Кападокия – земя на чудеса част I
Гладкият асфалт на перфектния междуградски път отново ни унасяше в ритъма на пътуването. Нямаше дори лека неравност, толкова добре се поддържаше и изглеждаше, сякаш искаше да каже – да, това е Анадола, уважаеми пътници! И както често се случва - „совите не са това, което са“. Изградената в нас представа и самото споменаване на името Анадол предразполага някакви изоставени във времето места, където хората са забравени от Бога едва ли не. Да, ама всъщност не! Всичко беше изпипано и напомняше по-скоро на инфраструктурата на страни с висок стандарт като Норвегия и Андрора отколкото на някакво затънтено място. А самото наименование на региона произлиза от гръцки /Анатоли – с ударение в края/ и означава „изток“. Още римският император Константин I /както един известен наш треньор би казал – Константин Едно/ използва понятието, за да обозначи Източната Префектура на Римската империя. И така се стига до съвременната турска форма Анадолу. Едно отклонение с цел пояснение, но пътят продължаваше все така хубав и гладък, което за нас водачите на групи има понякога и малък момент на притеснение – да не би липсата на неравности да унесе шофьора и затова винаги го следях с периферно зрение и от време на време го заговарях, за да ангажиран вниманието му. „Мустафа, нещо да кажеш? Как си?“- „Влядислав, колоня?“- с усмивка ме погледна той. Всичко беше наред, усмихнах се доволно и аз и продължих да гледам през прозорците на автобуса, които трябва да призная Мустафа беше измил доста старателно. Хубав навик в много от турските шофьори – спират за почивка някъде и започват да мият стъклата, да чистят нещо, обичат превозното им средство да изглежда добре. Всичко това се случва с незименната цигара в уста, разбира се, и на фона на тананикането на някаква мелодия. А край шосето пейзажът беше равнинен с леки възвишения на хоризонта пред нас, на места все още зелена тревица, а в по-голямата част пожълтяла и съхнеща, като тук-там се забелязваше по някое дръвче.
Изпреварихме няколко автомобила с регистрация 68, което напомняше, че наближаваме Аксарай, център на административна област в Турция и разположен между по-големите Коня и Кайсери. Градът има население около 230 хиляди души и в превод името му означава „бял дворец“ – маркира основната информация нашия кокарден гид. Срещу нас над пътя имаше огромна табела Община Аксарай, сякаш за да потвърди, че навлизаме в населеното място. В този момент някой се провикна „Ах, това е градът на Настрадин Ходжа!“ Ерхан взе отново микрофона, обърна се към аудиторията и се усмихна : „Някой е добре запознат с Турция и нейните особености, браво! Само че има малко объркване – почти познахте – градът на Настрадин Ходжа с неговия паметник се нарича Акшехир, а ние минаваме сега през Аксарай, близки са като имена. Акшехир е на 130 км западно от Коня“. Мда, оказа се, че не било Лом, а Лондон, но както се казва – Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Не сме били далече и от това интересно градче. Ерхан реши да продължи с няколко интересни неща по темата – „В мюсюлманския свят названието ходжа, като добавка към името показва образоваността на човека и е символ на мъдрост. Затова сега ще ви разкажа една от неговите известни истории“:
Един ден, когато Настрадин ходжа си тръгвал след молитва от джамията, видял на стълбите просяк. Заприказвали се.
– Прахосник ли си? – попитал Настрадин просяка.
– Да, ефенди – признал си той.
– Обичаш ли да седиш в кафенето, да пиеш кафе и да пушиш?
– Обичам, ефенди.
– Сигурно обичаш и да ходиш в хамама всеки ден, за да се наслаждаваш на къпането?
– Да – казал просякът.
– А може би се веселиш, като пиеш с приятели? – продължил да го разпитва Настрадин.
– Така е, всички тези неща ми харесват.
– Брей, да му се не види! – възкликнал Настрадин ходжа и му дал една жълтица.
Малко по-нататък друг просяк, който чул техния разговор, също поискал от Настрадин ходжа милостиня.
– Прахосник ли си? – попитал и него Настрадин.
– Не, ходжа! – уверил го вторият просяк.
– Обичаш ли да си прекарваш времето, като пиеш кафе и пушиш?
– Не – казал вторият просякът.
– Сигурно ходиш в хамама всеки ден?
– А, не.
– Тогава може би се веселиш, като пиеш с приятели? – продължил да го разпитва Настрадин.
– Каква ти веселба, аз искам само да живея скромно и да се моля – отговорил вторият просяк.
При което Настрадин му дал малка медна пара.
– Защо – взел да хленчи вторият просяк – на мен, скромния и набожния, даваш медно петаче, а на оня прахосник даде пара от чисто злато?
