На баба ти не хвърчилото, ами зъба

Ако ви предизвикам да ми кажете за ски курорт в Стара планина, за кой бихте се сетили? Беклемето? - три писти с общо три влека, които ги обслужват. Пършевица? - една писта с влек. Узана? - осем писти, всичките с влекове. Берковица-Ком? - една писта, но пък с два влека. Не е като да няма избор, нали? Да, обаче, има един малък, но съществен детайл. Карам сноуборд. А за повечето себеуважаващи се сноубордисти едно от най-големите мъчения, не непременно непреодолими, но значително намаляващи удоволствието от скоростните или технични спускания е ВЛЕКЪТ. Той е бич за начинаещите. Той е демонът, който се промъква в зимните сънища и ги превръща в кошмари. Той е...той е просто ВЛЕК.

Сигурно се чудите защо тогава изобщо повдигам въпроса за ски курорт в Стара Планина в такъв случай. Сигурно, мислите си, имам нещо на ум. Е, имам. И то е отвъд границата. Все пак Стара планина не е само на българска територия, има си малко и у Сръбско. Малко, но достатъчно там да се скъта курортът, който отговаря на питането ми. Бабин Зъб. Така поне ние си му викаме. Официално сърбите са си го кръстили с името на планината - Стара планина, скиялище Стара планина, а Бабин Зуб е един впечатлителен зъбер, надвиснал току над планинския дом, хижата, със същото име. За първи път попаднахме там през 2018 и от тогава сме пропускали само една година. Не, не е през 2020, както бихте предположили, и не, не е заради пандемията, а през 2021 поради твърде невръстната възраст на най-малкия член на семейната ни единица. Това по проста сметка прави 4 ходения вече. И, да сме живи и здрави, мислим да има и още.

Чували бяхме за този курорт, но само по приказки на познати. По-близките ни приятели все в Австрия, Италия, Швейцария се целят. И моите мечтания натам се рееха, но имах отговорна задача да уча един доста пораснал и доста твърдоглав мъж да се крепи на своенравната дъска. Толкова пъти беше споменавал, така, между другото, че иска да се пробва, че събрах цялата си амбиция и спестявания от закуски, закупихме борд по негов размер, обувки, пълно бойно снаряжение и остана да реша, на моя отговорност, къде ще е най-безопасно да го пусна из белите полета. Нямаше смисъл на този етап да се пънем излишно със споменатите западноевропейски топ зимни дестинации, нещо наблизичко, та ако стане сакатлък, да си се приберем дома и да се успокояваме къде с вино, къде с шоколад под различни форми. Мислих го, въртях го, суках го и накрая, една полза от социалните медии, решението се появи само във фейсбук, чрез профила на познат, който гордо учеше сина си на ски на доста прилично изглеждаща писта и се хвалеше с цени на лифт картите наполовина на тези в България. Еми, звучи си като решение. Събрах още повече амбиция, още повече хъс и няколко приятели за компания, подкрепяща компания, натоварихме догоре колите и газ през граница. Газ може би не е точната дума, предвид краткостта на пътуването, обратно пропорционална на завоите по пътя и като бонус - строящата се магистрала Белград - София. Но пък беше весело, приповдигнато, все едно отивахме поне към Италия. А то, ей го тук, на час и половина - два от София. Бяхме си резервирали места в най-хипстърски изглеждащата къща за гости в село Кална, последното населено място, на около 15-тина завоя от ски пистите. Толкова беше хипстърско, та чак ядохме шкембе чорба на прахче. Знаете ги онези супи в пакетче, дето се заливат с гореща вода и уж трябва да имат някакъв вкус. Е, не повторихме тази грешка с избора на настаняване. Следващите три посещения отсядахме в хотелче 2* - топло, уютно, макар и видимо захабено от годините, с прекрасна храна и още по-прекрасен персонал, точно под самия връх Бабин зъб и на 600 метра пешеходстване по права линия от стръмната писта Конярник. Общо взето сутрин, за разсънване, нарамва човек борд, ски, щеки, кой каквото си има, и прави лека разгрявка с елементи на кардио по пътечката. После се изправя на ръба на пропастта, или поне така изглежда докато все още половината ти тяло и ум спят, поглежда надолу към перфектно обработения сняг и се спуска. За да си вземе лифт картата за деня от касата в долния край на пистата. И да продължи да се спуска. По осемте писти с различна трудност, обслужвани от 1 кабинков лифт, 2 седалкови лифта и все пак 2 влека за разкош. Има си очарование в това сноуборд денят ти да започне със спускане, а не първо с даване на пари. Пък и като те е ударил адреналинът в ушите и ти е станало леко на сърцедуша (току що си я измислих тази дума, нещо като сърце и душа в едно), какво са едни пари. Макар и хиляди, обърнати в сръбски динари. О, и за тези сръбски динари имам интересна история. Ама, след малко.

