Адриатика през моите очи - слънцето на Задар
Ако веднъж си започнал да пътешестваш и да се наслаждаваш на красотите на света, тази тръпка остава завинаги в теб и те кара да търсиш поредното интересно място, което да опознаеш или пък отново се връщаш в някое любимо кътче, където си оставил частица от себе си.
Именно това усещане ме отведе до самолета за слънчевия Задар на брега на Адриатическо море. Настаних се комфортно, притворих очи и след около 45 минути дрямка се разсъних от съобщението на екипажа, че предстои подготовка за кацане. Надигнах се любопитно към близкото прозорче, за да погледна и веднага разпознах далматинсите брегове под нас, което ми напомни на разказите на моята баба Веси, бивша учителка по география – както вече съм споменавал, която никога не беше ходила по тези места, но ми беше разказвала с такива детайли за тези брегове с разчленен релеф, че картината която виждах отговаряше напълно на представите ми, изградени от нея. Множество заливи и носове, а пред тях малки и по-големи острови – това беше гледката, която виждах и тя съвсем картинно описваше какво представлява далматинския тип бряг. И името не е защото там се отглежда далматинската порода кучета, както беше предположил един мой съученик. В далечното минало това била римска провинция, която получила името си от илирийско племе далмати. Иначе да, именно по тези земи са намерени писмени документи за тази порода кучета и името и произлиза от наименованието на географската област.
Погледнах отново надолу през малкия страничен люк и видях нова група от островчета.Това ни най-малко не ме учуди, защото предварително бях прочел че общият им брой под хърватски суверенитет е 1246. Снишавайки още повече видях град, след това пистата на летище, която долепихме почти без да се усети с меко кацане. Последва обичайната лека суматоха, като някои бързаха да си свалят багажа още докато самолетът рулираше. След толкова години пътешествия, това си оставаше едно от любимите ми преживявания – да наблюдавам хорската нетърпеливост, припряност или как точно да нарека това, когато не може да изчакаш спокойно още 2 минутки седнал, за да спре самолетът, а ставаш с риск да паднеш при внезапно рязко спиране, да се нараниш и евентуално да удариш неволно някой нищо неподозиращ пътник наблизо. Честно казано и до ден днешен не разбирам идеята на такива хора, които освен лека суматоха с някоя паднала раница или плик, не предизвикваха друг ефект. Последва паспортен контрол от усмихнати служители и Добре дошли в Задар – център на Задарска жупания, намиращ се в Северна Далмация и с население от близо 75 000 жители. Излязохме от сградата на летището, а навън си беше доста ветровито, което усетих още докато слизахме по стълбичката от самолета преди това, но слънцето галеше приятно с лъчите си и ме накара да се усмихна. Сетих се, че съм чел, че Хърватска е една от най-слънчевите страни в Европа, средно с 2600 часа слънчево греене на година. И в този момент се замислих, че местните хора имат повод да се усмихват много. Предстоеше да се уверя в това. Продължих към спирката на автобуса за града. Преди мен мъж попита шофьора дали може да си плати с карта, но се оказа, че опцията е само в брой. Приготвяш 35 куни /около 5 евро/ и за около 15-20 минути в зависимост от трафика си в центъра.
Всъщност щяхме да се настаним непосредствено до Стария град, което беше чудесно решение като локация. И после казват, че обущарят ходел бос. Виждате, че не е вярно, поне в моя случай де. Задар има много интересни места и атракции, като компактността му като населено място позволява лесно да се опознае пеша. Мост над тесен морски пролив ни свързваше със Стария град от мястото, където бяхме наели апартамент. Малко преди него обаче бяха разположени като капани две сериозни изкушения – местни пекарни, в които имаше много вкусни сладки и солени неща – баклава с вишна, баклава с ябълки, бурек /ударение в началото/ със сирене, бурек със спанак. Веднага се наредих на опашката, за да сглобя едно изречение на хърватски /реших, че ще е нелепо да си комуникираме на английски на Балканите/. Видимо доволен и с тестените изкушения в хартиен плик пресякох моста и се озовах пред портите на Стария град. Няма как да посетиш Задар и да не стигнеш до това място /с щрудел или без щрудел в ръка/. Най-старата част от внушителните крепостни стени е построена от римляните и се намира в тази част, а останалите участъци са построени от венецианците /поне така ме упътиха няколко книжки пътеводители/. Предполагам, че нямаше участък, строен от Главболгарстрой например, все пак стените датират от доста по-стари времена. Другите порти на града също са добре запазени.
