На път за Кападокия – земя на чудеса
След като се уверихме, че и последният човек от групата вече се е качил, шофьорът се огледа внимателно и бавно потегли от хотела ни в Сиде. Отново беше време за път. Напускахме този лазурен бряг, за да се отправим на север-североизток, където ни очакваше Земята на красивите коне със своите тайнства и чудеса. Предстояха ни около 230 км през планинска местност до град Коня и след това още близо 150 до Аксарай, откъдето вече щяхме да навлезем в същинската част на нашата обиколка, а именно Кападокия с нейните причудливи релефни форми. Беше време да представя нашия шофьор на групата ни пътуващи, обединени под популярният тогава етикет „55 плюс“ – гладко избръснатия леко мургав и усмихнат мъж с гарвановочерна коса и дълги, но добре оформени бакенбарди. Мустафа видимо доволен от аплодисментите на българските туристи натисна клаксона и махна с ръка за поздрав, а след това извади шишенце с одеколон и ме погледна въпросително – Влядислав? Не можех да откажа честта и излях от ароматната течност в шепите си, за да се освежа както повелява местния обичай – по бузите, по вртата и за финал разтъркване на ръцето и доволна усмивка. Това сякаш даде допълнителен заряд на шофьора ни и той, поемайки шишенцето колоня /одеколон на турски/, още по-старателно от мен извърши същия ритуал и въздъхвайки доволно го прибра отстрани в преградката на вратата. Успях да изпреваря въпроса и с благодарност казах – Мустафа, колоня чок гюзел! След този момент нашият водач се зае с управлението на автобуса с още по-голямо удоволствие, като пусна и музика, за да може да си подсвирква тихо на моменти. Всъщност имах задачата да представя още един важен човек за днешното пътуване – нашия кокарден гид, който беше родом от българските земи, но се беше преселил заедно със семейството си в Турция преди години. Ерхан говореше доста добре български език, използвайки и някои архаични думи от време на време, като това придаваше още повече колорит на разказа му. А той определено имаше какво да каже на аудиторията в автобуса, знаеше много и беше истинско удоволствие да го слушаш. За да бъде всичко съвсем ясно, добре е да поясня, че за т.нар. исторически екскурзии в Турция по закон трябва да има местен лицензиран екскурзовод – именно това представлява понятието кокарден гид. В този момент Мустафа ме сръчка, за да му обърна внимание и с мимика, присъща на велик френски комедиен актьор и без думи ми посочи хладилния шкаф пред мен. Мда, сетих се веднага какво иска да ми каже. С утвърдителен поглед показах, че го разбирам – нашият водач искаше да напомня на пътниците, че ако са жадни могат да закупят от него минерална вода и то не каква да е, а добре охладена и на добра цена. Това беше малък допълнителен приход за него и затова с удоволствие изпълних негласната му молба. Той сякаш разбирайки български установи, че съм пропуснал нещо и добави с думи – Влядислав, бира вар /Владислав, има и бира/. Важно допълнение за хора, тръгнали на екскурзия разбира се. Допълних съобщението си веднага и в салона на автобуса се усети оживление. Някой се провикна – а скара има ли, кюфтета, кебапчета? Последва силен смях и веднага някой допълни – за мен пържени картофи със сирене, ако има! Дюнери има ли – провикна си друг от групата 55 плюс и след това настана още по-голямо оживление сред туристите. Добро начало с настроение – помислих си аз и погледнах Ерхан. Той веднага се включи в тона и обясни, че ще направим пауза за обяд сред борова гора в крайпътно заведение, където се предлага много вкусно печено агнешко. Съобщението му някакси отвори кулинарната тема, последваха въпроси какви вкусни неща могат да се опитат още в местните заведения и нашия кокарден гид сякаш включи предаване от 24 kitchen и започна да разказва за различни местни специалитети, като накрая препоръча да опитат и супата Кулаклъ, приготвяна от нахут и ситно накълцани парченца месо. В този момент си представих как обилно я поръсвам с кара бибер /черен пипер, разбира се/ и почти усетих аромата й. Може би е добра идея да спра дотук с кулинарната част, защото може някои от уважаемите читатели да са гладни в този момент.
