Да си спечелиш хижа, автомобил, гориво и безкрайно много емоции за един уикенд

Макар действието да се развива през октомври, всичко започна още през месец май. Тогава в интернет пространството попаднах на обявен конкурс за свободни размисли и страсти в писмена или фото форма по темата "Защо харесвам тази хижа", част от кампанията "Хижа на годината", чийто главен инициатор е приключенската медия 360mag. И писах.

Камен дел*  от Станислава Белчева

 Всяка хижа, която сме посетили, е останала в сърцата ни. Във всяка хижа, която сме посетили, сме оставили по частица от сърцата си. Тази, с която чувствам се най-емоционално свързана е Камен дел, на Витоша. Ще рече човек „ей я, къде е, какво ѝ е толкова специалното“ и веднага ще му отговоря, че не е нужно да се пропътуват хиляди километри, да се проходят още десетки, да се преодолеят стотици метри денивелация, за да намери човек своето местенце. Своя дом в гората, в планината.

Малките неща правят големите разлики. Или по-точно отлики. Отлики от останалите. Дъхав горски чай и хляб от сърце, за без пари. Не му трябва много на човек да се сгрее отвътре.

Но да се върнем на емоционалната част, която е тъй важна за мен. Емоционално свързана съм с хижата защото половината час преход от поляната на Момина скала до нея бе първата ми физическа активност след сериозна операция. Емоционално свързана съм с хижата защото година по-късно това бе любимият ми и винаги безотказен маршрут за прохладна разходка в планината докато носех в себе си малката ни третинка. Емоционално свързана съм с хижата защото още една година по-късно това бе първата приказно снежна зимна разходка на домашния ни дребосък, удобно наместен в ергономичната си раничка. Емоционално свързана съм с хижата защото още една година по-късно въпросният половинчасов преход бе първата самостоятелно извървяна разходка за най-малкия планинар у дома. И така година след година, емоциите се трупат, а хижата си е все там и ни чака с топлото си гостоприемство. Когато и да решим да я навестим.

Допълнителен бонус – няма директен път с кола, което води до естествена селекция при посетителите.

И още докато изпращах писанието си за преглед, одобрение и публикация знаех, че ще съм сред тримата призьори. Наречете го вътрешен глас, наречете го нездраво творческо самочувствие, но си знаех. Беше въпрос на време да се случи. Междувременно с интерес следях всяка една публикация в рамките на конкурса. Не от опасение относно конкуренцията, а за вдъхновение. Покрай написаните истории и мнения си имам цял списък с нови препоръчани планински места, които да посетим в близко бъдеще. И така, месец след месец, дойде си средата на септември и, о, чудо! - получих обаждане от организаторите на кампанията - призьор съм. Нали ви казах, че си знаех?!? Даже си имах наумени точни дати, около националния празник в нашата къща - Димитровден, в които да вземем едно чудно проходимо Субару с пълен резервоар и да се отправим на път. Такава ни бе наградата - две нощувки в хижа по избор от списъка на БТС (Български туристически съюз) и ползване на високопроходим автомобил от конкретната спонсорска марка със заредено догоре гориво. Само трябваше за посока на отправление да помисля спрямо прогнозата за времето и спрямо останалите ни за изкачване върхове от предизвикателството Десетте планински първенци в България, придружено от зелена книжка за подпечатване. Мусала, към Мусала ще се запътим. Подходите за балканския отличник са няколко, като моментално изключваме най-популярния през Боровец. Обичаме да се предизвикваме с повече ходене, особено когато сме уговорили бавачка за дребосъка и ще бъдем по ергенски. Остават тези през хижите Марица, Заврачица или Грънчар. За възраждането на последното местенце бях попадала на информация из социалните мрежи и реших да им звънна. След 15 минути задушевен разговор и това решение бе взето - Грънчар ще ни подслони. Такава положителна енергия усетих да струи от младежа, на когото попаднах на посочения за връзка мобилен номер, с толкова плам ми разказа какво ново се случва около хижата, остави ме с усещането, че ще сме топло чакани и сърдечно погрижени гости. Не пропусна нито един детайл относно условията на настаняване, изхранване, достигане до хижата. Беше все едно съм натиснала бутон за гласов планински пътеводител. Никога досега не бях имала подобен разговор с хижар. В най-положителния смисъл на думата. Дори в увлечението си решихме да си доплатим за трета нощувка на място, още преди да сме тръгнали изобщо натам. От днешна гледна точка бих оценила решението като повече от отлично.

