Остров Тасос по нашия си начин
Беше през юни и ни се ходеше на море. Ама такова, гръцко море. Ама да не е съвсем на сушата, по-скоро нещо като островче. Ама и да е зеленичко и да има какво да се прави, че то хубаво ни се ходи на море, ама не обичаме да сме по цял ден на плажа. Ама и бюджетът ни беше оръфан след разни други пътувания...Нещата започват да звучат все едно да влезе човек в заведение за гирос и да попита за вегетарианското им предложение. И все пак намерихме такова. Не вегетариански гирос, а подходящо място накъдето да забегнем за няколко дни. Остров Тасос. Нищо специално ще кажете, то все едно сме си у дома, и исторически, и туристически. Но с малката добавка, че си поставихме за цел да качим неговия най-висок и панорамен връх - Ипсарио.
Речено-сторено. Намерих в нета супер симпатични студиа, на метри от плажа, От Златния плаж, Golden Beach, най-високо оцененият плаж на острова. Който пък по случайност се падаше в непосредствена близост до изходната ни точка за върха - селцето Потамия. Географията беше изцяло на наша страна, все повече ентусиазъм и радостно предчувствие ме завладяваше за предстоящото пътуване. Даже коментари като “отивате на Тасос да катерите връх, вие сте луди?!!”, “я си стойте в кръчмата и на плажа, къде ще се потите по чукарите” не обезоръжиха оптимизма ми. Дори в някаква особена форма го подсилиха. Защото това си е нашето нещо. Нашият тип почивка. Нашето си ходене на море. И, всъщност, никой не е длъжен да го разбира, няма и нужда да се напъваме да го обясняваме, защото си е нашето нещо.
Дойде заветният ден на пътуването и потеглихме към границата. Избрахме да минем през КПП Илинден. Когато пътуваме в посока към Кавала, Александруполи, крайбрежието между Кавала и Атон или самия Атон, винаги избираме да минем от там. Като километри е абсолютно еднакво с това да се мине през КПП Кулата, но преживяването е далеч по-приятно и спокойно. Най-вече спокойно. Никога не сме се притеснявали, че ще висим в километрична опашка на границата или че нервни бързаци ще поставят на изпитание вътрешния ни мир и телесната ни цялост по завоите на Кресненското дефиле. Набързо показваме два броя лични карти на видимо скучаещия граничар и вече сме на гръцка територия. Следващата точка от навигацията ни е Керамоти. Там откъде трябва да метнем колата в металния търбух на ферибота, а ние да се качим на възможно най-високото място на палубата и да храним чайките с царевични пръчици. Не съм особено голям фен на такива хранителни залъгалки от типа лапнеш нещо - глътнеш нищо, но когато имаме планирано качване на ферибот, взимам по един пакет за всеки случай. От натуралните, без добавка на някакъв вкус или аромат, че чайките са доста претенциозни създания. Особено тези, разглезените и добре охранени, които се навъртат около фериботите.
Преди, обаче, да стигнем до това забавление, минахме през малко изпитание. Финансово изпитание. Пристигайки в Керамоти бързо се ориентирахме, и без да гледаме в екрана на навигацията, към фероботното пристанище. Така или иначе всички български, румънски и сръбски коли са все натам. Тъкмо видяхме, че един феробот отлепя за тръгване към острова. Нищо, следващият е след по-малко от час. От средата на юни до средата на септември тези морски возила са по-редовни от някои линии на родния градски транспорт. Има ги я през 20 минути в пика на деня, я през 45-50 минути в по-ненатоварените часове. Нареждаме колата в края на вече образувалата се лека опашка. То пък не може почивка съвсем без някакво чакане на опашка. Като не е на границата, ще е тук, иначе каква почивка е. Тръгвам към касите стиснала банкнота от 20 евро с ясното съзнание, че дори ресто трябва да върна. Да, ама не! В предстартовата еуфория за пътуването единственото нещо, което забравихме да проверим е дали има промяна в ценоразписа на ферибота. Толкова пъти сме го ползвали преди, че ни се стори най-естественото нещо и тази година да е на същата си ниска цена от 1,5 евро на пътник и 1,2 евро на линеен метър возило. Нещо като под десетина евро тотал за двама ни с все колата на посока. Греховно евтино в сравнение с останалите гръцки острови където твърде често фероботът ти стъпва на сума близка или равна до тази за настаняването за 3-4 дни, та за да е оправдан разходът трябва да се направят поне 6-7 нощувки. Явно и някой грък, някъде из канцелариите на фериботната компания, бе стигнал до същото заключение. Това за греховността на цената. Та когато женичката на касата ми поиска 45 евро на посока, реших че нещо езиковата бариера ни прецаква. Помолих да повтори и тя, видимо раздразнена, на чист български ми обясни, че следващият феробот е някакъв по-лачен и ще ни струва по 45 евро на посока, но ако изчакаме по-по-следващия, след около 3 часа време, ще ни е по 25 евро на посока. Ей, там е опашката за евтиния ферибот. Огледах се като в небрано лозе. Съдейки по алтернативната опашка, която се беше заформила, доста хора бяха с оръфан бюджет като нас. Имаше останали само 7 свободни места, така че трябваше да действам бързо - да отскоча до колата за още 5 евро, да лиша половинката от обяснения какво се случва, да взема билетите, да се върна и да дам въпросните обяснения, да послушам малко мрънкане и да се препаркираме. И да решим какво ще правим в следващите 3 часа.