Поглеждайки през прозореца, видях че изкачването на планината Торос продължава по хубавия асфалтов път сред гъстата борова гора. Загледах се в зеленината, действаше много успокояващо и дори сякаш усетих аромат на бор и дори вдишах дълбоко. Мустафа обаче управляваше много добре автобуса и почти не усещахме редуващите се завои в този участък.
Заслушах се в разказа на Ерхан – беше за предстоящата спирка в населено място с над 2 млн.жители, един от най-консервативните градове в днешна Турция и нейно важно религиозно средище, разположен в централната част на Анадолското плато, по чиито земи има белези на живот около 7 хиляди години преди Хр. – това е Коня. Тук можете да опитате неописуемо сочни фурми и сушени смокини. Също така, според фригийците, Коня бил първият град, появил се след Потопа, а днес го наричат Градът на Мевляна заради известния философ Руми, известен като Мевляна и роден в Източна Персия през 1207 г. Между 11 и 17 декември всяка година в Коня се стичат хиляди поклонници, за да отдадат почит на Мевлана и да отбележат деня на смъртта му (17 декември) с танци, песни и молитви. Интересно е да добавя още малко от историята на нашия кокарден гид – а именно, че градът е бил столица на римска провинция Икониум и земя, видяла раждането на първите християнски общности. Разказът на Ерхан беше увлекателен и с много интересни исторически факти, а и добре гарниран с някоя шега от време на време. Така времето минаваше неусетно и също толкова неусетно хладилния шкаф пред мен все повече се изпразваше от съдържание, защото въпреки приятната температура в салона, нашите пасажери се разхлаждаха допълнително основно с минерална вода, а някои и с местна бира. Разбира се, чуваха се и недоволни коментари защо е забранено да се консумират храни по време на пътуване, все пак известно е, че българите не обичаме много ограниченията.
Вече преваляше обедно време, когато достигнахме до приятно крайпътно ресторантче сред борова гора и именно там щяхме да спрем, за да опитаме рекламираното от нашия местен официален гид вкусно агнешко. Със слизането от автобуса се усети чист планински въздух и прохладната температура /сигурно имаше 5-6 градуса разлика с района на Сиде, от където тръгнахме/. Вече наистина усещах уханието на бор – затваряш очи, вдишваш дълбоко и сякаш се потапяш в необятна борова гора, замирисва ти на смола... Но да се върнем в реалността и конкретната ситуация - имахме задача да покажем на всички къде са сервизните помещения, а след това и определените маси за групата. Всички се настаниха и по местна традиция първо донесоха на гостите панери с хляб и големи бутилки минерална вода. Част от нашите туристи започнаха да забелязват прилики с българската кухня – „Ах, гледай и тук предлагат фасул чорба!“ ... „Ее, гювеч, вижте има гювеч в менюто!“ ...“ Да не е българин готвачът тук, какво става?“..“ Я дайте по една свинска пържола!“ провикна се друг от място /все пак добре, че беше на български/. Заслушах се в коментарите и се усмихнах - културата и кухнята на Балканите определено добре се преплитат като се замисли човек. Но най-интересната част от менюто според мен си беше /и винаги поне за мен е/ страничката с десертите – те определено можеха да предизвикат апетит и на някой току-що станал от банкет. Дори сега като пиша и се замислих за тези десерти, преглътнах няколко пъти, а и да си призная се облизах в знак на задоволство от спомените. Няма начин да не се отдадете на някое от сладките кулинарни изкушения. И определено е опасно да видите какви десерти се предлагат преди да хапнете основно, защото има сериозен риск да започнете да кроите планове какво да съкратите от менюто, за да може да опитате повече десерти. Казвам го от опит.. и то не малък! Само изброявам – баклава, кадаиф, кюнефе, казан диби...