– Защото, любезни, неговите нужди са по-големи от твоите! – рекъл Настрадин. Подаянието – според нуждите – заключил мъдрецът.
Така завърши своята история Ерхан, а хората зад нас веднага започнаха да разискват и обсъждат, даже възникна спор. Не бил прав ходжата, кое му било мъдрото – чуха се гласове, но други веднага скочиха в защита на Настрадин. Почувствах се почти като в предаването „Съдебен спор“. Но спор няма - така е винаги на Балканите – силни страсти и емоции. А край нас се виждаха малки кокетни 4-етажни нови блокове в различни пастелни цветове – зелено, светлосиньо, кафяво, бежово, жълто. И никоя сграда не беше само в един цвят, проектантите бяха подбрали приятни комбинации с по още един нюанс, за да изглеждат достатъчно привлекателно за живеене. По това време нямаше голям трафик, а слънцето обливаше с лъчите си блокчетата и това създаваше допъллнително усещане за хармония. Все пак, за да си личи, че сме на Балканите, на места се забелязваха и по-неподдържани райони, буренясали и с наслоен прахоляк, все едно не е чистено от години. Погледнах от другата страна – можеше да се насладя на красива гледка – белеещ се връх и сериозно възвишение в далечината. Планината Хасан. Мустафа ми каза, че достига до 3 000 м и че се подготвя изграждането на ски център в района. “Съжалявам, че няма да спираме, за да видиш красивата Часовникова кула тук. Ако някой път имаш възможност, отбий се да я видиш“ – препоръча ми нашия шофьор. Сградите започнаха да стават по-ниски, минахме покрай местност само с къщи край шосето, след това самотна бензиностанция и отново се озовахме на познатия междуградски път в равнинна част с на места зеленееща се прясна трева. Все повече приближавахме района на Земята на красивите коне – Кападокия. Не бяха изминали 45 минути, когато хората се оживиха и започнаха да сочат нещо в ляво от пътя. Загледах се – вдясно виждах табела с надпис на населено място – Аджъгьол, а малко по-напред и вляво се виждаха три от онези приказни „комини“ с калпачета – типичната гледка за района, към който се бяхме насочили. Ето го началото на магическата област и то веднага даде тонус на пътуващата в автобуса група да се поразсъни и разговори. Като споменах населеното място, май не съм ви казвал, че в Турция обикновено указателните табели в началото и края на селищата са сини като под надписа има и броя на жителите – в случая 5900 беше изписано под името Аджъгьол, което пък означава „горчиво езеро“, а малко след населеното място вдясно от пътя се виждаше и самото красиво езеро.
Постепенно навлизахме в магическата земя. Човек и добре да живее, трябва да дойде в Кападокия, за да се докосне до мистиката и гения на природата, а после да се отпусне в съзерцание на този умиротворяващ космически пейзаж.
Нашият кокарден гид продължи с интересни факти от миналото. Хората го слушаха с интерес. Областта Кападокия е разположена между древните страни Понт, Армения, Киликия, Галатия и Фригия в поречието на река Къзъл ърмак. В превод от персийски означава „земя на красивите коне“. Тогава главния град е бил Мазака, по-късно преименуван на Кесария (Цезарея), а сега известен като Кайсери с 1 200 000 жители. Още в началото на І-ия век след Хр. областта Кападокия става Римска провинция, по-късно влиза в състава на Византия, а от края на ХІ век – и на Османската империя. Интересно е да се отбележи, че тя е разположена на плато с вулканични върхове - на изток най-висок е Ерджиес (3916 м). Преди мноого години тук изригнали няколко вулкана и посипали с лава и пепел един обширен район. По-късно, след като вулканите застинали, под въздействието на ветровете, слънцето и топлината, се формират уникални природни образувания и така се появяват тези фантастични форми, създаващи вълшебия пейзаж на района. Едни от тях, наподобяващи големи гъби, местните хора са кръстили “комините на феите”. Интересно е също да се отбележи, че в Кападокиия е роден Св. Георги Победоносец. Сцени и изображения с неговия лик могат да се видят в повечето запазени скални църкви и параклиси.
Може да се обобщи, че чудесата на Кападокия са разпръснати сред няколко селища между големите градове Аксарай и Кайсери.
