За първи път в Анталия ... като туристи - част 2

Третият ден след кацането ни в Анталия започна рано, доста необичайно рано като за отпускарска седмица, още в първия възможен час за закуска. Трябваше да се подкрепим, път ни чакаше, приключение по следите на Древна Ликия. Или поне туристическата част от нея. Подундуркахме се кратко време с автобус, докато слушаме паралелна беседа на английски и руски език, до град Демре. На 2 км от съвременното селище са разположени останките от античния му предшественик - Мира. Историята му ни връща до V в. пр.н.е., а възходът му се е случил около II в. пр.н.е. когато става част от Ликийския съюз на 6-те най-големи града за древната цивилизация. Купища документи свидетелстват за разцвета и упадъка на това впечатляващо място. Последният, упадъкът, започва с разрушително земетресение през 141 година от нашето си летоброене, след което макар и възстановен, градът никога не достига същия блясък и значимост. Финална точка в историята му поставя чумна епидемия в XI век. Днес запазени за посещение и разглеждане са гробниците, строени винаги нависоко в скалите, и амфитеатъра с впечатляващата вместимост от 10 000 души на седящи места. Дори да не сте фенове на камъняците, особено ако трябва да ги обикаляте когато са сгорещени от слънцето до степен човек да метне отгоре им яйце да си изпържи, подозирам че мястото няма да ви остави безразлични. Изяществото, детайлността, прецизността на формите, издялани в монолитните скали впечатляват. Впечатляват по начин, който кара човек да се запита, ако това са местата, на които човек е завършвал земния си път, как ли са изглеждали сградите, предназначени за живите. И още да се запита дали само разположението им на високо е причина да се запазят в този почти напълно автентичен вид до наши дни или има духове, които бдят над тях за закрила. И ако човек не се е докосвал до него момент до историята на Ликия, на тази “Земя на светлината”, да поиска да го направи в удобен формат - с книга в ръка или пред компютър. Да поиска да види и още от оставеното ни в наследство от преди две хилядолетия. Ние поискахме да извървим Ликийския път - първият дълъг пешеходен маршрут в Турция, общо 540 километра през пресечени местности, успоредно на средиземноморското крайбрежие. Вече ни е в списъка с предстоящи предизвикателства, сигурно сте се досетили.
Доста жегичка събрахме докато опитаме да обиколим всичко що можеше да се обиколи из античния комплекс, да погледнем от всеки възможен ъгъл изумителните каменни барелефи, да направим все пак няколко снимки и всичкото това в малкото ни отредено туристическо време. Когато правиш нещата като останалите туристи, се съобразяваш с ритъма, зададен от водача на групата и бързаш потен и задъхан да се върнеш преди потеглянето на автобуса към следващата спирка от маршрута. Нищо де, нали вече имаме идея да се връщаме по тези земи.  

А тази следваща спирка бе истински благодат за вече морните ни тела. В приказно красив залив, изглеждаш като тези заливи, които обичайно умишлено ги няма на картата, за да не бъдат опорочени от човешкото присъствие, се качихме на борда на голяма яхта. То си бе цяло корабче. Такова туристическо едно, дето на борда пускат популярни песни за поздрав на всички налични националности, та в този ред на мисли слушахме “Една българска роза”, дето срещу скромна сума може да си закупиш чаша топла почти безалкохолна бира или силноразреден опит за коктейл Мохито, дето тръпнеш в очакване да те закара на най-невероятното място ако не на света, то поне за деня. И наистина го прави. С попътен вятър или повечко боботещ напън на дизеловия двигател на гемията, с лек освежаващ бриз по кожата и заиграващ се с косите ни, достигнахме изумителния остров Кекова и започнахме бавно плаване около него. Като добре премерен и игран стотици, дори хиляди, пъти пред публика спектакъл пред очите ни започнаха да се редуват различни гледки - съвременно селце в подножието на крепостта Калекьой с живописни морски ресторантчета и вързани на кея пъстри рибарски лодки, няколко самотни заливчета, толкова примамливи човек да се цопне в изумрудените им води, и грандиозният финал - потопеният град Аполония.