спирам, спирам.. защото напълно ви разбирам. Но кой от тези десерти да пренебрегнеш?! Задача, която няма решение. Всъщност не видях в менюто един от любимите ми местни сладки специалитети – сютляж /нещо като мляко с ориз, но запечено на фурна и с лека коричка на повърхността подобно на крем карамел..ммм/ и това мъничко улеснява нещата, но съвсем малко. Определено групата 55 плюс беше доволна от обяда и започнаха поръчки на кафета. Разбира се, че това беше приятното допълнение за тези вкусни десерти. Кааве сютлю, шекерли – поръчах за себе си аз /кафе с мляко и захар/ и зачаках със задоволство. На съседната маса беше един от най-колоритните туристи – бай Митко /така се представи пред мен/ – усмихнат възрастен мъж с прошарен сиво-бял мустак и гъста сива коса с буен перчем, с хубава риза, чиито първи две копчета държеше разкопчани, той беше център на компанията около него и постоянно им разказваше весели истории. Естествено и тук бай Митко искаше да покаже нещо повече и привлече вниманието към себе си, след като му сервираха турското кафе : „Гледайте, гледайте да ви покаже бай Митко как пием кафе на Джумаята, майна. Трябва да се сърба бавничко и да усетиш аромата“. Когато се увери, че повече хора се обърнаха към него, той надигна табиетлийски порцелановата чашка като бавно и шумно сръбна от кафето, издавайки звук на задоволство – нещо средно между дълбока въздишка и ръмжене. „Видяхте ли как се пие турското кафе? Айде, показвам последно!“ - явно останал доволен от себе си бай Митко надигна отново чашката и се опита да подобри урока си с по-шумно сръбване...и донякъде успя, но и в един момент се задави и започна да се изкашля. Няколко човека се притесниха и започнаха да го потупват по гърба, но след минута всичко беше наред. Той се успокои, огледа се и пийна малко минерална вода „Ей, урочасахте ме, майна! Какво ме гледахте, задавих се! Но запомнихте от бай Митьо как се сръбва турското кафе, нали? Повече няма да показвам без пари!“ – заключи със задоволство нашият колоритен турист. Така приключихме с паузата за обяд и беше време да продължим към град Коня.
В автобуса Ерхан започна да разказва за някои от турските десерти, а също и за турското кафе, известно още като кафе на джезве, домашно кафе или просто арабско. Широко разпространено е в Близкия Изток, Северна Африка, Кавказ и разбира се на Балканския полуостров. Известен историк описва, че първите кафенета в Истанбул са отворени от Хаким от Халеб и Шемза от Дамаск. Кафето силно повлиява османската култура и дори турската дума за закуска /кавалтъ/ в превод означава „преди кафе“. Необходим съд за приготвянето на турско кафе е джезвето, което по традиция е изработено от мед, а размерът му се определя в зависимост от броя кафета, които трябва да се сварят. Обикновено съставките му са ситно смляно кафе, вода и захар, която се слага по желание. Понякога може да се добави и кардамон. Чашките, в които се сервира се наричат финджани и наподобяват тези за еспресо. Турското кафе трябва да се вари на умерена температура около 5 минути, а след това се пие бавно, като с него се сервират чаша вода и рахат локум. Въпреки интересните разкази на нашия кокарден гид, все пак добрият обяд си каза думата и половината пътници подремваха добре, като на места се чуваше хармонично похъркване. Бяхме започнали да се спускаме, навлизахме в по-равнинна част от нашето пътуване и по пътя се срещаха все повече автомобили с регистрационна табела 42 – така се отбелязваха превозните средства в областта на Коня.
