Истории от многоликия Дубай
За пореден път прелитах разстоянието между София и Дубай. Бях станал посред нощ, за да излетим в ранна утрин към 5 часа и използвах времето на полета, за да поспя, както и повечето туристи от групата с мен. Беше краят на януари и студът обгръщаше България със своята ледена завивка.
Събудих се, погледнах през прозорчето и видях голямо пространство с вода – въпреки, че бях доста сънен успях да разпозная Туз гьол или в превод Соленото езеро, което означаваше, че все още прелитаме над територията на съседна Турция и сме на около 150 км югоизточно от столицата Анкара. През лятото територията на езерото пресъхва в голямата си част и се образува слой от 20-30 см сол. По такъв начин съществуват активни солни мини в Туз гьол и те произвеждат близо 70% от солта, която консумират югоизточните ни съседи. Огледах се - в самолета беше тихо и спокойно, повечето пасажери спяха, като от задната част се чуваше ритмично похъркване, от което ми се доспа още повече и реших да продължа приятната си дрямка на борда.
Събудих се отново от леко раздвижване и говор, наподобяващ жуженето на много пчели в кошер - хората си общуваха усилено и навън вече проблясваше слънце. Погледнах през прозорчето и видях само пясък под нас, тъмнооранжев на цвят, на дюни. Мдаа, наближавахме очевидно. Предстоеше да кацнем на едно от международните летища на Обединените Арабски Емирства – а именно Шаржа /ударението е края/. Всъщност това е доста млада държава – създава се на 2 декември 1971 г. и в момента включва 7 емирства – Абу Даби, Дубай, Шаржа, Аджман, Фуджейра, Рас-ал-Хайма и Ум-ал-Куейн. Президент на страната е емирът на Абу Даби, където е и столицата, а министър-председател е емирът на Дубай, което е най-голямото по територия емирство. Населението на О.А.Е. е почти 10 милиона души, като близо 85% от тях са имигранти.
В този момент пилотът направи съобщение за кацане и попристегнах колана си. Започнаха да се чуват емоционалните възклицания на пътниците, защото се откриваше гледка към населено място. Имахме много меко и комфортно кацане, което разбира се по български обичай беше подкрепено с ръкопляскания и поздравителни възгласи към екипажа. И докато самолетът все още рулираше по пистата беше време да се спази друг нашенски обичай – въпреки забраната и предупрежденията някои туристи нетърпеливо станаха, за да отворят багажните отделения и да потърсят своите куфари. Все пак важно е да си вземеш багажа преди останалите, нали! Винаги съм се чудел защо точно го правят хората и какво печелят, но така и не стигах до отговор. Някъде паднаха ръчна чанта и плик, от който пък се разпиляха други неща, чу се караница и явно изясняваха кой е виновен, а стюардесите веднага отидоха да въведат ред. В близост се заформи спор между две възрастни дами, които спореха коя е бутнала другата и кой кого е настъпал. Защо ми е да пия кафе?! Тази суматоха окончателно ме разсъни и подготви за предстоящия ден. В този момент си представих кацането на самолет с японци и обстановката – тишина, никой не става от мястото си, всички изчакват да получат сигнал от стюардесите. „Скука, пълна скука, Владе! Това ли искаш?“ – мислех си в този момент. Време беше и аз да разкопчая колана си и да стана, за да взема ръчния си багаж. Поздравих екипажа, оставих им визитката си и стъпих на стълбичката пред изхода. Мда.. както и очаквах, веднага усетих топла вълна, съчетана с висока влажност, която ми създаваше усещането, че влизам в сауна, а не че излизам от самолет. Все пак хубавото беше лекия ветрец, макар и топъл, който спомагаше да преодолеем по-лесно температурната разлика със София. Излетяхме при – 4 градуса, а тук термометрите показваха 32. А още нямаше обяд. Единствената ми мисъл на стълбичката беше за вода. Представях си как глътка по глътка мога да изпия голяма бутилка! И почти успях да утоля жаждата си...почти.