Силно земетресение, характерно за този сеизмичен район, свлича крайбрежното селище под морското ниво. Каменни стълби, колони, мраморни зали се виждат днес изпод бистрите води. Гледката е сюрреалистична. Подсеща те за легендата за изгубената Атлантида. Красота, напомняща за стихийността на природата, над която власт нямаме и никога няма да имаме въпреки всичките ни съвременни опити. Само с един земетръсен замах запраща цели велики цивилизации в разруха. Усетих как цялото туристическо корабче, жужащо като развълнуван кошер до преди минути, се е смълчало. Чуват се само тихи звуци от фотокамери или снимачен режим на телефони. И откъслечни поцъквания с език. Нали малко по-рано през деня се бяхме зачудили какви ли са били сградите за живите ликийци - ето какви са били. Без излишни орнаменти, в изчистени и правилни форми. Освен, че са били първата документирана форма на демокрация в света, ликийците явно са били почитатели на практичността и удобната функционалност в ежедневието си. А декоративното са го пазели за когато отидат да си почиват от този свят, за вечността. Често срещано, всъщност, при древните култури.
Корабчето бавно, но сигурно се отдалечаваше от центъра на потъналия град, мина на метри от периферията му и започна заход наобратно, към пристанищния залив, окъдето тръгнахме. Все пак е туристическо корабче и не го е еня за жаждата на нашите очи да попият още от мястото. Имаше мистериозност в него, в потъналия град, от неразгаданите тайни за живота кипял преди тонове вода да го скрият от лицето на света. Днешното докосване до Древна Линия остави траен отпечатък у нас. Тръгнахме като всички останали туристи, върнахме се като истински поклонници пред това угаснало преди толкова време величие. Честно казано имахме подозрения, че ще се случи точно така, познавайки собствената ни впечатлителност, общата ни такава, като двойка, и умишлено си оставихме два дни за почивка преди следващата екскурзия. Време да обработим и обсъдим, да съхраним на подобаващо за всичко видяно място в паметта впечатленията си. И личните ни такива, и общите. Макар след толкова години път заедно и в живота, и в приключенията, двете да се припокриват почти напълно.

На петия ден след кацането ни в Анталия съклетът взе да ни наляга. То хубаво лежане край басейна и сдобиване с тен по естествен начин, хубаво четене на книжки под борчетата на верандата на къщичката ни, хубаво хапване на въглехидрати и агнешко, ама в един момент започна да ни става изморително да се правим на редови туристи. Трябваше да раздвижим себе си и обстановката с нещо. Малко преди обед писах в WhatsApp, в Турция това е най-разпространеното комуникационно приложение, на представителя ни дали пък случайно няма някаква полудневна активност, към която да може да ни включи. “Има, разбира се”. Миг на трепетна радост от наша страна, но виждам второ съобщение - “но няма места”. Много забавно! Ще опитам да мисля за отговора му като леко криво стечение на онлайн писането с добавка от езиковата бариера, поставена от английския, а не за нескопосан опит за шега на наш гръб. Добре че последва още едно съобщение, та да замаже положението - “ако искате питайте на рецепция за безплатен превоз до завод за кожи”. Да, да, знам ги тези места. Не е точно завод, нито шивашки цех, по-скоро изложбена зала за кожени изделия, откъдето любителите на такъв тип облекла доста пазаруват. Гледайки съкрушената ми физиономия половинката плясва с ръце и ме повлича към рецепцията. Хайде де, сигурно ще бъде забавно, нали сме туристи, да се държим като такива. Може пък и да е прав. По принцип е прав в такива ситуации. Стига да не става дума за ориентиране и посока, обичайно наистина е прав.

В повечето хотели из Анталия могат да ви организират безплатен превоз до големи магазини, молове, изложбени центрове за бижута и кожи. Такъв тип транспорт е заложен като част от маркетинговия план. Не им правя сметка на надценките, с които работят, но си го позволяват, както си позволяват процент от печалбата в полза на рецепциониста, извършил координацията. Много туристическо изпипано. В Турция знаят как се прави туризъм и в това съвсем няма нищо лошо, можем само да взимаме пример.

