Моите топ 3 еко пътеки

Всяко пътуване е приключение. Със своето време и място. Носи настроение, но и отразява вътрешния ни мир за времето на неговото планиране и осъществяване. Има моменти когато ни се иска да отидем максимално далеч - зад границата на страната, на полуострова, на континента. Има моменти когато ни се иска да отидем максимално високо, да поздравим отблизо слънцето на някой планински връх, или максимално дълбоко - да се скрием от него в пещера. А има и моменти когато просто ни се ходи с лека стъпка, без да гоним темпо и график, просто да останем насаме с мислите си или добрата компания, която сме избрали. В такива моменти предпочитано се отправяме към някоя еко-пътека. А такива сме късметлии да имаме десетки, та дори стотици из китната ни България. Има поддържани и добре маркирани, има и обрасли в шубраци. Има по-популярни, изморени от върволиците хора, крачещи върху тях, има и по-непознати, приветстващи с нетърпение и вълнение всеки нов крак стъпил по снагата им.

Без претенции да съм пробвала всичко от меню “еко-пътеки в България”, дори ако трябва да съм честна, опитвала съм съвсем малко от него, но пък достатъчно, за да ви представя своите лични абсолютно субективни фаворити. Без претенции, но пък с искреното намерение да послужат за вдъхновение. И все пак нека ги определим като Топ 3 на еко-пътеките, защото дори и приключенията имат нужда от гръмко заглавие.

Готови ли сте да потегляме?

Хубавото на еко-пътеките е, че не изискват кой знае каква предварителна подготовка. Нито психическа, нито физическа. Голяма част са подходящи за всеки сезон. И не е необходимо да имате специфична екипировка. И по дънки с кецове да тръгнете, пак ще ви се получат нещата. Въпросът е да се чувствате удобно и свободно за малко раздвижване сред природата. И, все пак, за да не се изненадате неприятно по средата на приключенския си ден, няколко бързи препоръки - заложете на закрити обувки, без токчета или платформи, максимално леки. През слънчевите дни, независимо дали са лятнослънчеви или зимнослънчеви, не забравяйте да положите крем с подходящ фактор. Не само на лицето, но и на всички открити части от тялото си. Препоръчително, но не и задължително, е ползването на дълги панталони и блузи с дълъг ръкав, шапка с козирка или кърпа/бандана за глава. Вода - колкото повече хидратирате, толкова по-малко ще усещате умора, не само в самия ден, но и в следващите няколко след това.

След краткия преговор из основите на туризма, нека се отправим към първата ни спирка от селекцията. Тя е спирка и във времето, и в пространството, защото ще ви върна малко назад, към 2019 година и ще се позиционираме сред майчината прегръдка на Родопа планина.

Еко-пътека Косово-Хвойна

Димитровден е дата от календара със статут на национален празник в малката ни семейна единица. Всяка година правим тематично есенно пътуване по повод на нея и през 2019 пътищата ни отведоха до село Косово в Родопите. Има вероятност да сте чували за него, ако следите новини по някой от медийните канали, във връзка с чести спирания на ток и вода през зимните месеци или блокиран достъп по единствения път до него при обилен снеговалеж. Има вероятност и да ви е попадало като дестинация в полезрението, благодарение на комплекса възстановени и реновирани къщи за гости, които привличат погледа на туриста със своята романтика от едни отминали времена. Селцето е толкова малко, че човек се чуди как такъв дух, уют и атмосфера са се побрали в него и няма ли опасност да прелеят като придошла река. Толкова малко, че не би било странно да пропуснете отбивката за него, току след като излезете от Нареченски бани в посока Чепеларе. Пътят свива рязко надясно и започва да пълзи на плавни серпентини по родопските възвишения. След около 20-тина минути ще сте пред първите къщи в селото. И ако се наложи да попитате накъде да хванете, за да стигнете до мястото си за настаняване, ще бъдете приятно изненадани от сърдечността на малцината редови жители. Не можем да бъдем сигурни дали са кореняк родопчани или са прeселници от други места, но успешно бранят славата на местните като сърдечни и топли домакини.