Броях за трети път хората в автобуса преди да тръгнем към хотелите. И не защото бях забравил да смятам, а защото въпреки молбата ми всички да седнат, за да мога да направя проверка на наличните пътници и да тръгнем без да се бавим, на два пъти хора ставаха и се движеха. Двойка пенсионери се втурнаха да слязат до багажното отделение и да проверят дали куфарите им са там, където са ги оставили преди малко, като на задната врата почти се сблъскаха с млада дама. Тя пък слизаше да потърси сгъваемия си чадър, защото не го намирала в дамската си чанта.. Дамска чанта ли?! Повече ми приличаше по размери на куфара ми за ръчен багаж и не беше чудно, че не може да го намери. А и доколкото бях чел прогнозата за времето дъжд по никакъв начин не се очакваше по тези ширини. Докато се чудех до къде съм стигнал с броенето, прекъснато от тези важни събития, реших да започна от начало и тогава към мен се втурнаха няколко младежи, които искаха да си купят от шофьора вода. Учтиво ги помолих да изчакат няколко минути, за да привърша с проверката и започнах отначало. Бабата и дядото ми се усмихнаха съпричастно, явно багажът им си стоеше на място.
Разнесох минерална вода на желаещите и най-сетне тръгнахме с нашия шофьор, който представих на туристите ни и призовах да го поздравят с ръкопляскания. Абдул, видимо доволен с 24-каратова усмивка на лицето, махна с ръка и натисна клаксона. Беше пакистанец, нямах никакво съмнение за това. В О.А.Е. 85% от шофьорите на автобуси и таксита са от Пакистан, това е като правило. Мнозина от тях спяха в Шаржа в апартамент с по още 5-6, защото наемите бяха по-ниски в това емирство и по този начин можеха да спестяват и да изпращат на семействата си. Реших да се възползвам, че Абдул не говори български и добре го представих пред туристите – участник в Рали Париж-Дакар и бивш пилот от Формула 1, който обаче така и не успял да излезе в официално състезание. Това предизвика още по-голямо оживление и овации за шофьора. След бляскаво представяне на нашия водач зададох въпрос с награда дали някой знае произхода на името Пакистан - съставено е от първите букви на областите Пенджаб, Афгания и Кашмир в добавка с персийското стан, което означава държава. Разказвах по-важните неща О.А.Е., както и предстоящата програма по време на престоя ни. Предстояха ни 6 дни, в които да разгледаме много и все интересни неща и да видим как сред пустинята може да се създаде и поддържа едно райско място. Разбира се това се случваше с неоценимата помощ на намерените през 50-те години на 20-ти век находища петрол по тези земи. Неусетно бяхме навлезли в Дубай, преминавахме през старата част на града, а отляво можеше да се види местното летище Dubai International Airport. „Делничен ден по обяд, а какъв трафик само!“ – всеки би възкликнал така на мястото на туристите с мен. И с пълно право – 7-лентовия булевард Шейх Зайед беше доста натоварен, а имайте предвид, че 7 ленти бяха само в една посока. Та у нас и магистралите нямат толкова платна! Този булевард-магистрала е част от най-големия магистрален път E11 в О.А.Е. „А кой е този шейх, на който са кръстили такъв голям булевард?“ – ще попита нашият читател. Шейх Зайед Ибн Султан Ал Нахян, известен още и като „бащата на нацията“ е бил емир на Абу Даби и съответно Президент на О.А.Е. от 1966 до 2004 г. Неговата политика се подчинява на думите му „Човекът е най-скъпата ценност и богатствата не струват нищо, ако не служат на хората“. Това верую го ръководи в управлението и помага младата държава да стане райско кътче, а шейхът да остане завинаги в сърцата на своите сънародници. А ние бяхме преминали вече в новата част на града, продължавайки към квартал Ал Барша, където бяха хотелите на групата. Вляво се виждаше Dubai Mall и най-високата сграда Бурж Халифа, чиито металически връх пронизваше небето като гигантска игла и проблясваше на слънцето. А то напичаше все по-силно, предизвиквайки широките усмивки на хората в салона на автобуса. Все пак тръгнахме от минусови температури в София и определено слънчевите лъчи повдигаха и градуса на настроението. От време на време се налагаше да отварям добре заредения с минерална вода мини хладилник на Абдул за нашите пътници. „Няма ли бира в този хладилник?“ – провикнаха се младежи от задната част на автобуса. Явно не бяха прочели листовката с важна информация, която им бе дадена преди пътуването. Затова отново обясних, че в Дубай не можеш да си купиш алкохол в магазин свободно, има само бира, която е безалкохолна. Такъв може да се закупи само в специализирани магазини от местните жители, които имат годишен лиценз. Обяснението ми отново предизвика емоции в автобуса „Аа, добре че взехме уиски от летището!