7 книги на български авторки
В месеца, който наричат женски, избрах седем книги от съвременни български авторки. Всички са много различни и вярвам, че ще се намери по нещо за всеки вкус и настроение.
Започвам с най-сериозната от тях – „Оловна тишина“ на Ивайла Александрова.
Документалистиката не е най-любимият ми жанр, но всяка година задължително добавям към библиотеката си по някоя документална книга. И най-интересното е, че когато се върна назад – помня най-много от тези книги. След прочита на „Оловна тишина“ мога да нарека Ивайла Александрова българската Светлана Алексиевич. Изключително силна книга, посветена на Вапцаров, делото и разстрела му, и на лъжите около тях. Според мен ще е интересна не само за хора от моето поколение, които сме израснали с героичния му образ, но и за младите, защото всичко, което се е случило, дори и да е скрито или преиначено, в онези черни и страшни времена, е оставило дълбока следа върху бъдещето на страната ни, отпечатък, който ни белязва и днес, почти век по-късно.
„Откровенията на един Шинорик“
Сборник с разкази на Нора Ардашева, истории уж чисто арменски, но преди всичко човешки. Това, което е арменско в тях, е онзи приятен примес от мъдрост и хумор, смях и болка, сладко и люто, който намираме в цялата арменска култура. И като съм почнала да правя аналози между български и чужди автори – Нора Ардашева пък можем да наречем българската Нарине Абгарян. Идеалната книга, с която да седнеш в градината напролет и да й се оставиш като на слънчев лъч да те погали и зареди.
„Зеленото птиче“ на Елена Зелена Бърдарова – отново сборник с разкази
Напоследък се улавям, че все по-често избирам разкази, може би защото ми харесва да започна и да завърша нещо без прекъсване, а в това натоварено наше ежедневие е трудно да седнеш и да прочетеш роман открай до край. Специално разказите на Елена, написани в първо лице, в сегашно време, ми дават усещането, че надничам към света през различни женски очи и всеки от световете й става и мой, а зеленото птиче каца на рамото ми. Не я познавам лично, но имам усещането, че би ми станала приятелка.
Валентина Мизийска с романа „Пет годишни времена“
Това е втората й книга и също както първата отново е книга за любовта и компромисите, за ревността и границите, макар и много различна като сюжет и стил. Валентина отново се проявява като умел разказвач с много внимание към детайла. Всяка дума, всеки параграф, всеки обрат в книгата си е на мястото и в същото време изненадва. Почти до самия финал, когато обърканите сезони и сложните връзки си дойдат на мястото.
„Случайно в Майорка“ на Доника Ризова е петият ми избор
Ще ви призная, че заглавието веднага ми напомни за моя първи криминален роман „Инцидент в Мадрид“, при все че темите и сюжетите ни са съвсем различни. Испания изглежда си остава за българите притегателна не само за почивка и емиграция, но и като място на действие в съвременните книги и в това няма нищо чудно. Екзотична и все пак близка, слънчева и страстна, още преди да сме разтворили страниците, знаем, че ще врим и кипим в сюжета. Доника е известен журналист и вече има две чудесни детски книги, така че няма да се изненадам, че ми харесва да съм с нея в Майорка. Предвидила съм я за четене през лятото, защото още с корицата ми ухае на плажен коктейл.
И накрая – за младите читатели – две детски книги на български авторки - Весела Фламбурари и Елена Павлова.
И двете дами са известни имена в българската литература и поколения читатели ги познават – Весела с приказната й вселена от феи и вълшебства, а Елена Павлова като автор на фантастика и приключенски романи. Тук виждам Елена в нова светлина и тя много ми допада не само заради майсторлъка, с който разказва за различните животинки, но и заради мисията на книгата да помогне на децата да опознаят живите същества, с които делим своя град. Добра новина е, че тази книжка вече има и продължение, което веднага ми влиза в списъка с подаръци за 24 май. А Весела Фламбурари? Има ли някой, който да не е срещал нейните феи и да не е бил очарован от фантастичния й свят? И двете книги са илюстровани от Милена Радева с много любов и талант. Никога не бива да пропускаме да отдадем заслуженото на илюстратора, без когото детската книга губи половината от очарованието си.
На всички талантливи български жени пожелавам много успехи и заслужено признание. Думата „творец“ има само мъжки род, но в съвременната българска литература и изкуство жената няма нужда да доказва какво и колко може.
Тя просто го прави.