Седейки над чаша билков чай, от онези истинските билкови чайове, брани от поляна и сушени на припек, в късния следобед на терасата на къщата за гости, в която се настанихме, гледайки как слънцето снизхожда зад хълмовете и целува в златно хълмовете, които ни обграждаха от всички възможни страни, ме осени една мисъл, която живее редом до спомена ми за това пътуване и до ден днешен - ако Антон Дончев е имал нужда от конкретно място, което да го вдъхнови за описанията на долината Елинденя във “Време разделно”, то най-вероятно това е било именно долината около село Косово. Или поне така си го представих и тази представа заживя силна и необорима в мен. И нямах търпение да обходим местността.

Бяхме си наумили да извървим пътеката от село Косово до село Хвойна и после да се върнем пак по нея наобратно. От сайта на къщата ни за гости научихме, че маршрутът е с обновена маркировка, направена от група доброволци под тяхна опека. Обновена маркировка винаги звучи примамливо. Особено когато вече имаме нееднократен тръпчив (не казвам горчив защото всяка грешно взета посока сме я възприемали като част от приключението) опит с липса на табели, неправилно поставени табели, нарочно обърнати в невярна посока табели, избелели до неузнаваемост табели и изобщо всякакви табели. Мога да напиша научен труд на тема туристически табели в България, разбира се, с достатъчно хумористичен привкус. Както казах, всичко е въпрос на възприятие, а когато човек се е настроил за приключение, то получава приключение, макар и понякога в посока, различна от планираната.

Та, да се върнем на пътеката с обновена маркировка, чието начало се оказа доста предизвикателно за нас. Защото в самото начало просто нямаше табели, които да го указват. “Ей тук, след мостчето над реката свивате в дясно и после е лесно” бяха устните ни напътствия на изпроводяк от хазяите. Щеше да е лесно ако нямаше две мостчета и ако не бяхме свили в дясно от първото, така че да направим пълен кръгов обход на хълмовете над селото, връщайки се на мегдана. Получи се приятна разходка, направих чудни снимки от почти птичи поглед към каменните покриви на къщите, качихме се на църковната камбанария и се освежихме с по напитка в кафенето. И утре е ден, ще опитаме отново. “Ей тук, след мостчето над реката свивате в дясно и после е лесно”. Моментно дежа-вю когато чухме за втори път тези думи. Но този път пробвахме с второто мостче. И краката ни стъпиха на нещо като отъпкана пътека, и сами тръгнаха по нея. Само очите бяха трескави и леко притеснени, че продължават да не виждат маркировка. Стигнахме до телената ограда на изоставена ябълкова градина. Заобиколихме и тръгнахме покрай нея докато не се озовахме в задънена улица. Така де, задънена долчинка, обградена от непроходими дървета. Нямаше как това да е нашата пътека. Но и логиката като че се бореше с възможността въпросната пътека да минава през нечия ябълкова градина, макар и запустяла. Е, логиката грешеше. И, сякаш, за да се подчертае тази грешка, в средата на градината, на самотно и превито от тежестта на годините си дърво, се мъдреше първата от реновираните табели в посока село Хвойна. И, да, от там нататък вече наистина беше лесно. И толкова, толкова чудно. Толкова леко за душата и краката. Толкова ободряващо за сетивата. Толкова Родопско. А останките от летни каменни кошари, които подминавахме, само добавяха сила на представата ми, че тук е била Елинденя.

До самата Хвойна не стигнахме. На хълм, около километър преди нея, спряхме да се полюбуваме на гледката, да си направим пикник за душата. Захождащото към заник слънце ни накара да се обърнем и приберем по-бързо към Косово, тъй като, напълно лаически, не бяхме сложили фенерче или челник в раниците си. Не съжаляваме, преживяното и така ни бе достатъчно наситено. Достатъчно да постави този маршрут в личния ми топ 3.

Оценям го с 2 от 5 като трудност и то само заради спънките в напипването на правилния път в началото. 3 от 4 като сезонност - подходящ е за пролет, лято и есен.

Еко-пътека Трявна-Боженци

В лето 2020, в разгара на юли месец потърсихме спасение от градските жеги в Балкана. Пътуването бе дълго премисляно, тъй като към него момент вече носех едно малко сърчице в себе си и противно на всичките баби, стринки и чинки, които неуморно съветваха да си стоя кротко, не ме свърташе на едно място. Затова исках да избера да отидем някъде където хем да е свежо и прохладно, хем да има възможност за достатъчно безопасни към деликатното ми състояние разходки. Оглеждайки картата на България, погледът ми се спря на Трявна и района около нея, включително Габрово и Боженци. А вниманието ми бе привлечено силно от най-популярната в него край еко-пътека, тази свързваща Трявна с Боженци. По описание е 2 часа на посока, лек преход, половината през прохладна гориста местност. Допълнителна смелост ми вдъхна братовчедка, разказвайки как са минали по тази пътека безпроблемнно с 5-годишния ми племеник. Значи това определено е нашата пътека!