Нямаше и десет минути по-късно вече пътувахме към въпросния кожарски център. Огромно хале, разделено на няколко етажа, на всеки етаж с по няколко зали. Препълнено с всякакви изделия от кожа, с акцент върху дамските. На вратата вече ни очакваше нашият “иконом”, така да го нарека, защото не се сещам за по-подходяща дума, пък и той приблизително по този начин се самоописа. В никакъв случай не е “домакин”, тъй като не е собственик, а служител във въпросния център, с поведение на границата между опитната и професионална любезност и чистата проба сервилност. Вече знаеше откъде сме, в смисъл от кой хотел идваме и от коя държава сме гости, какво ли не правят рецепционистите за заветния процент, и даже се опита да скалъпи няколко думи на български. Половинката ми го пресече студено и отсече да ни води към дамската секция, бил ми обещал подарък. О, влязъл е в роля, явно наистина ще се забавляваме. Бяхме с напълно ясното съзнание, че няма да купуваме нищо, но пък имахме време за убиване. А очите на иконома ни светнаха в копнеж да се докопат до банковата карта на половинката. Все пак щеше да избира подарък за женичката си. И от там започна един изкусен танц между обигран продавач от една страна и обигран управител на магазин за професионална екипировка от друга. На краставичар краставици да продаваш му се вика на това. Половинката веднага забелязваше и най-малкия дефект във всяка окачена по стилажите дреха - изпуснат шев, крив бод, трето качество кожа на цена на първо. А аз стоя на почтителна крачка встрани, за да си спазваме ролите, пърхам красиво с мигли и гордо се вълнувам. Все си го хваля колко е врял и кипял в работата си. А милият ни иконом бавно и безславно потъва между раменете си, избиват издайнически капчици пот по челото му и в един момент почтително се извинява и изчезва за няколко минути. Колкото да си смигнем с половинката. Връща се с друг служител и заедно ни отвеждат към съвсем друга част на магазина. “Явно не сте от обичайните ни купувачи на туристическа стока, заповядайте да ви покажем другите ни артикули”. Тук танцът добива нов ритъм. Настаняват ни в меки плюшени кресла, донасят ни по чаша чай, което е сигурен знак, че сделка трябва да се случи, поднасят ни превъзходно сладко от нар и отново ни оставят насаме за кратко време. Икономът ни се връща с точно три кожени якета в ръка. “Тези са идеални за вас”. Има промяна в тона му. Вече не е на границата със сервилността, има твърдост, има професионализъм. Меря първото. Ахвам. Никога, никога през живота си не бях обличала кожено яке и никога, никога през живота си не съм си го представяла като част от личния ми гардероб, но това е като скроено по мен, няма и микрометър, който да не ми пасва и да не подчертава точно каквото трябва. Меря второто - също толкова превъзходно изпълнение, но в друг цвят, не е моето. Меря третото - да не би от хотела тайничко да са им и изпратили мерките ми, също толкова тайничко взети докато спя? Не мога да повярвам, че така ме е уцелил този наш иконом, а не даваше вид да има толкова набито око при запознанството ни само двадесетина минути по-рано. Отново ме моли да сложа първото яке и преди да успея да го съблека излиза с останалите две и пак сме насаме с половинката. Още чай и сладко от нар. “Искаш ли го, стои ти просто уникално”. Знам ли. Май го искам да. Докосвам кожата. Искам го. Поглеждам етикета. О, не, не го искам! Икономът ни влиза в този момент за финала на танца. Уговарянето на цената. Всичко е отработено, всичко е заложено. Краставичари, краставици, аз продължавам да пърхам с мигли. Стигаме до 1/3 от написаното на етикета, което е отлично дори приравнено към нашия стандарт. Излизам от центъра за кожи с ново яке. Кожено. Каквото никога преди това не си бях представяла в личния ми гардероб и което в момента е неизменна и незаменима част от него. Половинката ми намигва - “ама аз наистина влязох с идеята да ти купя подарък”. А уж бяхме тръгнали само да се забавляваме. Ама тя нали търговията в Турция е със статут на изкуство, увлича те, особено ако си умел в пазаренето и жонглирането с цифри. Пък и се почувствахме като истински туристи. В Турция знаят как се прави алъш-вериш и в това съвсем няма нищо лошо.

Шестият ден след кацането ни в Анталия започна рано, доста необичайно рано като за отпускарска седмица, само час след отварянето на ресторанта за закуска. Бяхме си сложили планинарските панталони, тези, с които предполагахме да качим връх Тахталъ на собствен ход. Облечени с тях щяхме да го качим с лифта. Като останалите туристи. Ама поне да не сме ги носили напразно в багажа си. Честно казано изглеждахме малко странно, дори нелепо, на фона на останалите временни наши спътници в микробусчето, с което ни извозваха до началната станция на кабинката - всички си бяха с обичайните ваканционни рокли, бермуди, къси панталонки, чехли, сандали. Не пропуснахме да се самоиронизираме шеговито по този повод, което още повече приповдигна духа ни. Като тръгнем за нависоко и получаваме онова усещане в стомасите, което хората наричат “пърхане на пеперуди”. Всеки нов връх ни е вълнение. А когато е в компанията на море, комбинацията става неочаквано добра.

