С каяк до остров Диапорос

Лято, ама такова едно снизхождащо, към септември месец, с лек дъх на есен. Идеалното време за поредното кратко бягство към гръцкото крайбрежие. По това време на годината обичаме да прекарваме 3 до 5 нощувки някъде из южната ни съседка, всеки път на различни места, съчетаваме с малко опознавателен туризъм или авантюризъм в различна концентрация. Слънцето гали, не гори, водата в морето е буквално като чай след летните жеги, основната туристическа маса се е прибрала по местообитанието си, няма проблем с намирането на места по хотелите и, не е за подценяване в никакъв случай, цените са осезаемо по-ниски. Пълна перфекция.

На база вече описаното решаваме да заложим на топ туристическа дестинация, където при обстоятелства извън посочените е не просто трудно да си намерите място за нощуване, а е трудно да изпуснете игла на плажа, толкова гъсто пренаселено е с туристи от всякакви националности, основно балкански. Вурвуру. Всеки иска на Вурвуру. Да вземем пък и ние да идем да видим какво му е толкова хубавото и специалното. И друг път сме обикаляли из Ситония, вторият ръкав на Халкидическия полуостров, но из по-южните му части или около къмпингите. Напълно умишлено сме избягвали най-пулсиращите туристически центрове. Но пък втората половина на септември защо да не се пуснем натам,  учебната година вече е започнала, значи най-много да има други ергенски двойки като нас или на възраст два и три пъти колкото нас, туристи от поетично наречената “златна възраст”. Напълно очаквано нямах никакви затруднения с намирането на подходящо място за настаняване, дори в градче с предимно семейни хотелчета и вили, все с малък капацитет. И то не просто намерих супер симпатично хотелче, ами намерих супер симпатично хотелче буквално кацнало на плажа. Може да си пиеш сутрешното кафе на шезлонг на метри от стаята, докато морските вълни закачливо те плискат по краката. Звучи ви като перфектното разбуждане за нов ден? Точно такова си беше. А отсреща гордо се мъдри остров насред залива между Ситония и Атон. Остров Диапорос. Силно рекламиран като гръцките Сейшели. Ама те гърците са врели и кипели в туристическите слогани, сигурно са попреувеличили. Пък и така, погледнато от брега, остров като остров, даже направо островче - ниска зелена растителност, поназъбени скали, разпенващи водата. Нещо като мини Тасос. Много хубаво допълнение към сутрешния изглед с кафето, ама чак пък да прилича на Сейшелите...Все пак любопитството ми вече беше възбудено. Туристическият слоган си беше свършил отлично работата. Така и така хотелът ни беше с толкова перфектна локация, че на метри от него имаше каяк клуб, а на малко повече метри от него - яхт клуб за наем на малки моторни лодки-бързоходки. С каяк или с лодка, това са двата начина човек да стигне до Диапорос. Е, и с плуване става, но това би превърнало обзелият ме авантюризъм в абсолютен екстремизъм. Та, да си останем фокусирани върху каяците и лодките. След още две-три фрапета и кафета по шезлонгите, с верния ми спътник в пътуванията и в живота се отправихме на разузнавателна мисия. Първо при симпатягите от клуба с каяците. Младежи с целунати от слънцето коси, преливащи от енергия и толкова, толкова много живец в очите. Веднага усетих, че сме на една вълна за нещата от живота. Толкова разпалено ни разказаха какви приказни изненади крие този остров от страната, недостъпна за човешко око от брега. Толкова разпалено ни увериха, че дори и да имаме нула опит с употребата на каяк, ще се справим безпроблемно под техните напътствия. Толкова разпалено ни обясниха, че за следващия ден вече имат група от три двойки със скандинавски произход и ако се присъединим ще стане чудно забавно, ще се смеем, ще гребем, ще си направим пикник с домашна храна на острова, пак ще се смеем и пак ще гребем. Толкова бяха разпалени, та чак ни запалиха и нас. Но така и така бяхме на етап разпитване и събиране на информация, решихме да дадем шанс и на хората от яхт клуба. Мъже около и над средната възраст, захапали цигари в уста и с поредната чаша кафе в ръка, едва подаващи нос извън шатрата си. Бърза и суха информация - няма нужда от специално разрешително за шофирането на лодките, между 6 и 8 души в лодка, 90 евро наем за цял ден и отделно се заплаща за изразходеното гориво, ако искаме може и само следобед да ползваме срещу 45 евро, но ако има налични, не гарантират по никакъв начин това, доплащаме за пълна застраховка...Не, не, нищо разпалващо сетивата, благодарим. Стараейки се да не изглеждаме нелюбезни побързахме да приключим разговора и да се върнем към клуба с каяците. Дали все още имате свободни места за утрешната група? - О, да, ние така или иначе ви бяхме броили вече към нас, знаехме че ще се върнете - усетихме намигване в отговора им.  Знаят тез гърци как да правят туризъм, знаят.

