Венеция - канали, гондоли и малко романтика

Честно да си призная Италия никога не ме бе привличала като дестинация. Градове като Венеция винаги са ми се стрували прекалено напудрени по един особен туристически начин, който ги превръща в захаросана картичка, с изтъркано от милиони подметки съдържание.

Предстоеше ми уикенд край града с многото канали и нахални лодкари, но единственото от което наистина се вълнувах беше спортното състезание, което беше причината за това пътуване. Натоварих се заедно с багажите си и няколко тежки мисли из главата в колата и опитах да проспя целия 12-часов път до там. Това се оказа доста лесна задача, тъй като от Сърбия през Хърватска и Словения, та чак до крайната ни точка има страхотни магистрали и няма шанс да те друсне нито едно пропадане в дупка. Единствено от време на време ми нарушаваха спокойствието за проверка на личните документи по границите. Цяла вечер пътувахме и малко след зазоряване видях табела Venezia и указание за съвсем малкото километри, които оставаха до града и околностите му.
Бях направила резервация за хотелче в Мирано, за да минем по-тънко с бюджета. Трудно мога да опиша какво беше чувството вътре в мен когато започнахме да навлизаме в жилищните зони. Помня само как ококорих очи възможно най-широко в опит да погълна целия пейзаж. Затаих дъх от страх, че ще се събудя и нищо няма да е реално.
От двете страни на улицата подминавахме стройни редици от къщички в типичен средиземноморски стил. Боядисани в топли тонове, със задължителните дървени кепенци на прозорците, потънали в разкошна зеленина и разположени сред безупречно поддържани дворове с цветни лехи и нацъфтели дръвчета. Бях изумена от чистотата и хармонията, която хората бяха постигнали. От малки кафенета-пекарни се носеше аромат на топли кифлички и всякакви други сладки изкушения. Въпреки крайно ранния час не може да се пропусне факта, че нито един италианец, било то мъж или жена, не беше излязъл от дома си в неугледен вид. Дамите кокетно се поклащаха на високите си токчета, оставяйки диря от сладък парфюм след себе си, господата изглеждаха готови да превземат света в излъсканите си обувки, скрити зад маркови слънчеви очила и заметнати с бели шалчета. И никой за никъде не бърза. Първо е късото кафе, после са приказките за времето, децата и домашните любимци със съседите и чак след това идва мисълта, че трябва да се ходи на работа. Това явно е характерна черта за всички средиземноморски народи, която ги отличава от останалите европейци, галопиращи в несвяст по улиците, забързани да направят колкото се може повече снимки на местните красоти с тайната надежда да отнесат частица от това безгрижие и лекота у дома.
Трябва да призная, че някъде между хапките сладкиш с ром и недотам благородната ми завист по тоалета на една италианка наистина почувствах, че искам да видя Венеция. Трябваше да я видя. Имах нужда да потърся някъде сред тесните каменни улички малко романтика.
Времето беше на наша страна. От България тръгнахме в дъжд, тук, като по поръчка, силно пролетно слънце напичаше посхванатите ни от дългия път гърбове. В късния следобед, когато се отправихме към работното място на гондолиерите, все още беше доста топло. Оставихме колата на 7мия етаж на един от паркингите. Ясно е, че в самата Венеция няма как да се влезе с кола, така че на много места има огромни паркинги, някои от които на по десет етажа. Местата са достатъчни да поберат не само превозните средства на местните жители, тези които работят като обслужващ персонал, туристите, но и тези, които идват да си хванат круизен кораб от тук. Точно така, Венеция е едно от предпочитаните начални пристанища за отплаване на круиз по Средиземно море. Кораби с размерите на многоетажен блок стояха на брега в очакване на своите пътници, поели към приключения сред морската шир. Нямах много време да огледам в подробности горд представител от флотилията на местна круизна компания, защото някой от групата ме дръпна и повлече към средноголяма лодка. Това всъщност се оказа градският транспорт във