Началото ѝ е точно откъм главния вход на хотел Калина Палас, реално се пада отзад на фасадата, обърната панорамно към града. Няма табела, но този път няма и мостчета, които да предполагат объркване. Пък и си е така добре отъпкана, та чак си прилича на второкласен шосеен път. Няма място за грешки. В началото тръгва с изкачване, което към онзи момент ми се стори безкрайно. Подминава се нещо като вилна зона с бунгала и малки стопански постройки като че сред нищото, и се продължава с изкачването. По едно време, признавам си, задъхах се и дори зачудих дали няма да е по-разумно да се върна в хотела и да си полегна кротичко в леглото. Но нещо в мен се съпротивляваше да приеме, че една еко-пътека ще ми се опре. От сегашна гледна точка отчитам това като неразумен риск, но с привкус на задоволство, че не се отказах и извървях планираното. След около 40-45 минути навлязохме под сенките на дърветата и започнахме плавно спускане, на места съвсем равен ход. За около два часа и половина минахме по маршрута, като това включва и няколко по-дълги паузи в моя чест. А краят на пътеката се слива с началото на калдъръма в Боженци, като от приказка оживяват пред погледа каменните зидове на къщите, чува се клепалото на църквата, брожението на други туристи из архитектурно-историческия резерват. Странно ли ви звучи това с резервата? Такъв е официалният статут на селището.

Няма да си кривя душата, че ако не беше крайната точка на тази пътека, вероятно нямаше да ми хареса чак за място в личния ми топ 3. Пътека като пътека си е, без кой знае колко впечатлителни гледки по протежението ѝ. Човек просто си върви през хълмове, поля и гори, но накрая за награда получава възможността да седне под асмата в двора на някоя от старите къщи, да се освежи с чаша студена вода, да хапне домашна пърленка с купичка боб и с презаредени сили да се полюбува на възрожденската архитектурната естетика. И после да поеме назад към Трявна по същия път. Освен ако не реши да продължи към Габрово по друга еко-пътека. Нещо, което нямаше как да направим в този момент, но съществува като възможност. И бидейки всяко пътуване сбор от много елементи, не самоцелно вървене с или без посока, подвластна на романтизма от едни отминали времена, общата емоция от извървяната пътека е изцяло положителна.

Оценям я с 1 от 5 при нормални физически обстоятелства, към 15-та седмица от бременността ми се стори 3 от 5. Тук правя задължителната вметка, че всяко извънредно физическо натоварване по време на този деликатен за жената период, крие рискове. Консултирайте се с лекар преди да се отправите на приключение от този характер. 3 от 4 като сезонност - подходяща е за пролет, лято и есен. Всъщност, зимата също е достъпен маршрутът с едно на ум, че все пак сте в Стара планина, а тя е най-коварна по това време на годината и изисква повишено внимание и правилна оценка на собствените възможности.

Еко-пътека Екот от камбанен звън

Пътеката с това извънредно романтично име обходихме съвсем наскоро, в късната есен на 2021, с допълнителен член на експедицията, носен през цялото време в ергономична раница от моя милост. Поводът да попаднем на нея бе търсенето ни на подходящ манастир в околностите на София - до час-час и половина път с кола, достатъчно живописен, та да задоволи естетическите ми възгледи и с достатъчно благ отец, та да задоволи социалните възгледи на половинката. Място където да организираме бъдещото кръщене на малката пакост, която си отглеждаме. Така от манастир на манастир и стигнахме до Етрополския. Разбира се, до него има директен път с автомобил, може да се паркира буквално пред централния му вход, предполагам в по-ненатоварени дни. Но така се губи по-голямата част от впечатлението от района. А той, отново част от Балкана, е безкрайно красив. Особено когато всичко е обагрено в червено, златисто, тук-таме несломимо зелено. С една дума - есенно. Екот от камбанен звън е маршрут, изграден по европроект, но е една от най-сполучливите инвестиции, които сме посещавали до момента. Бих използвала дори думата кокетно изпълнение ако не ви се стори прекалено. Има си пейки, беседки, стъпала, мостчета, парапети. Всичко от дърво и в тон с обграждащата среда. На места парапетите изглеждат ненужни, но вероятно е по-добре да служат като ограничител на човекопотока, предполагам в летните месеци е изключително посещаван маршрутът, да не се отъпква навсякъде от човешки крак. Тук-таме са се килнали на една страна, но някак човек е склонен да си затвори очите за това, обграден от толкова природна хубост.