И понеже сме в Гърция, и понеже никой за никъде не бърза, сутринта едва след протяжно и насладително кафе на същия онзи шезлонг на брега на морето пред хотела, се отправихме към приключението си за деня. Скандинавските двойки, явно недобре запознати с местните порядки, вече се бяха строили в бойна готовност за плаване, хвърляйки в лек смут симпатичните младежи с целунати от слънцето коси. Кому е нужна такава припряност, особено когато си на приключение? В Рим като римляните, както се казва в поговорката. В Гърция като гърците - закуска, кафенце, приятелски неангажиращ разговор и едва след това залавяне за някаква дейност, но само ако не е станало твърде горещо за такава и само ако не търпи отлагане.С горещото определено имахме късмет да не е, а приключенията са сред онези дейности, които не търпят отлагане.

Кратък инструктаж за самото гребане и за безопасността по негово време, обличане и стягане на спасителни жилетки, избутване на каяците на вода, нарамване на греблата и газ към хоризонта. Един младеж с целуната от слънцето коса води групата отпред, един събира изостаналите отзад и четири двойки, горди представители на гребната сила на Швеция и България. Съставът на приключенската ни групичка за деня. И гребем, гребем с пълна мощ, порим морската шир, та чак дъх за шеги и закачки не ни остава. Или поне си мислим, че порим морската шир, докато с леко притеснение не виждаме как шведските каяци все повече увеличават дистанцията с нас, чак започват леко да малеят на хоризонта. Нещо не е както трябва и започвам леко да се напрягам. Предполагах, че това да хванем един и същ ритъм в гребането ще е също толкова лесно колкото хващането на един и същ ритъм за останалите неща в живота ни с верния ми спътник. Останалият с нас младеж с целуната от слънцето коса, един вид частен ескорт, бе безкрайно търпелив и окуражителен.  Но това не помогна особено за възобновяването на разклатения ни баланс. Ту едният дърпаше в греблото по-силно от едната страна, ту другият. Цяло чудо, че все пак се помествахме малко по малко напред към заветните брегове на острова, вместо да се въртим в кръг. А тоз остров уж изглеждаше да е толкова близко, на един хвърлей, а пущината оставаше недостижима за нас. Което само ми напомни максимата, че нищо в морето не е толкова близко, колкото изглежда. Борбата ни с греблата бе титанична. Дойде момент, в който исках просто да се обърна и да халосам верния си спътник, който в него момент ми бе най-тъмно черен пред очите, по главата. В последствие разбрах, че и на него са му минавали подобни мисли през акъла. В пристъп на яд го оставях да гребе сам и да се оправя както намери за добре, като е толкова отворен. В пристъп на яд той оставяше мен сама да греба, като съм толкова наперена и не признавам физическо поражение. И така мила и идилична семейна сцена след мила и идилична семейна сцена стигнахме до някакъв бряг. Някакъв е точната дума защото си беше бряг като бряг, този, който се вижда от страната на хотела ни. Тънка пясъчна ивица, колкото да изтеглим каяците за кратка почивка, пълзяща към брега зеленина и каменисти участъци. Шведските двойки отдавна вече го бяха достигнали и дори бяха започнали да хващат червеникав загар от септемврийското обедно слънце докато ни чакат да се преборим с водата и най-вече със себе си.

Спасителен бряг. Имахме изгаряща нужда от поне кратка почивка. Буквално изгаряща, неправилното гребане изтощава бързо и непростимо. И, да, определено имахме нужда от няколко окуражителни думи докато всеки от двама ни си дуднеше нещо под сурдинка. А насред окуражителните думи стана ясно и каква сме я свършили. На тръгване, докато сме вкарвали каяците във водата за старт на приключението, неволно сме разменили греблата си и нито ние, нито ескортиращият ни младеж с целуната от слънцето коса, бе забелязал че през целия първи етап от маршрута късото гребло е било отзад, а дългото отпред. Нищо чудно, че усещах ръцете си като чужди. Ама вие сте машини, с такова неправилно разпределение на силите да стигнете толкова далеч и да сте все още заедно! - гръмко се засмяха младежите с целунати от слънцето коси, усетили пробойните в целостта на семейната ни единица. Позасмяхме се и ние, и даже се прегърнахме с облекчение, че основният проблем не е бил във вътрешния ни баланс като двойка. Дори отместихме фокуса от собствените си гребни терзания към все по-интензивно зачервяващите ни се скандинавски спътници и благородно послъгахме, че сме си починали достатъчно, та да продължим с приключението си. А то, приключението, най-после си стана истинско такова след правилното разпределение в дължините на греблата. Малко преди почивката бе започнало да придобива застрашителната форма на мъчение. След почивката всичко се случваше леко, плавно, като по вода. Както ни бяха казали младежите с целунати от слънцето коси, че трябва да бъде.