А то едно обедно слънце пекнало, едно такова мързеливо, протяжно, гръцко...Хайде, да си намерим къде да пием по фрапе. Не знам как го постигат гърците, но по-хубаво от тяхното фрапе не съм пила. Независимо дали от някоя невзрачна лафка купено или от модерно кафене, резултатът винаги е крайно удовлетворителен. Дори и за човек, който не консумира кафе в ежедневието си, като мен.
Две фрапета и по гирос на калпак по-късно, се отправихме към колата. Бяхме направили рекалкулация на финансите спрямо вече поднесената ни изненада. Като казвам, че бюджетът ни беше оръфан, ама наистина си беше яко оръфан, даже тези 30-40 евро отгоре ни бяха поредната дълбока дупка в него. Поне си проверихме за деня на връщането от Тасос към Керамоти в кои часове оперират от по-евтините фериботи. Да си спестим от чакането и в обратна посока.
Докато се придвижим по вода и после по суша до резервираното ни студио на плажа, слънцето вече преваляше зад върха, който бе наша цел в следващия ден от приключението. Трябваше да се подкрепим с нещо вкусно за хапване. Което по принцип не е трудно, в Гърция почти всичко е вкусно. Това е магия като с фрапето. И риба на скара да си поръчаш от плажна таверна, и мусака с патладжани и дебела пухкава заливка да си вземеш от кварталното ресторантче, и гирос от някое заведение за бързо хапване - все е хубаво. Все пак си бяхме намислили нещо ние. Нали си е нашето нещо това пътуване. Ще изпълзим с колата по няколко хълмисто-планински серпентини до селцето Теологос, известно с традиционната си каменна архитектура и агнешките си специалитети на жар, които са страхотна слабост на половинката. Пък и да поразгледаме малко острова по панорамния път край морето. Така и така като сме идвали друг път, все е било в големи и шумни компании, с приоритет към биченето на айляк на едно място, с елементи на разходка до бара и обратно. А сега си беше нашето нещо, по нашия си начин.
Where green meets blue - където зеленото среща синьото. Това е често ползван туристически слоган за острова и сега го разбрахме в силата му. Пътят, обзорният крайбрежен път, бе точно като разделителна линия между двата цвята, доминиращи на това късче земя. От дясно - зелени, обилно зелени хълмове и склонове, от ляво - синьо, във всички нюанси на синьото, море. А на връщане към Златния плаж, пейзажът бе драматично осветен от грейналата ясна луна. Дори и под нейната бледа светлина пак се различаваше достатъчно ясно зеленото и достатъчно ясно синьото. Ясна луна и безброй звезди. Значи предстои безоблачно и тихо време на следващия ден. Идеално. Като за изкачване на връх идеално.