Извозването от хотела до лифта ми се стори почти цяла вечност като продължителност, не само заради нарастващото вълнение кракът ми да стъпи на планина. Когато човек си купи подобна екскурзия, винаги трябва да се зареди с доза търпение, тъй като част от времето на тръгване и на прибиране се инвестира в това да се обикалят съседни комплекси и да се събират още хора от тях. От един хотел се качват двама, от друг хотел се качва само един човек, от трети - цяла шумна тумба, и така докато бройката по списък на любезния екскурзовод не излезе вярна. Най-голям късмет е ако хотелът, където е настанен човек е последен при сутрешното взимане, съответно ще е първи при следобедното или вечерното връщане обратно. Въпрос на късмет. Тук нямаше как да изработим сами късмета си, получи ни се точно обратното - взимаха ни първи и ни връщаха последни, средно по около час на посока допълнително време. Ама то много хубаво, не е на хубаво, така че приемаме, че това е малкият дявол и се примиряваме, та даже извличам и полза от него - хвърлям по едно професионално око на останалите хотели, пред които спираме. След толкова години туристическа практика вече почти сигурно мога да определя само по входа, фасадата, градината, паркинга и каквото видя от фоайето с рецепцията дали един хотел го бива или напротив. 

Ушите ми заглъхнаха по завоите, виещи се плавно нагоре по скалното туловище на Торос. Усетих леко виене на свят когато слязохме на паркинга пред станцията на кабинковия лифт. Свикнала съм с височини над 2000 метра, но когато ги изкачвам плавно, крачка по крачка. Тук разликата в морското ниво, особено тръгвайки от абсолютната нула, ми дойде малко рязка. Но да не се глезя, няколко бързи раздишвания и сме на опашката за качване. Попадаме на група туристи от азиатски произход и без да искаме предизвикваме интереса им. Къде с исполинския в техните очи ръст на половинката от цели 185 сантиметра, къде с облеклото ни. Снимат се с нас, ние се шегуваме отново сами със себе си и така неусетно минава половината час в чакане, пред нас е зейналата стъклено-стоманена паст на кабинката. Само една е. За 80 души наведнъж и използваното умалително никак не ѝ приляга. Конструкцията на лифта е изключителна, чудо на инженерната мисъл - 1600 метра стоманени въжета са опънати само на 4 опорни стълба над 300-метрова пропаст. Има места, на които по време на 9-минутното изкачване, студени тръпки пролазват по гърба на човек. Веднага щом свърши, рязко, като отсечен нарочно с острие, зеленият пояс от растителност, нагоре към върха са само варовикови сипеи. Ронливи варовикови сипеи. Нищо чудно, че пешеходните маршрути из района не са популярни, биха били доста опасни за неопитни планинари или пишман туристи.

Кабинката забавя, с отмерен грохот спира и пасажерите се изливат като плисната вода във всички посоки. На върха има приятно заведение където човек може да пие кафе с изглед. Най-забележителният изглед в цяла Анталия. Панорама към цялото крайбрежие, което е все едно в краката ти. Може с далекоглед да опита да открие хотела си сред изглеждащите като миниатюрен макет сгради в ниското. Или може просто да се разходи из обезопасената зона на върха. Не е голяма, но така или иначе концентрацията на хора е в кафе-ресторанта и панорамните им тераси. Не е голяма, но бе напълно достатъчна да ни даде усещането за безкрай и свобода, които обичайно търсим из високото. Докъдето поглед стига се простират върхове, гънки, падове, зъбери, скални стени. Изключително впечатляващ природен декор. Зареждащ. Някъде долу слънцето се оглежда в равната морска шир. Тук те целува буквално по върха на носа или по челото. Някъде долу има глъчка от стотици туристи. Тук вятърът едва донася откъслечни реплики. А ние се чувствахме много на място, много себе си. Това да сме ние нас си с половинката бих определила, че има вертикално измерение, не хоризонтално. Половиндневна екскурзия, пък ни зареди като за целодневна, та и отгоре. Дори по туристическия начин, по който я направихме.
Седмия ден след кацането ни в Анталия си го бяхме оставили за мързелуване, наслаждаване на въглехидратните изкушения в ресторанта, купуване на дребни армаганчета за близките до сърцата ни хора, и стягане на куфарите, защото полетът ни към дома бе в осмия ден рано сутринта. Е, и малко плажуване край басейна, че обичайно морските ни почивки са запълнени с всичко друго, но не и това, и все ни питат на шега къде ни е тенът. Този път, за изненада на всички, щяхме да се върнем с такъв. За първи път бяхме туристи, истински туристи. За първи път бяхме в Анталия като туристи. И ни хареса.