Постепенно започнахме да навлизаме в града по широк булевард, като от двете му страни се редуваха сравнително нови 5-6 етажни блокчета. „Колко много ново строителство, гледай, гледай“ – чувах коментарите на туристи. „Лелее, кой ще живее в тези блокове?“ – чудеше се някой друг. Опеделено новите жилища правеха впечатление и то приятно – кокетни тухлени сгради в меки пастелни цветове с нормална височина и достатъчно разстояние между тях, така че да не виждаш номера на тениските на комшиите отсреща, а в междублоковото пространство градинки с райграс и цветя. Удоволствие за окото. Правеше впечатление перфектната маркировка навсякъде и чистотата по тротоарите. В даден момент започнахме да се движим успоредно с трамвайна линия, която на места беше затревена и определено изглеждаше добре поддържана. „Брей каква трева по трамвая“ - коментираше някой. „И добре изглежда тревицата, подстригана все едно е двора на къща в Бояна“ – допълни друг. „Е никой ли не е минавал с кола през тази трева, не виждам следи“ – чудеха се хората. Чувах още коментари от пътници зад мен в салона на автобуса, а оживлението стана още по-осезаемо, когато се доближихме до модерен трамвай – чисто нов, боядисан в бяло и синьо с марка Шкода. Мдаа, ето ви град в област Централен Анадол, а сигурно сте слушали колко лошо е в Анадола, нали? Въпреки че беше ден, правеха впечатление осветителните тела по тротоарите и спирките с красиви орнаменти по тях. Оглеждах и трудно можеше да намеря някакви забележки /а имайте предвид, че обичам хубавите неща и мога добре да мърморя понякога/ – сякаш местната управа беше ангажирала дизайнер, за да оформи инфраструктурата на града. Някакси възмущенията на някои туристи от консервативността на това населено място, в което не се продава алкохол, бързо останаха на заден план след първоначалните впечатления. Скоро подминахме трамвайна спирка, на която беше изписано красиви букви Мевляна и в близост се откри гледка към тюркоазения купол на Мавзолея на Мевляна Руми. След малко автобусът спря на паркинг и Ерхан събра групата ни, за да я поведе към известната забележителност. Пред нас се виждаше хубава градина с рози и добре оформен райграс. По площада наоколо се разхождаха спокойно местни хора, като отново ми направи впечатление чистотата. В дъното се открояваше купола на Мевляна, под който почиват останките на Учителя от Коня. Между другото, именно историята на Руми и странстващия дервиш на име Шамс е вдъхновила Елиф Шафак да напише книгата си „Любов“ /официалното заглавие е The Forty Rules of Love/, а в резюмето й можете да прочетете : „...Това не е разказ за средновековния поет Руми и дервиша Шамс, това е книга за мъката да откриеш път към себе си. Това не е любовен роман, това е книга за любовта.“ А тя пише книгата си дълго – 15 години...и половина. Последователи на Руми основават Дервишката ложа, която е позната с ритуала Сема – при него дервишите танцуват около себе си и се смята, че изпадат в транс. Именно музиката и танцът заемат централно място при суфизма, но за правоверните мюсюлмани танцът е опасен, защото може да опияни душата. Пред Музея на Мевляна на площада се издига джамията Селимие. Време беше групата да разгледа в детайли този интересен музей, след което предстоеше кратка разходка в центъра на 2-милионния град.
Следобедното слънце добре напичаше централния площад и хората от групата се събираха на предварително определеното място за среща, заредени с бутилки минерална вода. Беше време да се отправим към автобуса, за да потеглим към района на Кападокия. Оставаше ни още малко път и съвсем скоро щяхме да започнем да виждаме край пътя първите интересни форми на релефа в тази земя на чудеса. Ерхан взе думата, за да продължи увлекателните си разкази. Пейзажът вече беше различен – равнинна част, с по-малко растителност и редуващи се обработваеми земи и от време на време някое малко селище.
