Клише ли е Париж?
Има ли място, на което никога, ама съвсем никога не сте имали желание да отидете? Такова, което не е предизвиквало грам възторг и дори сте смятали за твърде преекспонирано и незаслужаващо внимание. За мен това място беше Париж. Винаги съм искала да отида навсякъде, но Париж се мъдреше на най-долната позиция в списъка. Ей там след Русия и Северна Корея.
Затова, когато след 2 месеца работа ми казаха “Ели, ще водиш група за нова година в Париж!”, се опулих. Честно ли първото ми пътуване ще е точно до там?!?! Що за ирония? Градът на светлините. Градът на любовта. Бла-бла. Ужас.
Няма как - работата си е работа. Не мога да избирам, особено като съм пресен кадър. Изсипвам се с група от 20 души на летището. Все съм виждала летища, но Шарл Де Гол мисля, че води класацията ми за най-ужасно летище. Голямо, объркващо и всеки път все едно стъпвам там за сефте. Мисля си: „ами така е то - и градът смотан, и летището куцо.“
В Париж ни посреща куууучи студ. Зловещ вятър, никакво слънце, дъждът си ръска леко и постоянно, а чат-пат се появява и суграшица за разкош. Ден първи - Лувъра. Не мога да си кривя душата. Когато трябва да се види нещо - трябва. Дори и разочарованата ми душа, успя да се захласне в музея. Мона Лиза все така си следи всички с поглед, а Нике от Самотраки ме остави безмълвна.
*„Психея оживява от целувката на Купидон“
На следващия ден ни очакваше Версай. Прекрачвайки прага на двореца, започнах малко да омеквам към дестинацията. Ама лекичко. В крайна сметка наистина е много красиво, но като си представиш всъщност каква мърлявщина се е ширела там.... Ъх. А после излязох в градините. Белите градини на Версай. Поне аз така ги видях. Елегантна дантела се стелеше навсякъде, а снежинките се набиваха по лицето ми като игленик. Мислех си за Снежната кралица и стъкълцето в окото на Кай, което му пречеше да вижда доброто. Фотографи от цял свят се бяха подредили да снимат снежния Версай. И с право - гледката наистина беше вълшебна. Дори малко мистична. И въпреки режещия вятър, насълзените ми очи и нарязаните ми бузи, се разходих с въодушевление. Добре, май не е чак толкова лошо в този край на света. Или може би, въпреки студа, стъкълцето в окото ми беше започнало да се топи...
Обратно в града, времето все още беше неприятно, но вече гледах с малко по-други очи на китните улички, ситните кафенета с цветните саксии, опашките пред скъпите бутици и великолепните сгради с романтичните прозорци. Колко ли време е необходимо, за да опознаеш Париж? Монтмартр и Сакре Кьор, площадът на Бастилията, латинския квартал, Монпарнас, къщата на Виктор Юго, градините в метрото, Триумфалната арка и безумния трафик, Шан-з-Елизе, светлините, картините и разбира се - Айфеловата кула. А има още толкова много... Май няма как да стане за няколко дни. Би било хубаво да поживееш там няколко седмици, за да можеш да разбереш защо толкова поети, писатели и артисти споменават Париж с любов и възхита. 
По време на разходките ми с групата имаше и куриози. Като на входа на Мулен Руж, където казаха - “тия са луди да искат такива пари за куверти. Я ни снимай на входа - ще кажем, че тамън сме влизали. Пък ние да ходим да изпием парите на друго място”. “Ейййй, тия франсета с тия малки порции. И много им ситни масите. За лилипути ги правят тия ресторанти. Гледай, чинията няма къде да си сложиш. Пък и големи тия чинии, а вътре - нищо. Цъ цъ.” Разговорите вървяха основно в тази посока, а аз лека-полека, тихичко игнорирах негативните нотки, потъвах в чара на Париж и все повече отварях сърцето си.