“ – чух отново същите младежи доволно да коментират. И докато се чудех как върви уиски, дори и с лед, на температури над 30 градуса, чух друг радостен възглас от възрастен мъж „Аз па си носим домашна ракийка, ако да нема тук алкохол!“ Замислих се до какви места по света е достигала българската домашна ракия и погледнах през прозореца - вдясно в далечината можеше да се види друго от чудесата на Дубай – Бурж ал Араб. „Много буржоазен град! Един бурж, друг бурж...какво става..“ – провикна се някой от задната част на автобуса. Последва бурен смях от поразсънилите се туристи и разбира се няколко коментара, все едно се озовавате за миг във форум под някоя статия в Интернет сайт. -„Аз пък съм ходил в град Бурж във Франция“ – сподели на висок глас добре гримирана дама в зряла възраст в отговор на коментара. -„Май и ти си от буржоазията, госпожа!“ – закачи я младеж с вързана коса на опашка и добре татуирани ръце. Друг пък цитира нещо от Карл Маркс за буржоазното общество и така настъпи оживление и смях в нашия автобус. Мда, някакси улисан да не пропусна да покажа някоя забележителност в движение, не бях пояснил, че „бурж“ означава „кула“ по арабските земи и така предизвиках тази полемика, но какво пък явно е било за добро, всички се поразвеселиха. Пътувахме успоредно на линията на метрото, която в новата част на града е предимно изнесена над земята и повдигната с множество пилони на мост. От време на време хората задаваха любопитни въпроси и един от тях ме намери неподготвен, трябва да призная – „Каква е височината на пилоните на метрото тук?“.. „Хмм..“- казах си наум и се замислих. Трябваше да реагирам бързо. Хвърлих поглед и видях, че нивото на пилоните беше между първия и втория етаж на сграда, разположена наблизо, т.е. на около 4 м височина. Реших, че ще звучи още по-убедително, ако дам по-точно число за размер и отговорих уверено 4.25 см. „Този знае всичко, нали ти казах“ – чух дама да шепне на спътничката до нея на седалката. „Ама сигурно живее тук постоянно, гледай какъв тен има по лицето“ – отговори и съседката и. Стана ми забавно на случайно дочутия разговор и доволен продължих с разказа си.
С колежката Аня настанихме всички клиенти в хотелите и вече беше време и аз да стигна до стаята си. На следващия ден предстоеше да разгледаме част от Дубай и пазарите в старата част на града. Реших малко да се разходя до близкия Mall of the Emirates и след десетина минути бях там. Влязох през лобито на Хотел Кемпински, който имаше топла връзка с търговския център. Исках отново да се насладя на обстановката – всичко беше в мрамор с най-фина обработка, като на пода беше в топъл бежов цвят с дискретни светлокафяви ивици. Същия цвят имаха и колоните, които в основата си и до тавана имаха скрито осветление, което още по-добре подчертаваше класата и блясъка на мястото. Въздъхнах, спрях се за миг, притворих очи и започнах да вдишвам бавно, сякаш за да се насладя още по-добре на момента. В лобито ухаеше много приятно, въздухът беше наситен с лек аромат с арабски нотки. Продължих, за да не притеснявам с излишно стоене на едно място охраната и влязох на територията на мола, където изведнъж се изгуби тишината и спокойствието от хотела и ме поде глъчката на множеството. Преди да се разходя из магазините, реших да изпия едно кафе с гледка към ски пистата, която беше съвсем близо. Да, прочетохте добре – ски писта в мол насред пустинята. И това бяха успели да направят в Дубай и определено е една от атракциите на дестинацията. Дебели плътни стъкла отделяха този мини ски курорт от останалата част на търговския център, за да може да се поддържа нужната температура и снегът да не се топи. Някои се спускаха по склона със ски, деца се возеха на шейни, други се целеха със снежни топки, имаше и ски влек разбира се. Всичко както си му е редът. И така, седнал удобно зад дебелото стъкло се наслаждавах на следобедното си еспресо с бутилка минерална вода на фона на интересната гледка. След малко сервитьорката ми донесе малка купичка с фурми от заведението, нищо че не пиех арабско кафе. След ранното ставане и дългия ден, кафе паузата идваше съвсем на място. След това реших да се пораздвижа и обиколя малко територията на мола, за да разгледам какви са новостите и след час и половина обиколки усетих, че е време да посетя района за хранене. Разбира се, че исках да вечерям една местна шауарма – мислех си за нея още от излитането, ако трябва да бъда честен! Много обичам подправките и мисля, че това е една от причините винаги да се чувствам като у дома си в арабските страни. Наближавайки павилиончето с арабската кухня започнах да усещам миризмата на кориандър и това ме накара да ускоря крачка. Доволен взех порцията си шауарма и седнах да вечерям. Голяма арабска питка, сгъната по подобие на дюнер или гирос и разраязана на 6 части. Топла и ухаеща на кориандър, кимион, куркума, с лек чеснов аромат от соса с кисело мляко.
