я изгледах странно. Права е била. Сега аз твърдя, че годината между двете деца, в която работех, успя да съхрани малкото ми здрав разум. Иначе щях да съм още по-изперкала.

Семейството на първо място

Миналата година, след като бях изкарала 7-8 месеца хоум офис с децата и бях на път за лудницата, реших че това е моментът да сменя работата. На интервюто, собственикът на фирмата ме спечели със следното изречение: “Family comes first.” После ми обясни, че ако трябва да работя от вкъщи, защото децата са болни или градините затворени - няма проблем. Ако трябва да отидем на лекар или имам друг домашен проблем - да действам свободно. Ами, нямаше нужда да ме убеждава дълго. С деца на 2г. и 4г. ми трябваше точно такъв работодател, който да успява да влезе в положение. Бях твърдо решена да работя стройно и отговорно, без да се разпростирам извън работното време, и да мога да обръщам достатъчно време на хлапетата.

На работа с дете – в офиса или където...

Сферата обаче беше различна за мен, нова и интересна, и лека-полека започнах да се превръщам в работохоликът, който бях преди децата. Който работи извън работно време, поема повече работа, отколкото може да понесе, зацикля в подробности и не спи, когато нещо не е свършено като хората. За сметка на това, децата се наговориха и вече почти година, откакто съм се пуснала в новото начинание, не спират да боледуват, кога заедно, кога едно след друго. Малкият, Богдан, е по-кротък и когато е болен, работя с него от вкъщи. Когато обаче големият ми го върнат от градината (защото се изкашлял веднъж, докато тича), намерих някакво криво решение, да го водя с мен в офиса. Там има къде да търчи, връчвам таблети, телефони, тротинетки и книжки за оцветяване и се моля, докато говоря с чужди партньори и клиенти по телефона, мрънкането “Мамо, разпечатай ми Хълк на принтера, искамдомагазинаСЕГА, жаден съм за сок. До колко минути ще си тръгваме?” да е сведено до минимум, ама не се получава. След Виктор в офиса обикновено остава галерия от оцветени картинки, трохи и разсипан сок по пода, малко кървави следи от ожулени лакти и колене, но въпреки всичко горе-долу успявам да си свърша работата. Добре че колегата е търпелив. Но пък, когато успея да наглася задачите, въпреки децата, удовлетворението е двойно по-голямо. Тогава съм нещо средно между Superman, Ironman и Thor. Нищо не може да ме бутне. Е, освен пронизителните писъци на Богдан, който наскоро откри височините и сега огласява блока докато му свърши въздуха. А той, тоя въздух, не свършва. Ех, а беше едно благо, усмихнато, тихо, прекрасно дете. Беше. Сега вече е като брат си - Дурасел с положителна допинг проба.

Двамата заедно представляват екранизация на нещо средно между Джурасик парк, Законът на джунглата и Black Hawk Down. Военно положение, с елементи на цирково изкуство, а правила няма. Тоест има, но няма кой да ги спазва. А аз, въпреки някогашните му убеждения, че ще съм страхотен педагог, се оказах пълен провал като възпитател и авторитет. За звероукротител също не ставам много. Сутрините ми минават в спорове, пазарлъци и писъци. Вечерите по същия начин.Чудният партньор 

Добре, че мъжът до мен ме обича, въпреки впечатляващото, напрегнато мрънкало, в което съм се превърнала през последните няколко години. Васил все още ме помни от времето, когато не се втелясвах за дребни неща, карах го импулсивно и душата ми беше лежерна. И мисля, че кротко чака момента, в който ще се завърна такава. И аз го чакам този момент. Та, в името на това да ме опази с всичкия си, от време на време ме наритва да направя нещо сама: да запаля колата и да отида на пещера. Или да изляза с приятелки. Или просто взима децата на разходка и ме оставя да се наспя. Освен това обича да готви, прави го по-често от мен. Чисти, когато му останат сили и като цяло, не е обявил всички домакински права и задължения за женска работа, както се случва в много семейства. И двамата работим, и двамата се опитваме да споделяме отговорностите с децата и дома. Само че той се прибира по-късно от мен, по обективни причини. Понякога успява да прибере децата вечер, но в общия случай аз съм отговорник по прибирането. След многобройните циркове в колата и по улиците, драмите при измислянето на вечеря (която да бъде изядена), пазарлъците за игра, баня, тоалетна и зъби, вече е станало посред нощ. Ако, по някакво чудо, едното дете е заспало до 10:00ч, а другото кротнало, опитвам да наваксвам с домашни задачи - пералня, миялна, душ, събиране на играчки, чистене на детски обувки, настъпили… хм, късмет.  Докато половинката се класира, аз вече съм на ръба на нервна криза, а всички вени са на път да изскочат от мен и да тръгнат накъдето им видят очите. Та, за да не хукнат изпъкналите вени сами по белия свят, Васко чат-пат ми осигурява безхаберно време за неправене на нищо, което се оказа абсолютно задължително за запазването на малкото ми останал здрав разум и благоденствието на всички, живущи на нашия адрес.

Носталгично си спомням ерата преди децата, но дали бих се върнала там? Вече не. Подготвена или не, децата ми се случиха. И, когато влакчето спре за момент, когато ги гледам в очите и ги чувам, когато им направя сандвич-личице или Хълк от тиквички и те се усмихнат - аз СЪМ щастлив човек!