Започнахме да се движим по овала на острова, да описваме дъга към обратната му страна. Тази, която обещаваше чудеса. За нас чудото вече се бе случило - гребяхме в синхрон, но пък и да напълним очите с хубави гледки не бихме отказали. А те не закъсняха. Като във филм за таен остров с още по-таен залив малко по малко пред нас започна да се разгръща Синята лагуна в цялата си прелест. Водата смени цвета си от смарагд към лазурит, и от лазурит към лунен камък. Бреговете не се спускаха рязко към морето, а плавно извиваха снага към него, извиваха в чудни сюрреалистични форми. Странно пленителна и също толкова чудата приумица на природата. Красивото дете на стихиите вятър и вода. И, не, няма да кажа, че приличат на Сейшелите защото всяко място е уникално само по себе си и като никое друго. 

Лагуната е изключително плитка, водата по-топла от обичайното за района, така че внимавайте когато нагазвате на бос крак в нея, морски таралежи дебнат отвсякъде. Не са трудни за забелязване, особено предвид абсолютната прозрачност на морето. Стоят си неподвижно, плътно зелепени за скалите и ако сами не си търсите белята, нищо няма да ви направят. Опасни са твърдите им като метален щик бодли.

Стъпихме на твърда земя, изтеглихме каяците на брега и ни очакваше заслужена дълга почивка плюс обещания вкусен обяд. Докато младежите с целунати от слънцето коси стъкмяваха импровизирания ни пикник под сянката на няколко иглолистни дървета, оформящи естествена беседка, имахме време да се разходим из залива. Да попием от тази магическа гледка. Да се усмихнем на слънчевите зайчета, които пробягваха по гребена на вълните. Имате късмет, че идвате по това време на годината, само до преди седмица-две тук беше препълнено с народ и човек не можеше една нормална снимка да си направи дори, ежеминутно се изсипваха моторници и средноголеми пътнически лодки, едва намирахме място да се проврем с каяците - чухме младежите да ни подвикват. Да, определено пътуването в края на летния сезон има своите безспорни плюсове. И отново потънахме в своето си мълчаливо съзерцание на красивия пейзаж. Докато стомасите ни не дадоха много ясна индикация, че не само очите и душата трябва да са пълни, но и те. Отидохме да видим какво предлагаше скромният бюфет на младежите с целунати от слънцето коси. Скромно, но толкова вкусно - градинска салата по гръцки, твърдо сирене, маслини в зехтин и подправки, тарама хайвер, ароматен хляб и най-дъхавото песто, което някога бях опитвала. Всичко имаше толкова силен вкус, толкова истински вкус. Дали заради умората от гребането, дали заради цялата идиличност на мястото насред което похапвахме, дали заради това, че зеленчуците бяха отгледани в градината до каяк клуба, хлябът месен и пестото бледнирано от спътницата в живота на един от младежите с целуната от слънцето коса, или пък заради всичко това накуп, но този обяд бе истински интензивно усещане за всички сетива, участващи в храненето. Имах чувството, че мога да остана още много часове така, седнала на затоплена скала, с къшей хляб, обилно намазан с песто, в ръка. А от някъде в тази идилия се появи и малка чашка изстудено розе. Гърците определено знаят как да се наслаждават на живота. Знаят и как да те накарат да се наслаждаваш на живота.

Връщането от остров Диапорос към Вурвуру бе в бавно темпо, подходящо за храносмилане. И за спорадични шеги, прилитащи като чайки над водната повърхност. Шеги, най-вече за нашето епично семейно гребане няколко часа по-рано. Но нямахме против. То и ние с голяма доза самоирония продължаваме да разказваме тази история на приятелите си, години след като се е случила.

Повече на каяк не сме се качвали от тогава насам. Макар понякога да ни минава мисълта да опитаме отново, но този път в единични, всеки за себе си да гребе. Но пък тогава къде ще е елементът на семейно предизвикателство, солта и пиперът на връзката ни?!?