Така, в една петъчна заран оставихме дребното на доверено отглеждане и се отправихме към указаното ни място за взимане на новата ни уикенд кола. Ох, оставихме не е правилно използвано в множествено число. От около година имаме проблем с тази част в отглеждането му. Въпреки крехките си три години възраст вече разпознава отлично цялата ни екипировка. Само да ни усети, че подготвяме раниците, щеките, обувките и дрехите за планина, се втурва да рови из шкафа за своите собствени и да ги облича. И няма абсолютно никаква сила на света, която да го усмири или убеди да остане при бавачка/баби/дядовци, щом ние отиваме към някой връх. Просто няма. Та, схемата е поне седмица по-рано да обясняваме ежедневно, че мама и татко отиват в командировка в друг град, по работа, докато идеята се загнезди и узрее в разсъдливата детска главичка. Сутринта в уречения ден домашният ни татко го води сам, докато аз използвам времето за подготовка на багажа. Сериозна отговорност да не пропусна каквото и да било от първа необходимост и за двама ни. Едва след което бивам натоварена в семейното возило. Хич не ги харесваме тези еквилибристики. Не заради сложното им, почти пируетно изпълнение, а поради че не споделяме и тези моменти с дребосъчко. Но той наистина е все още твърде малък за някои от по-сериозните ни начинания. Да сме живи и здрави, ще ги повторим след години и с него. Тъкмо да преживеем емоциите отново и през неговите необременени от битовизми сетива.

Взели сме си наградното возило и сме на път към хижата. Има три опции да се стигне до нея. Първата е с влак до Якоруда и от там по маркирана пътека през гората - да порасне достатъчно домашният дребосък и мислим точно това да направим. Втората е с кола до местността Нехтеница - тук има една особеност - за местността се тръгва от ж.п. гарата на Якоруда, в дясно, по асфалтов път. Google maps първоначално ни заведе до съвсем друго място, до пътя за Нехтенските водопади, които макар сходството в топонимията не са наша цел в конкретния случай -  и после около час и половина пеша - приятно, без сериозна денивелация, както се казва - дори и сега можем да го направим с тригодишно дете. Даже си е идея за еднодневна семейна разходка, без нощувка и напън по върховете, малко на въздух, малко (или повече) вкусно хапване сред природата и връщане обратно. Третият начин за качване до хижата е с високопроходим автомобил - само на едно или две места се наложи да включим режим 4х4, но без него нямаше да издрапаме до горе. И си трябва доза късмет да не се появи друго превозно средство в противоположна посока, защото не знам как би станало разминаване между пропаст надолу и стена от клек. Все пак ние баш така стигнахме този път, нали има една приказка, че най-добрата кола е служебната - в случая перифразираме - тази дадена на вяра за свободно екстремно ползване. Под сурдинка си споделям, че по едно време кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от стискане на седалката под мен, такова шубе брах, бях се вкопчила в нея като удавник за пояс. Но стоически успях да си държа езика зад зъбите и да не давам шофьорски напътствия и акъли на домашния ни татко. Който пък се забавляваше като дете с нова играчка, тествайки всички възможности на автомобила. Това връзката между мъжете и колите надали някога ще успея да я разбера напълно.

Финално изръмжаване на двигателя и се паркираме пред Грънчар. Буквално изхвърчам навън в желанието да раздвижа скованото си от страх и притеснение тяло. И да вдишам от свободата. Свободата, Санчо, не е в салама, в планината е, в планината!

Посрещнаха ни две огромни и дружелюбни космати топки - хижарските кучовци. А след тях и Петя, стопанката. По план бяхме единствените гости за тази вечер. Но както честичко се случва в планината, плановете не са това, което са. Тъкмо се бяхме смълчали над по купа с уникално вкусна супа топчета, заслушани в силния вятър, който опитваше да нахлуе през остарялата дървена дограма, и вратата на трапезарията се отвори. Двойка чужденци. Хем чужди, ама хем наши. Девойката от Чехия, младежът от Словакия, сами със себе си се шегуваха, че заедно правят Чехословакия. А превод или използване на англосаксонски думички за общуване не бе нужно. Еле па след като мъжете удариха по една домашна ракия от залежите на Николай - съпругът на Петя, хижарят. Как те се бяха озовали на Грънчар - простичко - имали седмица отпуска по никое време, търсили възможно най-евтините билети в сайта на Wizz Air и така попаднали на дестинация София, разровили се какво изобщо могат да правят в България и останали удивени от възможностите за планинарстване, които страната ни предлага, набързо си сглобили маршрут от Рилски манастир, през Рибни езера, Грънчар, Мусала, Боровец и все пак поне ден в столицата. Превъзходно, плеснахме радостно ние с ръце. Но мен на небцето ми се загнезди една тънка горчивина, че нямаме никаква държавна политика в полза популяризирането на този вид туризъм у нас, но реших да не я споделям, горчивината, с останалите си сътрапезници. Оставихме се пукащите в печката дърва да сгреят не само телата ни, но и да добавят топлина към тази сърдечна международна среща. Даже с половин уста си казахме, че на следващия ден ще атакуваме заедно, по двойки, Мусала. Половин уста от наша страна, защото ние имахме един ден в резерв и ако продължаваше така да духа, нямаше да се напъваме излишно. 