На следващата сутрин ни предстоеше разглеждане на старата част на Дубай и пазарите за подправки и злато. Отговорната роля да ни разкрие тайните на тези интересни места се падаше на нашата местна лицензирана екскурзоводка Вержи. Ще кажете – как местна, а с българско име в същото време? Всъщност тя живееше от 13 години в Емирствата като 7 от тях беше прекарала на борда на самолети на авиокомпанията Emirates като стюардеса. Харизматична млада дама с източен чар и изискани обноски, тя определено се вписваше добре в обстановката в Дубай и с право можеше да се сбърка за местна. Бях сигурен, че нашите туристи ще останат впечатлени от излъчването й, както и от знанията които имаше за местните хора, традиции и култура, с които беше в непрестанен досег в последните години. Добро начало на деня – никой от групата в трите хотела не беше закъснял за срещата и вече пътувахме в пълен състав по все по пълния Шейх Зайед Роуд в посока старата част на Дубай. Взех микрофона, поздравих всички за точността и беше време да представя нашата чаровна екскурзоводка. Настъпи оживление, което беше удобен момент да се настаня добре на първата седалка, разположена в ниското близо до Абдул и да дам думата на Вержи, която започна своя увлекателен разказ за Дубайската приказка. Да, как иначе можеше да се нарече това развитие за около 30 години след намирането на нефта, което превръща рибарското селище в един голям модерен град и туристически център днес. В мислите ми още са думите на Шейх Рашид ал Мактум, който е управлявал когато е намерен петрола по тези земи, и който беше цитиран от Вержи какво е отговорил на въпрос за бъдещето на страната му : „Дядо ми е яздил камила, баща ми яздеше камила, аз карам Мерцедес, синът ми кара Land Rover, но моят правнук ще язди камила някой ден отново. Трудните времена създават силни мъже, силните мъже създават лесни времена. Лесните времена създават слаби мъже, слабите мъже създават трудни времена.“. Абдул маневрираше, за да паркира автобуса, защото бяхме стигнали Bur Dubai - старата част на Емирството и трябваше да слезем, за да стигнем до Музея на Дубай – нашата първа спирка за днес. Самият музей се помещава във Форт Ал Фахиди, която е най-старата сграда в Дубай - построена през 1787 г. с вид на средновековна крепост с висока наблюдателна кула в единия край. С този музей се пресъздава оригиналният начин на живот по тези места в миналото както чрез мултимедия, така и чрез восъчни фигури, пресъздаващи местните хора. През годините мястото се е използвало и като затвор и склад за оръжие и боеприпаси. В определения час за събиране на групата отново никой не закъсня и се отправихме в индианска нишка в посока Dubai Creek. Какво представляваше той – тесен залив, приток на река в превод – водна ивица, навлязла в сушата близо 9 мили и отделяща Бур Дубай и Дейра.