А ние продължавахме по пътя към Невшехир, където щяхме да сме след около 25 км. Невшехир (Новият град) е с население 150 хил. жители и административен център на областта Кападокия. През 1998 г. е открито модерно летище на около 30 км от града - Nevsehir Kapadokya Airport. То разполага с терминал за вътрешни и международни полети, след като се отчита високия потенциал на туристическия район. Именно вследствие и на този факт било променено първоначалното име Nevsehir-Tuzkoy International Airport, добавяйки името Кападокия към него. Интересно е да се добави, че в района има много голям древен подземен град, представляващ огромна пещера, като стените му са от пластични вулканични породи – туфи. Пещерата е открита под хълма на Невшехир и е от ранната византийска епоха. Това ново откритие е направено случайно – след като през 2013 г. започнало събаряне на стари постройки, били открити входове в мрежи от стаи и тунели. Проектът бил замразен и властите на града поканили археолози и геофизици, които започнали изследване. До днес археолози и геофизици са провели системен обзор на зона от четири квадратни километра, а се предполага, че тунелите може да се спускат на 113 метра дълбочина. „И все пак не сме сигурни, че нашите анализи са 100% точни. Засега е невъзможно да се каже колко голям е подземният град Невшехир, но ние ще продължим изследването“, казва Мурат Гюляз, директор на музея на Невшехир. Подземният град Невшехир е бил оборудван със система за водоснабдяване и вентилация, което е позволявало на хората да остават там за по-дълъг период от време.
С този увлекателен разказ на Ерхан неусетно бяхме напуснали Невшехир и наближавахме мястото, където щяхме да нощуваме – Юргюп. През това време, аз пък почти бях опразнил хладилничето на автобуса /което Мустафа периодично пълнеше с минерална вода/, за да помогна на нашите туристи да утолят жаждата си временно. Та говорех за Юргюп - малко градче с население 20 хиляди жители, разположен на 1043 м надморска височина. Известен е с хубавото си вино, както и с нощния си живот – някои от пещерите са превърнати в нощни заведения. Юргюп често е наричан наречен сърцето на Кападокия. Старото му име е Осианна. Интересен факт е, че това е едно от най-старите селища в района, известно с винарството си, а всяка година през октомври се провежда Фестивал на виното. Известен е още и с традициите си в ръчното тъкане на килими. Всъщност именно Юргюп със своите исторически ценности и природни забележителности представя Кападокия пред света!
Ето го и нашият хотел – на 10 минути пеша от центъра на селището, на 6 км от Zelve Open Air Museum, на 32 км от международното летище, направен от камък в много интересен стил. Хотел ли казах – всъщност беше интересна категория – място за настаняване със статут на музей, сграда, проектирана със специален архитектурен дизайн! Какво преживяване само! Да преспиш на подобно място – на колко хора се е случвало? Влязох в стаята да оставя багажа си и останах прав и загледан няколко минути. Опитвах се да асимилирам. Изморен от пътя, копнеещ да полегнеш поне за малко и в следващия момент влизаш в стая с каменни стени с орнаменти и фрески на места, приближаваш бавно и докосваш гладкия камък, поглеждаш нагоре - сводести тавани в интересен стил, дървени легла и нощни шкафчета, семпло направено, но някакси те грабва тази обстановка и все едно наистина си в музей. Като се замисля, изживявал съм подобни моменти и след това - и когато спах в труло в Пулия, както и в тематична хотелска стая в Солун, където до леглата имаше макети на рицари – какво усещане само да легнеш там... и после идва въпросът как да заспиш от вълнение! И това беше само малка част от цялостното преживяване в този хотел-музей. Слязох за вечеря. По пътя спирах на няколко места – за да видя старинния часовник близо до Рецепция, едно старо радио, наподобяващо на това, което моята баба пазеше /беше с марка Telefunken/, старовремски телефон с шайба и слушалка, която имаше златисти краища, а по средата с дървена дръжка, на стената окачен стар килим с красиви шарки, а таванът с дървени дъски и дърворезба, все едно се пренасяш някъде в онези къщи в България с шедьоврите на майсторите от резбарските школи. И всичко това ти се случва за броени минути, което съчетано с приятната умора от пътуването някакси те замайва и започваш да се въртиш, оглеждайки всички тези красиви детайли, напомняйки танца на дервишите, изпадащи в транс. Преди да се случи това обаче, стомахът ми сигнализира, че трябва да продължа към ресторантчето на хотела, за да задоволя тази първична потребност, а не да изпадам в унес. Опитах да съзерцавам още малко това красиво лоби, но гладът надделя и тръгнах по каменното стълбище надолу. На стените имаше закачени старинни лампи и сякаш слизах да вечерям в Рицарския замък Камелот. И може би ако не бяха другите гости на хотела