Иначе като историческа ретроспекция може да споменем, че първите хърватски владетели контролират града през 10-ти век. След това става част от Венецианската република, а през 1358 г. Унгария поема контрола според Задарския мирен договор, с който се слага край на военните действия между Венеция и Унгария. Но това не продължило дълго, защото през 1409 г. крал Ладислав продал града заедно с далматинските острови на венецианците. Градът бил важна крепост, а с времето се превърнал и в културно средище. След като през 1797 г. владението на Венеция приключило, адриатическият град бил под австрийско управление до 1918 г., след което станал част от Кралство Италия. По време на Втората световна война Задар преживял сериозни бомбардировки, а през 1947 г. станал част от Федерацията на Югославия. Градът става свидетел на поредни военни действия през 1991 г., когато бил защитаван от сръбски сили, опитали да го превземат след разпадането на Югославия като държава. В последните 30 години Задар се радва на спокоен живот и много туристи от цял свят, като се радвам, че един от тях бях самият аз. Крепостните стени на Задар, заедно с останалата част на венецианските отбранителни съоръжения от 16-ти и 17-ти век, разположени в днешна Хърватия, Италия и Черна гора, стават част от Списъка на световното и културно наследство на ЮНЕСКО през 2017 г. като паметник на модерна морска укрепителна система.
Навлизахме бавно в Стария град с темпото на лежерна разходка и зазяпвайки се във всеки детайл, още повече че ръцете ми бяха вече свободни от баклавата с вишна и можех да снимам. А това определено ми доставяше голямо удоволствие, но трябва да призная – също така ми отнемаше и доста време. Така неусетно се озовахме на Народния площад /Narodni Trg/, изграден през 16-ти век и център на обществения живот в града от Ренесанса до днес. Видяхме много насядали хора, които пиеха кафе и обсъждаха различни теми. През 1562 г. се построява сградата на Градската стража, проектирана от венецианския архитект Микеле Санмикели в късен ренесансов стил. Голямата централна часовникова кула, издигната в началото на 19-ти век, правеше впечатление със своята изящна архитектура, боядисана в интересен цвят, който трудно можех да определя - бледокафяв към керемиден и с нюанси на пепел от роза, но на места с по-сериозен нюанс на пепел, потъмели части от влагата явно, а от двете страни в предната част с бели колони, които красиво изпъкваха. Сякаш черешката на тортата в тази композиция беше страхотният кръгъл циферблат с римски часовник в черно с контарстиращи златисти стрелки и часове на този фон. Под него малко кокетно балконче със стилен парапет в бяло. Може да се види и малка, добре запазена църква Св.Ловре – оказва се най-старата запазена сграда от 11 век. Градската лоджия, също част от композицията на Народния площад е възстановена през 1565 г. Тя е била съдебна палата на града, както и библиотека. Реставриран е след като е претърпяла сериозни щети през Втората световна война. Поради своите високи помещения и прозорци, днес сградата се ползва като изложбена зала. Сградите наоколо бяха в подобен архитектурен стил – на 3 или 4 етажа, боядисани в бледо жълто, тъмножълто, керемиденочервено с високи френски прозорци и красиви дървени кепенци в кафяво. Замислих се с ирония – не им ли идва на ум на тези хора да съборят някоя от тези къщи, да издигнат една хубава стъклена сграда, два пъти по-висока от останалите на това място, та да засенчи и Часовниковата кула дори?!.. Когато умееш да съхраняваш историческите неща, които имаш и придават блясък на града ти, винаги си достоен за уважение.