В някакъв момент се запътихме към спалните помещения. Нашето настаняване бе ВИП - двойна стая с персонално кюмбе. И елемент на романтика. Особено докато гледаш как отблясъците на огъня играят по прошарените от времето и преживяванията коси на половинката ти.

Много хубаво се спи високо в планината, толкова хубаво, че изобщо не успяхме в първото утро да изпълзим от леглата си навреме, та да тръгнем към планинския ни първенец. Затова решихме да се отдадем на безвремение и лежерност. Които, когато не ти звъни за щяло и не щяло телефонът поради отсъствието на обхват в района на хижата, не бе никак, ама никак трудно. Пък и леля Петя се оказа така сладкодумна. Без малко съвсем да пропуснем ходенето за деня. А на билото над Грънчар е кръстопът на няколко много интересни маршрута, щеше да е кощунство чак така да се омързеливим. Първоначално се огледахме към връх Сухата Вапа, в сянката на чиято снага е сгушена идилично хижата с прилежащите ѝ бунгала край бреговете на езеро, но нещо не бях в настроение за стръмните му сипеи, та разклонихме към връх Ковач. Към него хванахме по петите на една сговорна организирана дружина.

2634 метра над морското равнище, с невероятни панорами във всички посоки, добра загрявка преди Мусала се получи, даже отлична. Гарнирана с една история за една табела. Водачът на туристическата група я носеше закачена отзад на раницата си. Ама закачена и обърната с гръб към нас си изглеждаше точно като дъска за рязане на мезета. Табиетлии си викаме ние. Сега ще извадят сухото, като стигнат до върха. Може и ние да намажем нещичко, че то аман от протеинови барчета. Табиетлии се оказаха наистина, ама в друг смисъл - носят и подменят табелите на върхове, които имат нужда, по маршрутите от тяхното портфолио. Безвъзмездно, както се случват повечето неща в планината. Да се зарадва окото на всеки следващ, който иде по тез височини.

Някои ще кажат, че такива места са за размисъл над нещата от живота. Аз твърдя, че на такива места човек не трябва да мисли за нищо, за абсолютно нищо. Да даде почивка на трескавия си (поне в моя случай е със сигурност такъв) ум и да слуша единствено ритъма на сърцето си, учестен от предшестващото ходене и надморската височина, в синхрон с препускащите ветрове. Може дори да се усмихне. Сам на себе си. В градското ни ежедневие обичайно забравяме да го правим. Или да отпусне душа в сълза, ако нещо му е дотегнало. Няма кой да го види, няма кой да го съди. А по пътя си ако мине покрай каменна пирамида - ориентир, може да сложи своя камък, там да го остави да стои. И буквално, и преносно.

И след това лирично отклонение, и след леката тръпчива умора в мускулите на краката, беше ред на заслужено добра вечеря. Каква вечеря само! На най-близката маса до бумтящата до червено печка, с най-огромната и най-вкусна порция пълнени чушки. Бога ми, мойто мъж дето все твърди, че не обича тази гозба, изяде чиния и половина, та и за още питаше. Петя е вълшебница в кухнята!

Във второто утро нещата с ранното ставане ни се получиха идеално, още по тъмно. В 06:50 вече сме на билото в посока Мусала, толкова е приятно да усетиш на лицето си първите слънчеви лъчи за деня, да се отпуснеш след утринния октомврийски мраз.