наоколо, изострения ми слух вследствие на огладняването вероятно щеше да започне да долавя шум от подрънкване на доспехи, кой знае. В коридора, непосредствено преди залата за хранене, имаше нещо като свод в каменната стена с дървена етажерка на три реда, върху която бяха подредени различни керамични делви, купи, панички. Над тях на стената имаше красива връхна дреха от носия, сложена в дървена рамка и покрита със стъкло, а над нея старинна лампа осветяваше всичко това и сякаш те пренасяше за миг назад във времето. След това влязох в залата за хранене, където вниманието ми привлече бар, някакси по-различен от традиционните. На заден план бяха подредени различни напитки, а вляво то тях на стената времето отброяваше интересен часовник /няма нужда да отбелязвам колко старинен беше/. Под него имаше красив грамофон с медна бляскава фуния в ролята на тонколона. Още по-наляво беше вградената камина с различни изваяни каменни орнаменти на фасадата, а над нея подредени различни медни фигурки, както и уникален малък часовник по средата, който стоеше достолепно и придаваше допълнителна тежест на старинната обстановка. Но това не беше всичко – по-нагоре на каменната стена на камината бяха закачени три пушки и стара османска сабя. Пред мен беше бар плотът – разбира се от камък, с масивен черен мраморен плот с тъмножълти шарки, който имаше особено излъчване, осветен от приглушената светлина на това място. Под него със скрито осветление се открояваха „комините на феите“ и няколко коня, изваяни красиво в камъка и приличащи повече на произведение на изкуството отколкото на стена на бар плот. Беше пленяваща гледка...дори за момент забравих защо съм слязъл в ресторанта.
Побързах с вечерята, защото ни предстоеше „Турска вечер“ в заведение, разположено недалеч. Интересното за него беше, че е вдълбано в скала и с много оригинален интериор. Час по-късно Мустафа спря в близост до заведението, като изминахме стотина метра пеша в посока осветения вход с две големи колони от двете страни. Все едно предстоеше да влезем на място, стопанисвано от фараони, определено усещането и атмосферата бяха уникални. Продължихме по широк коридор, където ни посрещнаха седнали четирима музиканти, облечени в черен панталон и бели ризи, свирещи загадъчна инструментална музика. Зад тях каменните стени бяха дискретно осветени, а по средата имаше нов сводест вход към салона на заведението. Атмосферата вътре беше още по-впечатляваща – грапави каменни стени, сякаш за да личи още повече, че ресторантът е вдълбан в скалите, с насочена приглушена светлина като в бар, която придаваше още повече загадъчност на това място. Каменни дълги пейки и маси с мраморен плот, на които бяха подредени прибори, чаши, бутилки с минерална вода и вино. Определено домакините се бяха постарали да създадат уютна обстановка в много оригинален стил и да предразположат гостите за ново изживяване. Скоро програмата започна с т.нар. belly dance, като за незнаещите трябва да поясня, че това е традиционен ориенталски танц /в превод нещо като танц на корема/ на дами облечени в такъв стил и със заголена част на корема, като тази част от тялото се включва най-дейно с бързи на моменти движения в самия танц. Разбира се, това предизвика възгласи, въздишки и овации в мъжката част на нашата група, като особено деен беше бай Митко, чиито дрезгав глас се открояваше – „ Ааа, гледай, гледай, уникална фигура“...“Браво, мойто момиче, машала!“... „Тази ми обра точките, майна“ ... бяха само част от възгласите му. Излишно е да ви казвам, че беше прав докато гледаше в захлас и няколко пъти изсвири с уста в знак на върховно одобрение. Имаше и още няколко българи, които му правеха компания в същия стил, определено „бели денс“ беше покачил страстите в групата. А след това, като студен душ дойде изпъление на четиримата музиканти, които ни бяха посрещнали на входа и отново изпълниха две спокойни мелодии в инструментал. Въпреки видимото разочарование на бай Митьо от това, че танцьорката се прибра, той седна и се възползва от емоционалната пауза, изпивайки почти цяла бутилка минерална вода. Направо от шишето разбира се, нямаше време да налива в чаши, след като беше толкова загрял и жаден. След това позабърса челото си с носна кърпа, отдъхна си малко и каза на висок глас: „Айде сега да видим какво вино правят тука, майна“, вземайки бутилката и наливайки си с доволен вид. „Айде наздраве на българската група“ – проехтя сред скалите неговия бодър глас. Това наруши тишината и започнаха оживени разговори.
Вечерта в заведението беше приятен завършек на дългия ден. Към полунощ се събрахме в автобуса и Мустафа ни закара до хотела-музей, за да си починем най-сетне. На другия ден имахме интересна и наситена програма. Планирах да се събудя рано, за да наблюдавам евентуално по изгрев Слънце полети на балони. Но първо трябваше да се наспя. Утрото е по-мъдро от вечерта.