Но стига лирически отклонения, време беше за гледки и снимки. Затова след като се поразходихме, решихме да потърсим и място от където да видим панорамата над града. От опит знам, че обикновено това е или часовникова кула в старо кметство или кмбанария, като и в двата случая обикновено се изкачваш по каменни стълби в тясно пространство. И тук не беше изключение. След малко стигнахме до желаното място. Kатедралата "Св. Анастасия" е комбинация от архитектурни стилове от различни периоди – построена през 12-ти и 13-ти век върху по-стара сграда от 9-ти и 11-ти век, която е издигната на мястото на раннохристиянска базилика, така че първите етапи на катедралата датират още от 4-ти и 5-ти век. Базиликата е посветена на Свети апостол Петър, но задарският епископ Донат получава мощите на Света Анастасия, базиликата е кръстена на нея. От едната страна се издигаше чудесна камбанария от 15-ти век, като се оказа, че последните етажи са завършени в края на 19-ти век. Долу имаше вход с опция да се изкачим на камбанарията и да се насладим на панорамната гледка над Задар. Това беше търсеното от нас място. Определено си заслужаваше изкачването по стръмните стълби и цената за входа, която освен това не беше и висока, макар че разубеди няколко италианци /явно предпочели да дадат сумата за баклава с вишна/ – разбрахме го веднага щом излязохме на балкончето над камбанарията. Уникална панорама на 4 страни, която трудно може да се опише с думи. От едната страна беше морето, което красиво отблясваше от слънцето и изглеждаше гладко като тепсия, все едно сковано от лед, зад него бяха островите, а от противоположната страна в далечината се виждаха планините, а в по-близък план морския провлак, над който беше мостът, по който достигнахме Стария град. Като бели лебеди се бяха наредили луксозните яхти, паркирани от двете страни на моста. Поглеждайки надолу, навсякъде наоколо се червенееше заради керемидените покриви на старите сгради, а нагоре като в някакъв филм небесносиния цвят се прекъсваше от красиви бели облаци, които сякаш бяха в 3D проекция. Разгледах още веднъж всичко на 360 градуса, сякаш за да се уверя, че съм в реалността и си казах – Каква красота, трябва да се опитам да я запазя в снимки! Сякаш бехме избрали перфектния момент да се качим на камбанарията. И сигурно беше така. Вярвах, че няма нищо случайно. Усмихнах се доволно и започнах да снимам. Всъщност не бях започнал сега, правех го още по стълбите, защото улавях страхотни моменти и ъгли на наблюдение. Но панорамата на балкона беше десертът. И определено беше от най-вкусните, които бях опитвал! Но време беше да слизаме обратно по стръмните каменни стълби и да продължим разходката из Задар. Бяхме до църква в съседство.
Църквата "Св. Донат" е построена през 9-ти век и е пример за византийска архитектура в Далмация. Първоначално се е наричала "Св. Троица" и е символ на град Задар. Поради особената си форма, тя е една от най-интересните църкви в Европа. Има височина 27 и ширина 22 метра и необичайна цилиндрична форма.
В съседство пък е разположен Римският форум, който също е емблематично място за града и трябва да се види. Създаден е от император Август в края на първия век според два надписа, открити на мястото на разкопките, когато форумът е преоткрит през 1930 г. Според документите на UNESCO “Районът, предложен за вписване в Списъка на световно наследство се намира в центъра на историческото ядро на град Задар и включва Римския форум с останките от храм, Епископския комплекс с катедралата Св.Анастасия, Двореца на архиепископа, църквата Св.Донат, православната църква Св.Илия и Постоянната изложба на религиозно изкуство и Археологическия музей. Площта на комплекса е 3 хектара и е заобиколен от защитеното историческо ядро на град Задар.“ Когато либрунското селище Задар става римска колония, то започва да се развива в съответствие с градоустройствената схема, типична за римската традиция – надлъжни и напречни улици се пресичат под прав ъгъл и образуват правоъгълни жилищни и обществени пространства. Акценти на Римския форум включват останките от основите на няколко обществени сгради и коринтска колона. Откритият централен площад е най-големият на източното адриатическо крайбрежие с размери 95 на 45 м.