През 2018 не научих порасналия и твърдоглав мъж да кара сноуборд. Не го научих и през 2019. 2020 дори не си взе екипировката, заяви че идва само за компания и за греяната ракия в кръчмата на пистата. Пак на ръба на Конярник, с изглед към първенеца Миджур, е Плажът. Така се казва кръчмата. Асоциативно си представям, че името идва от цялата поляна с наредени шезлонги пред нея, на които се хваща чудесен зимен тен. Докато пийваш греяно винце с цена наполовина на тази за обикновен чай по родните курорти. 2021 казахме вече, че я пишем нулева. През 2022 също не го научих да кара сноуборд. Но пък и двамата изкарахме ускорен курс по дърпане на шейна.

Като се замисля, има си и плюсове в твърдоглавието на порасналия мъж. Така, сутрин мога да изляза за полудневно каране докато той си доспива в компанията на малкия ни твърдоглав мъж. А  следобед да излезем всички заедно за игри и приключения в снега. Така и така в снежното ни летоброене стигнахме до 2022 година, да взема да си разкажа най-прясната история за Бабин Зъб.

Тръгваме в една слънчева събота към края на февруари месец, като сме си оставили целия ден за спокойно приготвяне на багажите, товарене, няколко задачки в последния, разбира се, момент из града и чак тогава да поемем в посока Калотина. Всичко си върви както сме си го намислили. Успяваме да свършим всичко, та дори и да си обменим парички за престоя на Бабин Зъб, тъй като банкомат няма там наличен, с карта плащането е трудно, поне по предишен опит. С нарастващо вълнение подминаваме табелата за край на столичния град София, но пропорционално с това вълнение у мен се загнездва странно чувство, че нещо сме пропуснали. Сигурно го знаете това чувство. Появява се почти винаги когато човек тръгне на път и е особено неприятно. Започвам да прехвърлям на ум обичайните тревоги - изключени ли са всички електроуреди у дома, затворени ли са всички прозорци, заключена ли е входната врата...Актът за раждане на детето! Гръм от ясно небе. Забравила съм акта за раждане на детето! Колко пъти само проверих личните ни документи за път и пак го забравих. С различни фамилии сме и при такава ситуация на граничните пунктове би следвало да изискват удостоверение, че малкият твърдоглав мъж пътува с двамата си родители. Имам предвид по-официално удостоверение от “ама, погледнете го, той целият ми е одрал кожата”. Обратен завой, връщане до вкъщи, взимане на акта и едно резервно копие от него, добре че пътуваме за Сърбия, та няма нужда да търсим спешен превод на друг език. Потегляме. Отново проверявам на ум всичко там за електроуредите, прозорците, вратата, документите. И успявам да прогоня всяка следа от тревожност. Пак ме обзема радостно вълнение. Минаваме граница за има няма 5 минутки, то в тия чумави времена няма никакви други коли. Малко се ядосвам, че никой не пожела да види акта за раждане на малкия твърдоглав мъж, но съм сигурна, че по всемирните закони на Мърфи, ако не се бяхме върнали да го вземем, щяха да ни го потърсят. Или поне се успокоявам с тази мисъл за навъртените допълнителни километри. Тръгваме по новата и вече почти завършена от сръбска страна магистрала, взимаме си билетче за такса на първата тол будка и в смях, шеги, закачки подминаваме Пирот в посока Ниш и виждаме познатата ни отбивка през пограничните села къмто Бабин Зъб. Спираме на изходната тол будка, любезна женичка ни съобщава, че дължим 100 сръбски динара, подаваме две банкноти по 50 динара и виждаме леко раздразнение в погледа ѝ. Повтаря ни, че дължим 100 динара. Може би нещо не сме разбрали. Подаваме банкнота с по-голям номинал. Женичката вече е видимо раздразнена и просъсква отново “100 динара”! С удивителна в интонацията ѝ накрая. В един прекрасен момент осъзнаваме какво държим в ръцете си. Банкноти, всичките с гордия лик на Ататюрк, засукал мустак. Всичките ни пари са сменени в турски лири вместо в сръбски динари. Как и защо се е случило така в обменното бюро ще си остане една мистерия за мен, но студената пот, която ме обля в него момент ще помня дълго време. Това бяха всичките ни пари. В края на месец, в който сме плащали всички възможни данъци, застраховки и какво ли още не за текущата година, по картата на големия твърдоглав мъж има точно 0 лева, по моята се мъдрят едни дребни 38 лева. За щастие точно тази пренебрегната сума ни спасява от положение и плащаме тола. Хубаво го плащаме, ама какво от това?!? - нямаме никакви пари за лични разходи на място в курорта. С дете на път, не е разумно да се оставяме на случайностите и милосърдието на останалите пътуващи от компанията. В него момент големият твърдоглав мъж проявява здрава съобразителност да обърнем, да се върнем до границата и там на обменните бюра да сменим валутите. Това е решението! Пак обратен завой, пак едни 30+30 допълнителни километра в двете посоки и около 50тина лева загуба от “дървения” курс, по който ни сметнаха. Но в джобчето ни вече не дрънкаха само семки и бонбонки, ами и едни много хиляди. В правилните сръбски динари. А слънцето продължаваше да си пече. Печеше си и докато се катерехме по завоите между селата в посока Кална. Чак човек да се чуди защо мъкнем борд и шейна при тази пролетна идилия. Излизаме от Кална и ни остават около десетина завоя докато видим писта Конярника. И като по чудо, като че да компенсира леките ни премеждия с хумористичен характер от деня, завалява сняг. Тихо се сипе. Както в песничката. Онази детската, мелодичната. Докато паркираме пред хотелчето, да разтоварим багажа, ритъмът на снега започва да прилича на нещо като хардкор. Докато се видим с останалата част от групата, да си кажем по пет лафа и да си разкажем на кой как му е минало пътуването навън си стана блек метъл положението. Цяла вечер снежна буря свистеше в прозорците ни и тракаше по кепенците. Особена сила има в лютата зимна планина. Безмилостна сила. И красива, особено ако си на топло, знаеш че в ресторанта има вкусно хапване, различно от разтворимо шкембе на прах, което винаги ще смятам за дълбока обида към сръбската кулинарна слава, и на бара топли градусови и безградусови напитки. При така описаните условия не ни разстрои особено фактът, че с изгрева на слънцето на следващия ден, или поне си представяме, че е изгряло зад дебелия слой мъгла, климатичните условия не се промениха достатъчно, та да излезем и да се възползваме от пистите. Единственото неудобство, което като новоизлюпени родители установихме е, че в Сърбия се пуши на закрито. Така де, не че не го знаехме, просто не го бяхме погледнали от сегашната си камбанария. Та трябваше да намираме начини да забавляваме малкия твърдоглав мъж в стаята и по коридорите на хотела, и за кратко в ресторанта, но нямаше как да ползваме бара със запалената каминка. Но пък си намерихме неподозирани съратници в това важно дело - част от останалите гости, къде и те с деца, къде без, част от кухненския персонал и дори любезният рецепционист се включиха в игрите ни. В късните следобедни часове хотелчето приличаше повече на детски парти център отколкото на горска хижа. Дори, улисани, не бяхме обърнали внимание, че вятърът навън е стихнал, мъглата е станала почти прогледна, а снегът вали отново кротичко. Тихо се сипе. Като в песничката.