От хижа Грънчар до връх Мусала са 4 часа на посока по норматив. Ние, нали сме си малко кашкавалчовци, си бяхме заложили по 5 часа за отиването и още толкова за връщането. Което означаваше, че се надпреварвахме с времето, за да хванем изцяло светлата част на първия скъсен ден след смяната на стрелките към зимно часово време. За всеки случай сложихме по някой зареден фенер из раниците, че хич не обичаме да ползваме челници. Заради ранното ни ставане и тръгване на път, Петя бе предложила да ни направи сухи пакети с похапване вместо закуска. За първи път си поръчваме и взимаме сух пакет от хижа. С хотелските сме свикнали - две филийки сух хляб и между тях още по-сух колбас с резенче прокиснал домат, евентуално ябълка или банан, някое останало от вечеря кексче. Това в най-добрия случай. Когато взехме хартиения плик сутринта от хижата дори не погледнахме вътре. Отворихме го чак на върха. И ако Петя бе около нас в него момент, ръка щях да ѝ целуна, честно! То пресни градински краставици и домати (съвсем истински и съвсем градински от двора на сватята ѝ в Якоруда, да отбележа, че в края на октомври толкова вкусни домати никога не бях яла), то прясно оварени яйчица (от тези с жълтия жълтък), то буца сирене, то голям резен кашкавал, то хрупкави хлебчета. И много, много лично отношение. Най-вкусната подправка към всяка трапеза. Душа да запее, стомах да ѝ приглася! Такова угощение си спретнахме и то на близо 3000 метра височина - незабравимо, неопишимо.  Така се залисахме с хапването, та изпуснахме момента за слънчеви снимки с пирамидата на върха, но важното е, че взехме печатчета за зелените си книжки на БТС, онези, които ви споменах за Десетте планински първенци в България. Печатите са оставени на самообслужване и малко на произвола на природните стихии, трябваше им по капка от безценната ни вода (по маршрута няма никъде опция за презареждане), за да съживим мастилото.

Аха да тръгнем наобратно и двойка по-възрастни от нас планинари ни заговори - откъде идем - от Грънчар им думаме - ей, там бай (няма да споменавам името на предходния хижар, той достатъчно се е постарал на дела да го урони) 20 години един пирон не закова, как е сега с новите стопани? - чудно е сега, чудно, задължително идете, добра дума на приятели после кажете, отвръщаме. И си махнахме за довиждане.

Какво е толкова чудното на самата хижа Грънчар? Там няма да намерите обхват, няма ток (някога е имало, но предходният хижар, чието име не споменах, е продал генератора за собствена угода), няма обособена баня, санитарните възли са външни, дограмите не спират порива на вятъра. Но там ще намерите чистота - не само в помещенията, но и в отношенията между хората, спокойствие, топлина за сърцето. Там е уютно като в дом. Планински дом, какъвто по дефиниция трябва да е всяка една хижа.  По възстановяването на хижата има още ужасно много работа. Николай и Петя се завръщат към нея след близо 30 години. Някога са се венчали там, свързани са завинаги с мястото, а любовта им към него се усеща във въздуха и във всичко, което правят с двете си ръце. Предали са тази любов и към децата си - запознахме се с Петър - младежът, благодарение на телефонния разговор с който избрахме мястото. След години на гурбет по Испания семейството се завръща на родна земя със съзидателната идея да вдъхне отново живот на мястото. И за само няколко месеца успяват. А бъдещето е пред тях и те го виждат светло - със соларни панели за електричество, с някаква форма на изолация за дограмата, с цялостно разчистване на района. Имат даже проект за зарибяване на езерото. Твърде амбициозно ли подхождат спрямо планинската ни действителност? Не мисля, ще ми се да вярвам и истински вярвам, че ще постигнат всичко, което са си наумили защото са единни в целта си. Радвам се, че освен мен в тях повярва и финансов благодетел, който в рамките на кампанията "Хижа на годината" им връчи грант за сума, която да бъде достатъчно добра основа за всяка следваща крачка.

Не ни се тръгваше от Грънчар, истински не ни се тръгваше, но дойде време за изпроводяк. Да не прекаляваме с безусловно предложеното ни гостоприемство, пък и кола имахме да връщаме. По бузите ни горят целувките на Петя, още усещаме мъжкото ръкостискане на Николай. До нови срещи. До скоро. Ще се върнем със сигурност. За да имам повод да ви разкажа още и още.  А докато дойде време за това, следете тазгодишното издание на кампанията “Хижа на годината”, подкрепете с глас, напишете своята история в “Защо харесвам тази хижа”. Да спечелиш толкова много емоции за един уикенд е безценно.