Ето го пред нас известният Крийк – широк плавателен канал, по който се придвижваха различни по големина корабчета и лодки. Предстоеше да се возим на „абра“. Думата произлиза от арабския глагол „abara”, което означава пресичам и самата абра представлява традиционна лодка, направена от дърво, която се използва в Дубай именно за пресичане на Крийк-а /Dubai Creek/. Щяхме да се превозим на две абри, защото една събира близо 25 човека, седанали по дължината и на дървени пейки, разположени с гръб един към друг. Лодката има и покрив, подобен на дървена стряха по средата. След първоначалното видимо притеснение за някои от групата : „Ама как, с това ли ще се придвижим до другия бряг?!“...“Лелее, ама безопасно ли?!“.. се наложи да ги успокоя, че съм се придвижвал много пъти именно по този начин и всеки път съм пристигал успешно от другата страна. Сега вече, настанили се на абрата и преживели лекия шок, хората с интерес наблюдаваха перфектното маневриране на капитана и дори го окуражаваха с подвиквания. На едната абра се качи Вержи с половината група, а на другата аз едвам смогвах да снимам всички желаещи, които искаха да запечатат спомена за това необикновено преживяване. Като страстен любител – фотограф се стараех да дам всичко от себе си, прикляках, накланях се на една страна, само и само да хвана най-добрия снимачен ъгъл и да направя перфектната снимка. Сега като се замисля, цяло чудо е, че не съм паднал от лодката. Почти достигахме другия бряг, а видимо нямаше много място за паркиране на причудливия плавателен съд. Именно затова капитанът се изправи и започна настойчиво да подвиква на колегите си. Почувствахме се като в развръзката на някакъв екшън филм, с разликата че бяхме участници в него. В този момент няколко плавателни съда се раздвижиха и пред нас се отвори достатъчно пространство да се установим до брега. Все едно някой джин от арабска приказка каза „абра-кадабра, място освободи се!“. По лицата на хората се четеше удивление и радост от паркирането на абрата по този уникален начин. Всички забързаха да слизат на брега, където ни очакваше Пазарът на подправките /Spice Souq/. Думата „сук“ с чува много често в Дубай. Всъщност това е синоним на традиционен пазар в арабски град. Освен думата „сук“, в старата част на Дубай най-често се чуват клаксони на автомобили – основно помощно средство в трафика. С клаксона тук сигнализират, че завиват, че изпреварват, че бързат или че са в опасна близост и е време да ги забележат. Мелодията от различните периодични бибипкания на различните автомобили наоколо беш неповторима. Пред нас се виждаха високи дървени колони и голяма дървена постройка с много магаизнчета в нея, а пред тях също толкова голям навес – разбира се нещо много полезно в жегите, където продавачите бяха изкарали голяма част от наличната си стока, подредена грижливо в чували и изложена на показ за минаващото множество. Туристите видимо се отличаваха от местните купувачи – от една страна по облеклото си, а от друга и по заинтригуваните погледи, вторачени да разучат непознатите неща, които им предлагаха да купят или вкусят. Бях се загледал в тази бълбукаща суматоха, когато пред мен профуча, почти през краката ми мъж на средна възраст, вероятно по произход от Бангладеш, облечен с широка блуза на бели и червени ивици и с червена шапка с козирка на главата, която грижливо предпазваше лицето му от палещото слънце. Той буташе количка на две колела, с която умело маневрираше между струпалите се хора, като го правеше на висока скорост и само шансът или големият майсторлък му помагаше да не разпилее стоката, която беше натоварил. В този момент от другата страна се задаваха двама мъже, които носеха стока на главите си и доста умело балансираха. И докато си представях как ще се сблъскат с количката, те някакси успяха да се разминат без произшествия и продължиха по пътя си. Двама младежи се появиха с възгласи на английски, че предлагат студена вода. Пред магазинчетата продавачи приканваха минувачите да се спрат и да разгледат какво има на тяхната сергия и от време на време на висок глас изреждаха подправките, които продаваха. Всички тези звуци се смесваха в неспирна какафония, която обаче се отличаваше с някаква ритмичност и дори мелодичност и сякаш всичко работеше като един добре смазан механизъм. Няма как да си нарисувате атмосферата, ако не сте усетили уханието на кориандър, шафран, кимион, различни видове чай и всякакви билки, примесени с ароматите на запалени наргилета тук-там. Започнахте ли да си тананикате арабската мелодия от „Синдбад мореплавателят“ вече? Ако не сте, това е защото пропуснах да спомена за аромата на канела и карамфил. Загледах се в масата пред едно магазинче – големи порцеланови кръгли купи със столче в основата и уширени гърла бяха подредени една до друга и всички пълни с различни по цвят подправки – тъмножълтеникав, оранжев, по-светложълт, светлозелен, бледорозов, тъмнокафяв...каква палитра от цветове, а за ароматите думите не достигат. Всяко магазинче беше подредно по свой уникален начин, което придаваше още по-голямо очарование на мястото.