Върхът на служебното ми преживяване беше на нова година, когато ресторантът беше подготвил многостепенно меню (разбирайте 13-15 степени). Да, малки порции, придружени с точното питие. Изключително вкусно, но само една малка част от групата успя да го оцени. Останалите се рееха във вече познатото ми мрънкане как „тия французи една салата не могат да направят като хората“. Без да преувеличавам, прекарах половината вечер в кухнята на ресторанта да се моля на готвачите да измислят някакво подобие на шопска салата, или зелена салата, или да резнат някакви мезета, защото специалните им гости не разбират “ужасното им меню”. (Това не съм го казала де, ама си го мислех кисело). Хората ме гледаха в недоумение, а аз се червях от срам, но накрая успях да издействам Салата Цезар за по-взискателните ми туристи.
В следващия момент, един господин избухна със следното:
“Ето, поредното разочарование. Всяка година едно и също!”
Питам: “Какво Ви разочарова всяка година?”
“Ами никъде не празнуват Нова година като в България - на хубави големи маси, с мезета на ситно нарязани. Вие знаете ли в нашия град на площада какъв купон става?! Тия тук изобщо не знаят как се празнува”
В този момент вече не издържах: “Ами защо продължавате да пътувате по Нова година и да се разочаровате? Празнувайте си както трябва в България, пък пътувайте извън празниците”
“Ами да - май така трябва вече”
Май, май така трябва. Винаги съм се изумявала на хора, които отиват в други държави, за да търсят познатото. И всичко различно, вместо да ги очарова, ги дразни. 
Събудих се на първи януари с леко свито сърце и лично разочарована, не от малките маси, а от тесногръдите забележки. Този ден имах свободно време и реших да се разходя сама.
Нямаше и помен от мрачното време. Слънцето огряваше улиците и галеше косите. Разхождах се все едно едва днес съм дошла. Дишах с пълни гърди и най-после усещах. Уличните музиканти пълнеха душата ми, ароматни пекарни изкушаваха от всеки ъгъл, а весели групи туристи огласяваха уличките. Седнах в едно кафене и за около час си поговорих с куп различни хора. Всички придошли за празниците. Местни почти нямаше, но настроението навред беше лежерно и усмихнато. А аз вече не бързах за никъде, нямах посока и никой не ме чакаше. Безвремие. Продължих безпътната си разходка по бреговете на Сена.
Сена с романтичните мостове и аромата на антикварна книжарница. По двата бряга се редят еднотипни сергии с книги, стари снимки на града, картини, картички и сувенири. Букинистите на Париж, които от векове търгуват култура край Сена. Всеки търговец с готовност разказва различни истории, някъде там деликатно се процеждат френски шансони, а ти - неусетно ставаш част от магията. Поемаш дълбоко въздух и се изгубваш в романтичния мюзикъл. И се влюбваш.
А “Pont des artes” тихо те вика. Не знам как, но се пуснах по Моста на влюбените в момент, в който почти нямаше хора. Изпитах егоистично удоволствие. Сякаш в този момент, той си е само за мен. Тогава все още не беше толкова пълен с катинари. Едва няколко висяха самотно, но парапетите бяха осеяни с влюбени послания. И започнах да чета.
Продължавах да се усмихвам. Небето беше в най-синьото синьо, а слънцето багреше с най-златното златно. Озовах се в пощенска картичка. Недостойният ми фотоапарат не можа да запечата картината, но сърцето ми успя. Споменът за точно този момент, по средата на моста, остана толкова цветен и жив. Мисля, че именно този следобед запали любовта ми към мостовете, до степен да намирам романтично очарование дори и в най-порутената, сива или невзрачна конструкция, свързваща 2 бряга. А сега ще ви кажа нещо, с ясното съзнание, че ще прозвучи като клише - частичка от сърцето ми остана на онзи мост. Над Сена.
Та, клише ли е Париж! Може би. Магия ли е? Безспорно! Върнах се там за кратко. И бих се връщала още, и още. Само нека другия път да не е по работа. И да е за по-дълго. И да е пролет. А аз да съм все така влюбена. 