Венеция. Логично, нали? За около половин час се прави преход, плавателен преход, до спирка “Площад Сан Марко”, най-централното и туристическо място. Преди това на няколко пъти се налагаше насилствено да си затварям устата преди да съм глътнала някоя прелитаща птичка в изумлението си. Толкова въпроси се въртяха трескаво в главата ми – как, по дяволите, са го строили този град под водата, не ерозират ли основите на сградите, не мирише ли водата като застои лятото, колко е дълбоко и ред други неща, които сега ми се струват изключително маловажни, та дори по детински наивни. Все пак за това има интернет, форуми и какво ли още не – човек може да влезе и да си избере отговорите, които най-много му харесват по всяка една тема. Но няма друг начин да се почувства атмосферата на един град освен да си там, да дишаш от въздуха му, да се слееш с хората по улиците. Във Венеция въздухът е много свеж, смесен с морски бриз и характерна леко солена миризма. От време на време към това съвсем хармонично се добавя аромата на цветята надвиснали от всеки прозорец. Няма място за градини, но всеки прозорец е превърнат в такава. Всъщност няма място за нищо, разстоянието между сградите е точно колкото да се разминат двама души, но не се чувства задушаване, защото небето е високо и вечер има много звезди. Да, докато прекосим половината площад Сан Марко и падна нощта. Дори не видях ятата гълъби, които са център на композицията по снимки на приятели. Снимки. Направихме доста, но по-скоро по навик, като на всяко ново място. Истинският спомен се надявам да остане задълго запечатан в съзнанието ми като цялостна емоция. Сгради с десетки засукани декоративни детайли по фасадите, кокетни магазинчета за сувенири, барове, претъпкани с младежки компании, които разливат смеха си по всеки ъгъл и малък площад, улици, които започват като каменна пътека и завършват като канал, приглушена светлина от улични фенери, на която едва се разчитат указателните табели за посоките, но всъщност никой няма против да се загуби в този вековен лабиринт. Успях да усетя романтиката. Успях. Дори качих на една гондола мечтата ми да се завърна в този град с подходящия човек, да отседнем в някоя от старинните къщи в самото му сърце, превърнати в бутикови хотелчета, да ядем от най-вкусния сладолед, който съм опитвала през живота си и да храним гълъбите с пица (защото по мой вкус май за друго не става въпросната). Мечтах и пожелах на мечтата си да хване попътен вятър и да се сбъдне някой ден.
Днес тя вече е наполовина изпълнена. Имам подходящия човек до себе си. Имаме и една мини версия на нас. И, всъщност, точно заради тази мини версия обмисляме да отскочим до Венеция в обозримо бъдеще. Да го заведем до площад Сан Марко, защото той самият носи това гордо име, и той да храни гълъбите, а аз да снимам. Не за друго, ами защото след първото ми посещение в града, осъзнах че ми трябва фотокамера с нивелир. Снимайки и едновременно пазейки баланс и достойнство върху водно такси, повечето кадри излизат килнати на една страна, малко като кулата в Пиза, друга италианска гордост, до която също имаме идея да стигнем някой ден. Та, да, това беше поводът да си взема такава допълнителна джаджа към фотото, нивелир. И ще снимам дребосъчко как храни гълъбите. И как се вози на гондола. И ще е повече от прекрасно. И дори още сега, веднага, ми се иска да се натоварим на колата и да тръгнем. Или пък ще взема да поровя из сайтовете на нискотарифните авиокомпании, току виж обзелото ме вдъхновение бъде окрилено от някое изгодно тяхно предложение.
За пиците вече казах, че не са никак по моя вкус, пастата също я оставяме настрана, кафето задължително трябва да се поръчва дълго, ако не искате да ви удари в петите и непременно пробвайте сладоледа, особено домашно приготвения!
На връщане към България се качих в колата с усещане за лекота. Нямаше ги тежките мисли. Поне не и докато не ме раздрусаха дупките по онзи епичен асфалтов участък между Калотина и София...

Послепис: Видяхте ли снимките към статията? Нали ви казах, че си трябва нивелир към фотоапарата?