Пазарите си имат свои неписани правила. Едно от тях е, че трябва да се пазариш с продавача – това е като стара игра и традиция и без нея не може да стане сделка. Щом чуете цената, може да предложите в отговор такава наполовина примерно и няма да сбъркате. След това започва интересната част – продавачът започва да се вайка как не може да свали толкова цената на стоката, дори няма да е чудно да се хване за главата и да разиграе други сценки от театралното изкуство докато се стигне до сделка след пазаренето. Казват, че това носи удоволствие на продавачите. И видимо е така. Ако не вярвате, ще се уверите сами някой ден. Преди да стигнете до сделка, ще трябва да изслушате подробна информация за това, което купувате, за това как да го използвате най-добре, как да го съхранявате и още куп други неща. Важно е да изслушате продавача, защото се възприема като голямо уважение към него и ще видите доволната му усмивка. А ако похвалите и стоката, която предлага, то бъдете сигурни, че няма да има по-щастлив човек от него и дори може да реши да ви направи малък подарък за спомен. Това е неизменна част от местната култура и обичаи, позабавлявайте се. А на този сук можеше да се напазаруват прекрасни подправки – истински и добре ухаещи. Е, някои са просто пакетирани в найловнов плик и може да потреперите по летищата като мен, когато носех чубрица от България към Египет на мой приятел, но... за това в някой друг разказ. Приказлив се оказа този автор – сигурно си мислите – а досега не е споменал какви подправки се предлагат на това толкова интересно място. Добре, добре, ще разкажа и за тях. Само да не забравя да купя арганово масло...и то не едно, че имам поръчки от приятели. То определено е от типичните неща, които можете да намерите на Пазара на подправките в Дубай, макар родината на бодливото дърво Argania Spinoza да е Мароко всъщност. „Ядките на това дърво се пресоват до получаване на арганово масло, като се използва стара технология за студено пресоване“ – разказваше продавачът в едно магазинче. Гледахме го с интерес и видимо доволен, че го слушаме внимателно, той продължи – „Знаете ли колко килограма ядки от зрели плодове са нужни за 1 литър масло?“ Настъпи тишина за момент, а после се пявиха няколко предположения – 5, 10, 20... Оказа се, че никой не познава – нужни са цели 80 кг ядки за 1 литър от златистото на цвят масло. Мдаа..Може би затова последващата информация, че е наричано „течното злато на Мароко“ не ме учуди много. За финал продавачът доволно допълни описанието си – „и както може би сте чували, аргановото масло заздравява косата и я прави по-бляскава и еластична“. Последва наплив и натиск към продавача на желаещите да си купят, при което той почти се изгуби и си спомних за стария български виц, в който пред вратата на препълнен градски автобус Икарус мъж се опитвал да влезе. На подвикванията – „не виждате ли, че няма място, къде се бутате и Вие?“, човечецът притеснено отговорил – „извинявам се, ама аз съм шофьорът“.. Нещо такова се получи и с нашия продавач. А пред съседния магазин вниманието на част от групата беше приковал друг търговец, който показваше наситено жълта подправка, която познаваме като куркума. Ако ви е правило впечатление как много от арабските типични ястия имат жълтеникав цвят, то знайте, че той се дължи именно от тази подправка. Иначе на вкус е горчива, леко лютива и се получава от изсушени корени и смилането им на прах. И както научихме в последните години куркумата има и противовъзпалително действие, но не бива да се прекалява с нея. По принцип като растение се среща в Индия – допълни продавачът, гордо изправен пред нашите туристи. От другата ми страна пък погледите на няколко човека се бяха спрели в нещо, наподобяващо накъсани тъмночервени конци в едно бурканче. Какво ли пък беше това? Оказа се една от най-старите, най-скъпите и ценни подправки, наричана и Царят на подправките – шафранът. Продавачът разказваше, че се добива от шафрановия минзухар и по-точно от неговите тичинки, а голяма част от световния добив е от Иран. Има уникален аромат и вкус и е една от най-старите подправки, а името му произхожда от арабската дума за жълт /“заффран“/ - продължаваше търговецът и накара дамите да наострят слух с информацията, че Клеопатра се къпела в баня с шафраново мляко. И за да бъде достатъчно интересно и за мъжката аудитория, с усмивка допълни – „и се смята за силен афродизиак“. Научихме още, че за производство на 12 грама сух шафран са необходими 1 кг тичинки. В този момент започнах да се замислям леко какво ли ще стане, ако смеся арганово масло и шафран и натъркам добре косата си, дали пък няма да се окажа изведнъж с някоя буйна грива. Викът на продавача от съседно магазинче обаче бързо секна мечтите ми – „най-добрите подправки, най-ароматните, елате насам!