Следващото утро ни зарадва с работещи ски съоръжения, така че побързахме да се спретнем в пълно бойно снаражение и да отпрашим по пътеката и към ръба на Конярник. Разказах ви за тях. Бързи спускания по пресния сняг, първи дири по пистата и леко встрани от нея (не издържах на изкушението, просто не издържах, въпреки единия сезон пропуск в карането), свеж студ в лицето и мирис на зимен бор. Зимният бор има различен мирис от летния, да си знаете. По обед като изпече и слънчице нещата добиха съвсем приятен вид. Даже прехвърлихме от другата страна на вала, както се шегуваме. Ски центърът е толкова компактен, че има удобна връзка между всички писти и от двете му страни. Ще ви излъжа дали са на северния и южния склон на планината или на източния и западния. Ние си им казваме лицевата страна (тази е по-официалната, откъм станцията на кабинковия лифт) и опаката страна (откъдето стартираме ние). Бордистите малко бедстваме при някои от отсечките между пистите, тъй като са твърде равни и ако нямаш под ръка скиор, който да те избута, изтика или издърпа, често се налага да свалиш дъската, да поемеш дълбоко дъх и да походиш. Не е кой знае каква драма. Ако не броим злорадстването и, понякога, не много добронамерените уж шеговити подмятания на скиорите. Та, за един ден човек може да спусне поне по няколко пъти всяка една от пистите в курорта. Това понякога води до определението “скучен” за него, аз предпочитам да го наричам “компактен”. Пък и в крайна сметка важно е вътрешното усещане, а не общата дължина на ски пистите. А моето вътрешно усещане за Бабин зъб си е като за много наше си местенце. Като да съм си в зимното вкъщи. 
В допълнение този сезон открихме още едно негово очарование. След 16:30, когато лифтовете приключат своя дневен ход, пистите се превръщат в арена на състезания с шейни и цялата околност се оглася от детски смях. Звънък, искрен и толкова, толкова радостен. Предишни сезони, изморени от обиколката по различните писти и замаяни от количествата греяно вино на “Плажа” все сме пропускали това забавление. Тази година добавихме и нашия смях към общата радостна глъчка. Гръмък, свободен и толкова, толкова лек. Защото това си е нашето местенце. Нашето зимно бягство на 150 километра от София.