Не бързахме да тръгнем със зората сутринта. Поспахме добре, стъкмихме си раниците и на излизане от студиото засякохме сънения хазяин. Ако не бяхме предплатили престоя си, имаше шанс да си помисли, че се измъкваме крадешком в този час. Нямаше да е учтиво да го подминем без поне кратък разговор за времето, децата, туристическия сезон. В някакъв момент ни забеляза, че вместо с бански, хавлии и плажни чанти сме екипирани с маратонки с дебел грайфер, дълги спортни панталони и раници. “Накъде така?”. “Ще качваме върха” - и с пръст посочихме към онази най-висока точна на острова, която сутрешната мараня правеше да изглежда като на светлинни години разстояние. “Ееееее (онова протяжно “еееее” даващо ясна индикация, че у човека са се размърдали отдавна клеясали мисловни зъбчати колелца), знам за един дядо на 80 години дето го е качвал този връх, ама не съм го виждал. Май още е жив”. “Хахаха обнадеждаващо, благодарим, ще се видим довечера да ти разкажем как е било, та вече да познаваш хора, качили върха”.
С колата до село Потамия, там животът още не се е размърдал ако не броим овчаря и неговото стадо. Не очакваме да говори английски, та само посочвам с пръст към върха, а той махва с ръка да го последваме като любезно ни изчаква да наместим колата на малкото селско площадче. С две подскачащи кучета около нас и около няколко пъти по десетина блеещи овчици за компания, закрачваме по павирана пътечка, Всъщност, са някакви останки от път между поддържани зеленчукови градини и пчелини, та към животинската ни компания се прибави и приятното жужене на пчелите. Най-работните създания на острова. Стигаме до табела ясно индикираща пътеката към върха и овчарят ни махва за довиждане. Виждаме, че отправя стадото с кучетата в тотално противоположна посока на нашата. Изключително мил жест, да си удължи пътя само, за да ни насочи. Добре че на раздяла с него все пак успях да кажа едно почти правилно “евхаристо поли”, благодаря. И напъните ми с гръцкия предизвикаха блага усмивка, блясък в очите и абсолютно неразбираем за мен отговор от страна на овчаря.
Веднъж стъпили до първата табела, посоката е само напред и нагоре. Маркировка - щедро. Първият час се върви на сянка - първо през широколистна гора, после тя отстъпва на иглолистна. И после идва тегавото. Слънцето се е вдигнало вече високо и напича, а възможностите за сянка стават все по-малко и все по на рядко. А скалите все по-голи и все по-стръмни. Ипсарио е само на 1204 метра над морското равнище, все едно човек е нейде из хълмистите Родопи, ама не баш. Защото когато тръгваш от почти кота 0, от самото морско равнище, се получават над 2400 метра обща денивелация за един ден - половината в плюс, половината в минус. Така сметнато вече звучи сериозно. А когато се преял с кукуреци, агнешки дреболийки, увити в агнешки чревца и пекнати на жар, та когато си преял с тази благина предходната вечер, както съвсем неблагоразумно направи половинката, трите часа драпане нагоре може да ти се сторят поне двойно повече. По едно време го чух да се оплаква, че в устата има вкус все едно е близнал някое агънце под опашката. Оплакваше се докато пресушаваше и моята бутилка с вода. Добре че преди финалното и най-стръмно изкачване към върха има поляна с хижа, неработеща, но все пак с чешма, на която човек да презареди вода, да отмие солена пот от челото и да събере останалите си сили, та да стигне заветния връх.
И точно сме със зяпнали усти от величието на гледката където зеленото на хълма се влива в синьото на морето, а Златният плаж се вижда като мъничка пясъчна коса, точно когато сме успокоили дишането си от последната камениста стръмнина, точно тогава чуваме грохот на автомобили. По-конкретно джипове. Още по-конкретно - возещи шумна компания туристи, дошли да си направят по някоя снимка на върха по летни роклички, джапанки и бермуди. Точно от противоположната страна на планината, се оказва, има автомобилен път като слънце. Дори не го бях допуснала като възможност, та да проверя когато подготвях детайлите по пътуването ни. Защото това нямаше да е нашият си начин.
Послепис: в деня след качването и слизането от върха все пак положихме морни тела на шезлонг до плискащите се морски вълни, смукахме фрапета, хапнахме по една добре пекната ципура, пак смукахме фрапета и после ни щукна да обходим от край до край залива в двете посоки по мокрия пясък. Умните устройства в плажната чанта засякоха общо 7 километра пешеходстване. Не е крайно зле като за мързелив и възстановителен ден. По нашия си начин.
*Авторска бележка: посочените фериботни такси са валидни към 2018 година.