“ Определено успя да накара много клиенти да се обърнат към него след мощното провикване, което раздвижи лежерната атмосфера наоколо. Реших да видя какво толкова уникално предлага този човек, все пак редно беше да уважа старанието му да надвика останалите си колеги в горещината. Някой попита за къри и понеже самият аз много обичам аромата му и заслушах внимателно. Знаех, че е с жълт цвят и можех да го позная като мирис. Оказа се, че къри е наименование на смес от ароматни подправки, което да си призная ме изненада. Те можели да бъдат различни на брой в тази смес – 5, 7, 11, като това зависело от ястието, което ще овкусяват – продължаваше да обяснява търговецът. В състава на къри може да влязат куркума, джинджифил, кимион, черен пипер, кардамон, индийско орехче, карамфил и сигурно пропуснах още нещо. Няма как да сбъркате аромата на къри – разпалено разказваше продавачът. Оказа се, че има и други интересни комбинирани в смес подправки – като например заатар, който има типично арабски вкус и е смес от мащерка, смлян сумак, сусам. Като споменах сумак, трябва да поясня поне малко, тъй като и за мен не беше известен. Като цвят е червена, а на вкус е накиселяваща подправка и може да се каже, че напомня оцет, така че спокойно може да се използва за салата, но трябва да се дозира внимателно, защото има наситен и силен вкус. Арабите винаги слагали сумак на салата от домати – годро изтъкна продавачът. Оказа се, че това е малък храст от района на Средиземноморието и по-специално Южна Италия – което ще се опитам да запомня и лично да проверя следващия път, когато посетя тези очарователни места. Научихме още и че сумакът е част от добра гарнитура за кебап – в комбинация с кисело мляко. Като споменахме за стари подправки, не можем да пропуснем и сусамовото семе, което от древни времена е било много ценено заради маслото си. „Сезам, отвори се!“ – извика търговецът към своята сергия и всички го погледнаха с учудване и очакване. Той се усмихна и продължи – „Май не знаете с какво се свързва този израз?“ Този прочут от арабските приказки призив отразява свойството на сусама да разтваря пашкула си, когато достигне фаза на узряване. Какви интересни неща научава човек! И като в „Приказките от 1001 нощ“ се появиха и арабските седем подправки, които се използват за овкусяване на месо, например за да направите още по-апетитни кюфтенца, може да добавите една лъжичка към телешката кайма. Тъмнокафявата подправка има леко сладникав вкус, среща с и като комбинация, като обичайно включва черен пипер, бахар, канела, карамфил, индийско орехче, кардамон. А понеже много обичам шауарма – разказах за това ястие по-рано – не се сдържах да попитам за неговите подправки. И получих отговор – най-често включват комбинация от кимион, червен пипер, сумак, индийско орехче, канела, джинджифил, карамфил, кардамон. Вече знаехме и състава на подправка за шауарма и доволно продължихме напред, за да разгледаме пазара, леко огладнели от разказите на търговците и обясненията за кои ястия са подходящи различните подправки. Определено усещах как с удоволствие бих хапнал една шауарма с един охладен айрян. От мисълта за тези солени неща и обедната жега неохотно потърсих с поглед търговците на вода. Не обичам да пия студена вода, някакси не утолява добре жаждата ми, а и знам, че не е много полезно да се пият студени течности. След минута с нетърпение отварях капачката на бутилката с минерална вода, за да изпитам удоволствието от отпиването на живителната течност на бавни глътки, които тялото ми приемаше като почивка в разхладащ оазис в горещината. След толкова подправки, беше време за обедна почивка и едно основно ястие – а шауармата не излизаше от ума ми.