Следвайки описанията на колеги-пътешественици бях заложила минимум 2 часа на посока за преминаването на пътеката, тъй като те я описват като час и половина, а на нас ни бе необдходим времеви резерв в случай неотложна нужда от бебешко-ароматен характер. Прекосихме я за под 45 минути с всичките паузи за снимки или просто за любуване на гледката, отново с уточнението, че единият от нас бе носен на гръб през цялото време. Бях един вид разочарована, тъй като исках да вървя още и още през тази магия.

В края на пътеката, на върха, тъй като си има добра, но пък лесна за преодоляване денивелация, ни очакваше черешката на тортата - водопада Варовитец или по-познат като Етрополски водопад. Предвид сезона на посещението ни не успяхме да го видим в пълната му сила. Любезен господин, който явно честичко се разхожда из района, ни посъветва да повторим разходката си през пролетта когато, след топенете на снега, водата приижда и образува пелена, зад която може да се застане и наистина се усеща магия - все едно човек е в тайна пещера. Ще го послушаме. И заради пътеката, и заради манастира, който следва веднага след отклонението за водопада. Избрахме си него за кръщенето. Вписа се идеално в представите ни за място за този специален ден - чист, поддържан, спокоен, идиличен.

Цялата тази прекрасност е на около час-час и половина с кола от София - зависи какъв ще е късметът ви с трафика покрай вечно затворените за ремонт тунели по Хемус. Минавате почти транзит покрай Етрополе в посока Рибарица. Но не онази Рибарица, която знаем като популярно място за планински отдих, а малко село, по-скоро като вилна зона, между града и село Ямна. Докато се движите по главния и единствен път между споменатите населени места се оглеждайте за разклонение в посока дясно и малка табела за манастир “Света Троица”. Поемате по него. Сега е ред да се оглеждате в ляво за началото на пътеката. Няма как да го сбъркате. Има достатъчно голяма информационна табела за проекта и околността, а и първите пейки и беседки несъмнено ще ви подскажат откъде да започнете с вървенето. Няма обособен паркинг, когато посетихме мястото имаше възможност да се паркира в уширенията на шосето, но това е подходящо при не повече от 15-тина коли с посетители иначе рискувате да блокирате излаза на някоя от къщите и вилите в местността и да разсърдите някой собственик. А никой не иска да има сърдити когато е тръгнал на приключение. Та, мисля си, вариант е да се повозите до паркинга на манастира, който е достатъчно голям и да извървите пътеката наобратно - спускайки се от водопада към условното ѝ начало, да отдъхнете в обособените за това кътчета и да се върнете пак към манастира. Това е само алтернативно предложение, хубаво е човек да има план Б.

О, да, всъщност това е еко-пътеката, за която в предходния си разказ споменах и обещах повече подробности. Онази, която извървяхме на път за Мездра. И тук сте напълно свободни да кажете “Нерде Ямбол, нерде Стамбул”. Но не винаги пътешествията се подчиняват на здравата географска логика. Особено когато при организацията се разчита на разбъркания ум на една млада майка.

Екотът е с трудност 1 от 5, срещнахме и много семейства с деца на възраст от 3 до много пъти по 3 години. Дребосъците нямаха никакви затруднения в нито един от етапите на вървенето. Малко им завиждам за лекотата във всичко. 4 от 4 като сезонност - подходяща е за пролет, лято, есен, та дори и зима.

Тук идва ред на мъдро заключение по темата. Всяко пътуване е приключение. Приключение, в което влагаме частица от себе си. Приключение, което е наше отражение - и физически, и емоционално. Препрочитайки написаното по-горе с умиление си давам сметка, че в топ 3 на еко-пътеките са включени приключения от три различни житейски етапа - онзи, в който чрез пътувания опознавах човека до себе си, онзи, в който заедно очаквахме наследника си, и този, в който вече сме трима и всичко е поне три пъти по-интересно и вълнуващо. Пътуването е приключение, приключението е начин на живот.