Ирландия на 4 колела - част 2
Най-хубавото предстоеше… Дам. Не! Всъщност няма “най-хубаво в Ирландия”. Всичко е най-хубаво. Всеки сантиметър от това пътуване ме разтяга в усмивка. Следваща спирка - Bushmills. Знам какво си мислите - уиски! Да, ама не! Или по-скоро не са̀мо :)
Пристигаме в градчето сутринта. Предвид ранния час, не беше много благоприлично да започнем с уиски, затова, с мъка на сърце, подминахме Bush House Bar Bushmills.
Вместо това се тропосахме в Lillys - coffee, sandwiches and bakery, до часовниковата кула, за разкошно вкусна закуска и пуФкави кафета.
След като заредихме порядъчно с тесто, захар, кофеин и смях, хукнахме към основната цел в градчето - Dunluce Castle. Драматични, кацнали на стръмни скали руини, шеметни гледки във всички посоки, стълби, мостчета, ситен морски проход във формата на ключалка, скрити в скалите чакълести плажчета и чудни пътечки. Замъкът има дълга и нестабилна история. Бил е сцена на битки, интриги и бунтове, разрушаван и възстановяван. Построен от ирландската фамилия MacQuillas, а в последствие завоюван от шотландците MacDonnell. Кланът Макдонъл започнал да строи град около замъка, който обаче бил опожарен по време на ирландските бунтове през 1641. Крепостта никога не успяла да се възстанови и била окончателно изоставена. Тук е една от снимачните площадки на Game of Thrones. Dunluce Castle всъщност е House of Greyjoy. Така де, по-скоро обратното. Сериалът снима на различни места в Ирландия и съвсем основателно - тук е наситено с толкова величествени места, пълни с история и енергия. A Dunluce за мен остана едно от най-любопитните, романтични, сякаш нарисувани местенца, разляли се в очите ми.
Трудно се откъснахме от крепостта, но накрая все пак успяхме да се отбием и до дестилерията на Bushmills. Все пак това е най-старата дестилерия в света - никакъв шанс да я пропуснем, дори и да сме се заплеснали по тронските красоти. Тук място намери любимият ми кратък виц: „Един ирландец МИНАЛ покрай една кръчма“.
Продължихме пътешествието си в посока едно от най-разпознаваемите ирландски съкровища, а по път срещахме нови приятели :)
И ето ни най-после в най-най-впечатляващата точка на Северна Ирландия - Giants’ Causeway. И досега, когато си спомням за този ден, все се питам - истинско ли беше?
Според ирландците това е осмото чудо на света. Според Юнеско е световно наследство. Според мен е магия. Крайбрежието е осеяно със сякаш дялани от човешка ръка, шестоъгълни базалтови колони. Преди 50-60 милиона години, лавата от изригнал вулкан се вляла в морето и така се появили чудоподобните камъни.
Разбира се, има и далеч по-романтична версия за началото на Пътят на великаните. Според легендата, някога в Ирландия живеел войн великан на име Finn MacCool. В Шотландия пък живеел друг великан на име Benandonner. Бенандонер предизвикал нашия човек на двубой и Фин ядосано започнал да строи път в морето, за да осъщестят битката. Накрая шотландецът развалил пътя, но останките от него лежат по бреговете на Ирландия и остров Стафа.
Фин МакКул е извор на много легенди в ирландската митология. Друга от тях разказва, че всъщност Пътят е построен, за да достигне великанът до любимата си.
Каквото и обяснение да си харесате - Giant’s Causeway ще ви остави безмълвни. Изключителна, строга, едновременно симетрична и хаотична, просто изумителна красота. Нещо като експеримент в час по химия. Хем получаваш обяснение на това, което виждаш, хем изобщо не можеш да повярваш на крайния резултат.
Тук вече беше изключително трудно да се изстържем и да си тръгнем. След часове разхождане, мотаене, съзерцаване и удивляване, продължавахме да се влачим бавничко. “Ей сега тръгваме. След малко де. Къде сме се разбързали. Само още 5 минути” 🙂<3
По пътеката към колата попаднахме на поредния пример за прословутото ирландско чувство за хумор - пейка с надпис “Представете си какво е било да носиш овца дотук, преди да бъдат построени овчарските стъпала.” Изкоментирахме набързо и надписът на тъмния паркинг на една от къщите ни за гости, който гласеше: „Заведението не отговаря за изгубени вещи и/или хора на паркинга“.