След Втората световна война Задар е частично реконструиран и претърпява някои промени. Една от тях е появата на бетонна стена на крайбрежната. По-късно във времето талантливият местен архитект Никола Башич предлага да се преработят части от морската стена, която да взаимодейства с океанските вълни и така да се направи Морски орган – поредица от широки стъпала, под които има полиетиленови тръби и резониращи кухини, които да свирят, когато вълните и вятърът стигат до брега. Състои се от 35 отделни тръби с обща дължина 70 метра, инсталиран е през 2005 г. и е насочен към морето. Идеята и реализацията на този проект получават Европейската награда за градско пространство. Още по-интересен е фактът от кого се получава вдъхновението за този проект. Едва ли ще се досетите. Това бил Алфред Хичкок, който през май 1964 г. Алфред Хичкок се настанил в известен хотел на брега на Задар. След наблюдения и размишления, той казал, че „Залезът на Задар е най-красивият и несравнимо по-добър в света, отколкото в Кий Уест, Флорида.“ Разходката ни продължи именно към това специално място по брега на Адриатика, за да доловим част от магията му на живо. Отдалече видяхме насядали хора и започнах да долавям бегло интересни звуци, сякаш от някакъв индиански инструмент. Приближихме и видях дупки в бетона през определен интервал, като до една от тях дори млад мъж беше легнал и долепил ухо. Поседнахме и се опитах да се потопя в тази необикновена атмосфера. Слънцето, отблясвайки красиво по морската шир, грееше приятно, по-скоро галейки със своите лъчи, имаше лек ветрец, който също не беше натрапчив, а като приятен морски бриз сякаш нежно те докосва, триизмерните облаци плаваха в небесното море, а във въздуха витаеше необикновена музика, идваща от Морския орган. Уникално. Стоиш, слушаш и усещаш успокояващото въздействие на звуците, наистина релаксираш. Наглед обикновено, а в същото време бих казал гениално като хрумване и проект.
Обърнати с гръб към морето, забелязахме че пред нас има необикновен голям кръг върху бетона. Оказа се, че това е друга инсталация на твореца Никола Башич, наричана Поздрав към Слънцето – стъклен кръг с диаметър 22 м, който се оцветяваше с различни нюанси и интензитет, произведени от фотоволтаична система. Това трябва да се види вечер, когато се стъмни, защото е много по-ефектно. А преди това мястото на брега с Морския орган се оказва чудесно за наблюдаване на залеза. И наистина е страхотен, въпреки че за красивите неща се искат очи, които могат да ги видят и оценят, да обърнат внимание на детайла. Никола Башич е хърватски архитекст, роден през 1946 г. Той завършва гимназия в Задар, а след това в Сараево завършва Факултета по Архитектура и Урбанистика. През 2008 г. е избран за асоцииран член на Департамента по изящни изкуства, а през 2015 г. е назначен за президент на Научния съвет по туризъм на Хърватската академия на науките и изкуствата. Това прочетохме за твореца докато седяхме на стълбите на Морския орган и се наслаждавахме на обстановката. Беше време за сладолед, за кафе, за някой интересен местен сладкиш и затова поехме към уличките на Стария град, за да се насладим на следобеда и по този начин. Не беше лесно, но намерихме уютно кафене, което не беше пренаселено от туристи. Разгледахме тортите и разбира се избрахме нещо местно, което да опитаме. „Задарска торта“, известна още като портокалова и шоколадова торта - десерт, който е останал като типичен местен и препоръчвам да се опита. Приятен, лек за хапване, но същевременно с шоколад и с аромат на портокал. Освен това много приятно се съчетаваше с хубавото еспресо, което пиехме. Сега е времето да похваля кафето в Задар! Бях казвал, че Италия и Малта са дестинациите, където наистина кафето е перфектно, но в Задар на няколко места пих също страхотно кафе – ароматно, плътно, с изразен вкус, който добре усещаш и те завладява, за да те разсъни. Обстановката също беше много приятна и предразполагаща за следобедно кафенце с торта – долу на пода големи теракотени плочки в тъмно и светло, подредени шахматно, перфектно осветление, което да не се натрапва, но и да не е тъмно с висящи от тавана лампи, стенни такива и скрито осветление, някои от стените бяха в мек светлокавяф тон, който бих нарекъл и капучино, кокетни удобни диванчета на които да се разположиш, персонал с тъмносини престилки униформи с логото на заведението – определено беше чудесен избора ни да седнем в тази Kavana. Знаех си, че поемам риск с това да се върна във времето, за да опиша Задарската торта с кафе в този следобед – сега се оглеждам дали отнякъде няма да се появи някоя подобна торта, защото ми се допи и кафе. Това ми подскавзва, че е време да приключа разказа си, драги мои читатели, за да си потърся една вкусна торта и да пийна ароматно еспресо. До следващия път, когато ще се разходим до Сплит или Плитвичките езера! J
