Пустинята Атакама - вратите към други възприятия
Атакама. Не, оазисите не съществуват само в приказките. А може би Перу е земя, в която всичко е като насън? Каква благодат са изумрудено зелените води на една лагуна, когато си в пустинята! Днес ще ви потопя в усещането да изчезнеш из песъчинките на необятната й красота.
Както обичайно в нашите пътувания, преди да стигнем до романтичните, спиращи дъха гледки, пътят до там е една друга и по-сурова реалност. За да преживеем една от набелязаните дестинации - пустинята Атакама в Перу, тръгваме чак от Еквадор. Границата минаваме в продължение на 2 ДНИ пътуване с автобуси и пристигаме в северната част на Перу - града Хаен. Въпреки, че автобусите в Южна Америка са по-комфортни от това, което сме срещали досега, нито храненето, нито сънят са същите когато пътуваш толкова продължително. В зависимост дали е ден или нощ, автобусът прави няколко кратки спирки през 4-5 часа за тоалетна и по-дълги за обяд или вечеря. По време на една от спирките за вечеря правя фатална грешка.
Отдавна е тъмно, в автобуса се въртим завой след завой и сме в полубудно състояние. Автобусът спира, нямаме представа къде сме. Слизаме от автобуса и срещаме друга група пътуващи и също спрели за почивка. Насреща ни е постройка без врати и прозорци, мръсна, недостроена, тук-таме облепена в плочки. Твърде голямо е, за да е тоалетна… разглеждам я още, приближавам се. Настъпвам нещо, което изхрупва под крака ми. “А, хлебарка” - казва си съненият ми мозък. Влизам и виждам опашка от хора, която води до каса, а на стената има меню. Явно сме в ресторант. Не сме много гладни, но това е единственият ни шанс да похапнем и започваме да разглеждаме списъка от ястия. Без да изпадам в повече подробности, само ще спомена, че изборът ми беше риба, а наоколо не бе известно да има каквито и да било водоеми. Перу ме посрещна с най-ужасното хранително натравяне, заради което прекарах първите два дни безпомощна в леглото.
Щастлива случайност е, че денят, в който успявам да се посъвзема е и по план този, в който ни предстои следващото пътуване с автобус. Този път към заветната цел - селището Хуакачина - дом на истински оазис! Дори не знаех, че те съществуват наистина. Мислех си, че са само пейзаж от приказките.
Пътуването отново ни възнагради след дълго бедстване. И си заслужаваше. Хуакачина беше като нищо, което бяхме виждали преди. Малък оазис с палми и пеещи птици - пищна сърцевина на пясъчни дюни, които се простират докъдето ти стигне погледа. Самият оазис е толкова малък, че може да се обходи за няколко минути. Настанени сме в един от хотелите, който беше най-достъпен и за разлика от досегашното ни преживяване в Перу, сме много приятно изненадани - дори имаше басейн в задния си двор!
За такова малко късче от земята, в Хуакачина определено имаше много активности, които си струват да бъдат преживяни. Ставаме по изгрев слънце, за да хванем частта от деня, която слънцето не е толкова силно. Предстои ни каране на бъгита и спускане с пясъчен борд. Минаваме 10-тина минутен преход из пустинята и стигаме до “паркинг” с огромни, цветни бъгита чакащи всички туристи.
Дюните са тръмни, полегати, а ограничения в завоите и скоростта - няма! Най-близкото, до което мога да сравня возенето с бъгито, което определено не очаквах да бъде толкова екстремно - е увеселително влакче. От най-бързите и непредвидимите. Подскачайки от дюна на дюна, не спирахме да се смеем и да пищим. Беше истински миг на щастие.
Спускането с дъските беше не по-малко вълнуващо. Закараха ни до няколко склона с различна стръмност и се спускахме легнали с надолу главата. Дъската се маже отдолу с парафин, за по-добро плъзгане.
Пустинята ни привикваше с извивките си. Тичаме към следващата и по-следващата, гонещи слънцето без да спираме, отдалечаваме се вече много, дори не можем да видим групата, с която дойдохме… падаме изморени и просто дишаме. Тук и сега, този момент е съвършен.
Измежду цялата еуфория имах един от най-красивите моменти с пустинята. Да, адреналинът и смехът са велик заряд, но да останеш насаме и в тишина на такова място е несравнимо. Легнах в пясъка и заслушах песъчинките. Започнах да пея. Хората бяха далеч и не ме чуваха, а гласът ми ставаше все по-силен. В пустинята нямаха значение растоянията, скоростта, звуците. Пред мен се отваряха врати на нови възприятия за света. Всъщност, да ида в пустиня ми беше мечта отдавна, без да знам защо. Тя и аз някак много си приличахме.