С шумен смях си тръгваме от това вълшебство, за да се пуснем отново по зелените пътища, които да ни отведат до поредното “най-яко” място и до следващия УАУ ефект.
Съвсем не бяхме разочаровани. На десет километра западно от Пътя на великаните, се спотайва въженият мост Carrick-a-Rede, свързващ сушата със скала в морето. За първи път подобен мост е построен през 1755 от местни рибари, а през следващите 350 години мостът е престрояван многократно. Името на острова означава “Скалата на пътя”, визирайки, че той се изпречва на пътеката на мигриращата сьомга. 
Докато се разхождаш тук, отново се радваш на поразителни пейзажи. И не - не омръзват.
Последната смайваща гледка, преди да се завърнем към градската среда, ни се случи по път за Белфаст - The Dark Hedges. Алеята от зрели букови дървета е посадена от Джеймс Стюарт през далечната 1775 г, за да маркират пътя към дома му. Дърветата образуват приказен, естествен тунел, който също е намерил мястото си в Игра на тронове, както и в купища романтични снимки. Едва ли е възможно да минеш оттук, без да спреш за няколко щраквания на фотоапарата. Съжалявам само, че не го видяхме на лунна светлина. Представям си го – мрачен, красив, сигурно малко зловещ. Идеален фон за нецензурираните приказки на Братя Грим. 
След наситената, емоционална и необикновена седмица, най-после се озовахме в… града. Само няколко часа отделихме на Белфаст. Признавам – красив е, но не успях да го усетя с душата си, въпреки чудесните сгради и скритите улички. Може би просто в този момент не ми беше възможно да се впечатля от къщи и улици. Може би ми се видя малко пуст, леко студен, малко неуютен. Може би най-после усетих умората. Или може би просто ми трябваше повече време там. Но пък наистина е красив. А ако някой ден отида за по-дълго, вероятно ще го оценя подобаващо. Но това не беше този ден. 
Събудихме се с нови сили в Дъблин, където всички пътища водят към пивоварната на Гинес, а всяка тухличка ми се вижда безмерно прекрасна. Или казано другояче - щастливото ми място! <3
GUINNESS St. James’s Gate Brewery Dublin е тухлено великолепие. Наслада за всички активни биролюбители. Разхождаха ни, разказваха ни, научиха ни как да наливаме Гинес, дадоха ни грамоти, а ние през цялото време се хилехме като Алиса в лунапарка, ама по-щастливо. Накрая приключихме с по бира в панорамното кафене. Любов, да.
Няма да ви разказвам кой знае какво за Дъблин. Има много, много за разказване, но аз ще ви кажа само, че много бързо го взимаш за свой. И много, много те усмихва. Превърнахме се в перманентни зелки. А ей там, някъде из кварталните паркове си закичих мартеничката на едно дъблинско дръвче. Защото си беше „мое“.
Ще се спра единствено на веселата част - пъбовете. Както казах в началото, пътувахме с приятелка, която беше живяла в Дъблин. Тя, с цялата си благородна и светла душа, ни разходи по разни любими нейни барове. Чудесни, цветни места с юнашки имена, жива музика, нахилени хора и сервитьори с великанско чувство за хумор. Като Porterhouse - с яката сцена и собствената бира. Или онзи шарен бар със звучното име Hairy Lemon (Космат Лимон) 
Когато миналата година чух историята за Майк, безглавото пиле (не, няма да я разказвам сега, вижте си в нета), реших, че моят бъдеш ирландски пъб съвсем спокойно може да се казва “Mike, The Headless Chicken” и съм твърдо убедена, че ирландците биха го одобрили с брутален, гърлен смях. 🙂
Затова обичам Ирландия. Заради смеха и свободата да бъдеш себе си. Заради чудесата и легендите. Заради това, че се чувстваш на мястото си, дори да минаваш за малко. И нямам търпение да се върна отново в нейната пухкава и ветровита прегръдка.
А дотогава, любимият ми магнит ще ме усмихва от хладилника 🙂