Така неусетно, заслушани в интересни истории и факти от миналото, бяхме изминали стотина километра и Ерхан съобщи за кратка почивка. Мястото, избрано за целта беше уникално – щяхме да видим кервансарая „Султан хан“, разположен край едноименното селище. Автобусът се отклони от главния път и Мустафа спря на огромен паркинг, съвсем близо до внушителна каменна сграда в селджукски стил. Това определено си имаше своето обяснение – малко ппо-рано бяхме чули, че е била построена по време на управлението на Аладин Кейкубат – известен селджукски владетел, а над главния вход беше изписана и годината 1229. Колко история имаше на това място – замислих се за миг докато четях надписа – и на колко събития е била мълчалив свидетел тази красива постройка, облицована с дялан камък, мдаа.. Докоснах камъка до входната врата и постоях малко така, исках да усетя по-добре това уникално място. Входна врата ли казах..беше масивен портал по-точно, доста висок, някъде прочетох 13 метра, ако не ме лъже паметта и определено мястото откъдето се влизаше беше като произведение на изкуството, сякаш беше правена резба в дялания камък, красиво изсечен с различни форми, а от двете страни с интересни колони. И упорито ми напомняше на друго място с такъв вход или пък имах дежа ву. Пуснах на лента хилядите места, които съм видял с надеждата да се появи търсеният отговор и след малко мисълта ми се спря на селището Окурджалар в района на курорта Алания. Да, да.. точно така – хотел Мукарнас имаше същия вход в селджукски стил и елементи на ислямското изкуство! В този момент излязох от моментното си състояние на унес от познат леко дрезгав глас – „Охлаждаш ли се, Влади? Добър дялан камък и държи студено, добре са го измислили тези турци“ – с бавна стъпка „яваш яваш“ приближаваше бай Митко, как да не го познае човек. „Бай Митко, прав си, може и да се разхлади човек така. Но всъщност се опитвах да се докосна до историята. Ела да прочетем няколко табели“. И се потопихме за кратко в миналото. Архитектът е бил от Дамаск, а самият кервансарай е изграден като крепост с 6 големи кули в ъглите и 18 по-малки. Състои се от външна част с двор, която се нарича „язлък“ /яз на турски е лято/ и вътрешна закрита част, наречена „къшлък“ /къш на турски както може би се досещате пък е зима/. В едната част е имало помещения, които са били използвани за трапезария, отдих, баня, кухня и фурна. По средата на двора е разположена джамия, а в противоположната страна са подслонявали добитъка и са складирали стоки. Оказа се, че това е най-големият селджукски кервансарай. След като се запознахме с повече факти за мястото, беше време да го поразгледаме преди да пием по един черен чай и да видим какво предлага малкото базарче със стоки за туристите. „Бай Митко, ще показваш ли как се пие турско кафе или ще сме на чай“ – пошегувах се аз. „Каквото почерпиш, това ще пия“ – отвърна подобаващо нашия забавен пасажер. Малко по-късно го оставих с още десетина човека от групата да им разказва истории, за да намеря Мустафа. Наближаваше време да потеглим от това интересно историческо място и да се потопим в магията на областта Кападокия. След като преброих два пъти хората в автобуса, за да сме сигурни, че никой няма да нощува по неволя в кервансарай, дадох знак на Мустафа, че сме готови. Той ми кимна, погледна в страничните огледала, затвори вратата, плавно смени скоростите и завъртя волана, за да се върнем на главния път към Аксарай, до където оставаха 45 км. „Влядислав, колоня?“- с усмивка ме погледна Мустафа. Разбира се, че ще се освежа, как иначе ще тръгнем на път без аромата на лимон. Поклатих глава утвърдително и го попитах – „Аксарай е 68, нали?“ /имах предвид регистрационните таблели на превозните средства разбира се/. Мустафа ме погледна с учудване и определено задоволство и каза – „Вай, вай, Влядислав – шампйон!“ /не е правописна грешка, така звучеше на турски думата шампион/. Няма как, важно е да поддържате шофьора винаги буден и в добро настроение!
